… Може и Вие да препускате с някой от онези огромни железни коне, които кръстосват надлъж и шир Америка, а може и да се зачитате малко, или повече, в атрактивните трък страници на нашия чикагски вестник “България СЕГА”… Но и в двата случая също е много възможно да ги познавате по име… Става дума за едно семейство, чиято професия е сред най-уважаваните от Атлантика до Тихия океан…
Да, да, същите – Чанита и Тодор Паунови, които списват рубриката за Транспортната индустрия в САЩ, добиваща все по-голяма популярност. Още и синът им Тоши. Един бъдещ ас в хуманитарната медицина – Тодор Паунов, джуниър. Който, направо казано, в днешно време води в “България СЕГА”, чрез статиите си, един специализиран курс по медицина за рицарите на супер-тежките товари и безкрайните пътни мили… За да бъдат здрави и способни за почтения си, но тежък шофьорски труд…
… Когото японците кръстиха по японски “Тоши”. И когото аз първи опознах, защото като ученик в едно от българските училища на Чикаго, ми прати в редакцията прекрасно детско есе, което ме впечатли особено… Още повече ме стъписа Тоши, когато разбрах, че от години тренира джудо и даже облича екипа на американски младежки отбор, докато… Докато го зърнат японците и го пращат да се учи в едно от техните стари и престари училища за японска култура и древни японски спортове.
Оказа се че той е добър наследник на добрите семейни гени от джудо и гимнастика, и е трениран сериозно от баща си Тодор, познат български треньор по този най-близък до сърцата на японците спорт… Чанита и Тодор Паунови посетиха три пъти Япония, докато Тоши учеше там, и донесоха със себе си много познания и много странни за нас, но добри японски идеи и изобретения за по-добри хора в по-добър свят… В древната класическа гимназия Тоши изучи и хиляди японски йероглифи, и няколко планини от японска култура и традиции, докато накрая обхваналата го страст да се посвети на медицината не го покори напълно и насочи в бъдещето… В същото време Тодор и Чанита развиха успешно своята бизнес корпорация и мениджмънт, та сега нашият редакционен екип може само да се гордее с такива автори, чиито знания и талант помагат несъмнено на читателите ни… Впрочем, Вие го знаете.
Чрез настоящето интервю, обаче, искам да чуем от Тодор Паунов, нашият сънародник и колега по съдба, професия, в спорта, в медийната публицистика… и за важни събития и традиции за Япония, които може да ни бъдат пример и предпазване…
“Taisei Junior & Senior School”
… И ето, че по едно време дузината наши приятели, слушатели и самозвани оратори в “Бар Чикаго” си тръгнаха… Останахме ние с Тодор и японците, с чиито порядки той ме прехласваше, защото вече три пъти беше летял до Страната на изгряващото слънце – през 2005, 2007 и 2009 година и в моите очи си беше абсолютен японовед!
Ние с него се познаваме покрай спорта. В Америка Тодор и Чанита, въпреки другия свой сериозен бизнес, като спортно семейство понаправиха и от сина си – Тодор Младши, такъв надежден джудист, че японците го приеха да учи /и той вече изучи/ легендарната японска гимназия “Taisei Junior & Senior School” в Нагоя. То е нещо като древна школа, където се готвят и императори и пълководци и философи, учени глави и шампиони… А покрай учението на Тодор Младши и “старшите” опознаха, доколкото е възможно, земята и хората по тия места.
Японците като японци
– Има ли християни в Япония? – питам най-напред, за да имам що-годе представа за духовната същност на японското общество.
Отговаря ми, че били около 2 процента. Имало мнозина вярващи в Конфуции, Дзен-Будисти, но най-вече – в заветите на Синтоизма – своеобразен култ към прадедите – около 84 процента. И на Будизма – 72 процента… Неразборията в процентите идва от уникалния японски синкретизъм, което значи, че вярващите изповядват едновременно по две и повече религии!
Може би тази търпимост, този култ към прадеди и традиции е направил японците – японци… Такива, каквито са сега. И са били до сега.
– Наистина бях много изненадан от атмосферата в училището на Тодор – говори Тодор Старши. – Не е необходимо да изгаряш всичко зад себе си и да твърдиш, че „истината” започва от тебе. Не е необходимо да отричаш всички, които мислят по друг начин от тебе. Учители и ученици бяха от „различна вяра”, с различни обществени нагласи, но когато ги запитах има ли „напрежение” по тази причина помежду им – едва ме разбраха. „Та ние вярваме в едно и също нещо – просто изразяването на почитта ни към Божественото начало е различно.
Ако не сме ултраси и ние, по останалите държави и държавици, може да се позамислим – защо се подтикват хората да се избиват едни други? По „верски” ли причини? Защото едни се молят на колене и с чело към земята, други прави и с поглед към небето, едни ходят с шапчица на главата, други в расо, едни се кръстят наляво, други надясно… Не е ли за други неща?
Мислите могат да ни насочат и към други обобщения. Япония потъна в кръв и руини и бе смазана във Втората световна война от Америка, Великобритания и СССР. Тя играеше в тима на Германия, решила да наложи “Нов ред” на Земята. Но след погрома японците не сринаха своята императорска институция, не измениха своите традиции, не се отрекоха от бащите и дедите си, за да покажат някому колко невинни са те, „новите японци”… Не се разделиха на „правилни” и „неправилни”, не се оправдаваха с поразиите, направени от предишните, не започнаха да се преследват едни други. Защото разбирали, че това води до нови и нови кръгове на разчистване на вечните стари сметки. Те не анатемосаха и не изгориха доброто и полезното, сторено от бащи и дедите им. Запазиха своя дух, традиции, взеха си поуки, поправяха грешките си вкупом и солидарно, не разграбиха остатъците от страната си, а се хванаха на работа. Бавно и леко променяха своя морал и мироглед. И сега живеят, вероятно, по-умно и по-добре. Просто възприеха фактите като всеобща беда, и цялата нация стъпи ЗАЕДНО по пътя към възстановяване и прогрес. С работа, не с взлом и далавери.
700 000 учени мъже работят за Япония
Днес по тези късчета земя сред океана – 4 големи и още 6 848 по-малки острови-суша /площ колкото три пъти България/, живеят 127 милиона души. Страната е сред лидерите по производствени мощности и технологии. Имат 5 трилиона долара БВП, 38 500 долара на човек от населението, средната продължителност на живота е 82 години.
Япония има 700 000 учени, много от които наближават или са прехвърлили тази средна продължителност на живот. Когато някой по-млад министър или генерален директор на „Тойота”, да речем, срещне някой от тях, той им се покланя и казва: „Да бъде добър денят Ви, учителю!”. Годишният бюджет за наука и научни изследвания е някъде около 130 милиарда долара.
– Моето „откритие Япония” стана преди пет години – казва Тодор Паунов. – Всеки път досега посещавам по един от големите острови – Хоншу, Хокайдо, Шикоку. Остава ми Кюсю. Първото впечатление за дошлите от друг континент са, разбира се, многото хора, с които се движиш из улицата. После забелязваш, че няма престъпност и можеш да отидеш навсякъде, по всяко време на денонощието, без да се страхуваш.
После идва ред на традициите. Япония прави и ползва най-много роботи в своите технологии, но традицията на ръчния труд от векове остава и до днес. Удивително е да наблюдаваш ръчното производство на хартия. После слизаш от влака-стрела и… минаваш по Козура Баши – мост над реката, изплетен единствено от дългите лозови стебла! Съвремие и минало са преплетени навсякъде. Отиваш на панаир – като че си в старите български градчета преди десетилетия – захарен памук и други сладкиши, детски играчки, люлки… Видях опашка само на едно място – пред немски ресторант за немска бира!
1000 километра с Кобо Дайши
Разказва ми Тодор за създателя на Шин Гон – Кобо Дайши:
– Японската писменост се състои от три основни части. Първата са йероглифите кандзи, другите – двете сричкови азбуки – катакани и хирагани. Почти по времето на Светите братя Кирил и Методий у нас и в Япония се появява създателят на тяхната „азбука” – Кобо Дайши. Той също е светец и десетки места претендират да са родното му място. Кобо Дайши не е умирал и не е възкръсвал. Той живее в планински манастир. Монасите му носят храна, грижат се за него. Веднъж в година може и да се беседва с великия човек. Тогава пристигат монаси от много други манастири. Но нямат право да го виждат. Идолът Кобо Дайши е жив в сърцата на хората. И това е достатъчно.
Кобо Дайши е бил в Китай, където събира тогавашната китайска духовност и култура и я пренася в Япония. Той създава основите на културата Шин Гон, която се въздига и развива благодарение на една традиция. Неин център става верига от около 70 храма, които са издигнати по един голям кръгов маршрут на остров Шикоку. Неизброимо число вярващи хора посвещават част от живота си, за да ги обиколят един по един, преминавайки около 1000 километра за време от 15 до 40 дни, според физическите възможности на човека, решил да се пречисти. Японците, които по принцип се отнасят много внимателно и сдържано към чужденците, а ако пътуват със самолет трябва да бъдат питани дали ще приемат до тях да седне не-японец, посрещат и изпращат с особена радост и грижа всеки чужденец и сънародник, който е „стъпил на Пътя” – хората, които вървят по стъпките на Кобо. Достатъчно е да го видят как крачи по свещените следи, облечен в бяла роба, с триъгълната шапка на глава и символичния трост в ръцете си. Във всеки манастир удостоверяват идването на паломника със специален печат. Поклонниците събират поставените върху специални папируси печати, получава се нещо като свещена книга и тя става елемент на душевно равновесие и гордост.
– Много бяхме изненадани и дори притеснени, когато японско семейство ни даде, на Чанита и мен, като скъп дар и спомен, една от своите книги с всичките печати от свещените места. А веднъж дори и аз стъпих за малко „на Пътя”. И, стори ми се, че го срещнах. Кобо Дайши. Събрах цялата си дързост и го снимах. Той ме гледаше безмълвно и проницателно…
Наш ли е сега животът ни? Или на банката?
Какво би казал Кобо, ако види съвременния свят?
Може би това, че вторачени в своята кредитна история, банкова сметка, колата, къща и пеймънти, здравните застраховки и домашното куче – нямаме време да надникнем в душата си, да погледнем отстрани живота си, да видим, че сме тръгнали по другия път, където животът ни е под властта на парите. И като че не е вече наш, а на…банката!
– Понякога – казва Тодор Паунов, – ние се притесняваме за изчезващи видове растения и животни. И не си даваме сметка, че в същото време нехаем за изчезващи култури, човешки идеи и мъдростта на цели цивилизации. Грижим се повече да задоволим страстите си към богатство, власт и популярност. Япония е база за сравнение, тя е като еталон. Там човек вижда ясно докъде е стигнал в съвременния свят… Смесица от невероятно гостоприемство и сдържаност. Душата на японеца понякога е скрита под 30 пласта етикеция, но е жива.
Разбира се и там имат своята търговска телевизия, потоци от фалшиви речи и политически игри, партийни и корпоративни хватки, и те си имат своята чалга и чалгаджии от национална величина, своите майстори на заблуди, може би измамници и корупция. Но имат и противоотрова…
Пред разцъфналите вишни
– Бих започнал с това, че в Япония са запазени за поколенията ценностните неща от различните стадии при развитието на националната им духовност и култура. Традициите при японското общество са като огромния бряг на Гранд Каньон, по чийто пластове геолозите изучават историята на земната твърд…
Следващото е, че всеки народ има различни традиции при отпразнуването на специални дни и събития. Грузинците, например, не може да си ги представят без отрупана трапеза, коняк и вино, много песни и километрични наздравици. Японецът празнува един от най-големите празници, завещан от дедите му – “Денят на разцъфналите вишни”, като отива пред красивото дърво, дълго го съзерцава и си тръгва с усмихнато лице и разтуптяно от срещата сърце.
И накрая една случка… Бяхме гости в семейството на наши японски приятели. Рано сутринта от прозореца видяхме как трите внучки, заедно с баба си, вървяха през градината, навеждаха се и взимаха нещо от листенцата на цветята. Върнаха се с малки чашки в ръце, пълни с утринна роса. После и четирите „жени” седнаха в своето малко ателие и започнаха да размиват боите с набраната роса. Оцветяваха, веселите кукли, които правеха в домашната работилница. Никоя от тях, както и тези преди тях, също и наследниците им в заниманието, не биха си и помислили дори, че никой няма и да разбере, ако вместо събраната капка по капка роса, просто завъртят крана на чешмата…
Климент Величков,
в. “България СЕГА”, Чикаго
