Стоиш, наблюдаваш другите… И изведнъж, най-неочаквано, получаваш ритник или удар зад врата!
Обръщаш се и зад теб някой се усмихва и казва: „Предай нататък!“ И ти започваш да дебнеш и преследваш останалите, за да им предадеш нещо, което те не искат, и от което бягат. Това е болката, изненадата, разочарованието от това, което ти се е случило.
Бях забравил тази глупава детска игра и когато се появи предаването на Наталия Симеонова „Предай нататък“ по БТВ изведнъж осъзнах, че детската недомислица всъщност копира механизмите, по които се случват нещастията в живота. Неочаквано, безмилостно и безкомпромисно.
Благородната идея на нейната рубрика е да си предаваме не ритници и удари зад врата, а състрадание и внимание към другите, към хората които се нуждаят от помощ, към тези, за които светът се сринал. Наталия, която помним от предишното ѝ телевизионно предаване „Море от любов“, умее да докосва най-скритото и съкровено в сърцата на хората.
Нейното послание е прелетяло през океана до Чикаго и тук е намерило отклик в още една човешка душа!
… Заедно сме с Димитър Попов, име познато колкото в Чикаго – толкова, а може и повече – в България. Мнозина в нашата страна го знаят като „Стражът, висок, сигурен и здрав, на „Левски“, а още и в състава на Националния отбор. В Чикаго пък го познаваме като съпредседател на фенклуба на ЦСКА – „Чикаго Редс“. Знаем, че голям футбол става, когато големите отбори са не само съперници, но и партньори във Великата игра, нали?
Говорим за неговата фондация, основана с благородната цел да се помага на хората.
– Предаването на Наталия е капката, която преля чашата. Около мен често е имало хора в нужда, към които съм бил съпричастен. Майка ми например е инвалид втора степен. Няма да споменавам каква ѝ е пенсията по инвалидност. Кумецът ми, може би го помните, беше футболист на „Локомотив” – София. Григор Филипов. Той страдаше от една разновидност на мултипленната склероза. 20-годишно ходене по мъките. Беше му назначено лечение с имуновелин. Само една инжекция струваше 1000 лв. Почина през 2013 г. без да дочака помощ от здравната каса. Така че никога не съм бил чужд на човешкото страдание и затова искам да помогна.
– Нали си даваш сметка за това, че хората са затънали в недоверие…
– Да знам за какво говориш. В България „фондация“ е „мръсна“ дума. Хората веднага си представят „пране“ на пари, „нечисти“ сделки и т.н. В това отношение аз съм спокоен. Нашата организация е създадена в Америка и всички ние знаем че „контрол“ е най-употребяваната дума тук. Дарителите получават сертификати, които могат да представят съвсем законно пред данъчните служби за приспадане от данъците им.
– Какво очакваш от хората?
– Да ти кажа честно – да направят нещо за себе си. Защото откакто се занимавам с благотворителна дейност взех да гледам на живота с други очи. Имам чувството, че живея по пълноценно. Изведнъж прозрях, че всички ние сме свързани и щастието не е индивидуален спорт. Ето, например, аз се занимавам с транспорт, камиони под лизинг, товари, терминали ти поне я знаеш цялата тая лудница. Идеята да помогна не само на себе си и на семейството си, а на колкото е възможно повече хора ми дава сили да се подложа на психическо и физическо натоварване, на което малцина биха издържали. Ако ние самите не си помогнем никой няма да ни помогне.
– Религиозен ли си?
– Определено да. Считам себе си като християнин ортодокс, но имам много приятели, които са протестанти. Като изключим разликите в ритуалните практики за мен моралната ядка на всички религии е една. Не е ли странно, че заради смешни на пръв поглед различия се трепем едни други?
– Помага ли ти тава, че си се занимавал професионално със спорт?
– Аз съм сребърен медалист от шампионата на България през 1989 г. и носител на купата за 1991г. Пазил съм вратата на „Левски” и на международни турнири като Купата на националните купи (КНК) и УЕФА. Играл съм и в ЦСКА, имам още медали и с други отбори, но тук съм не да представям себе си. Казвам всичко това, за да отговоря на въпроса ти. Труд. Спортът е много труд. Този, който свикне да се труди до степен саможертва няма начин да не успее. Само искам да отбележа, че аз не съм единственият спортист в семейството. Жена ми е бивша гимнастичка, а синът ми се занимава интензивно с тенис.
– Имате ли вече хора, на които сте помогнали?
– Още след едно от първите предавания се свързах с Наталия. Ставаше дума за майка с две момичета. Едното страдащо от церебрална парализа. Бях поразен от недоимъка и мизерията, в който семейството живее. От позитивността на децата и майката, въпреки задълженията за наем към общината и недостигът на пари даже за храна. Само за лечението на детето в Полша бяха нужни 6000 лв. Разбрах, че сам не мога да реша проблемите на тези хора, но все пак трябваше да направя нещо. За всяко предаване превеждах известна сума. Не бях единствен. Така се роди и идеята за фондация.
– Какво ще кажеш накрая на нашите читатели?
– Бих желал да им разкажа една притча от Библията. Христос бил в Ерусалим и късно през нощта се озовал под смокиново дърво. Трябвало да се подкрепи и протегнал ръка да откъсне малко плодове. Но дървото се оказало ялово. Не раждало нищо. И случило се, че то веднага изсъхнало. Това е притча… Ако и ние не даваме дан, с която да помогнем на хората и обществото – и ние сме безполезни и осъдени… Да се кръстим само пред иконите не е достатъчно, време е да започнем да си помагаме един на друг!
На раздяла Димитър Попов разтърси енергично ръката ми – по спортсменски! Сякаш, за да ми покаже, че наистина съдбата ни е в собственните ни ръце. Пожелах му успех от все сърце в неговото начинание, което ще бъде благодат, спасение и надежда за много хора.
Тодор Паунов
„България Сега”, Чикаго
