… Седим пред компютрите в редакцията на вестник „България СЕГА” и поглеждаме към екраните, където всеки момент трябва да пристигне поредната статия на „нашия редакционен доктор”, какъвто скоро ще стане Тодор Т. Паунов… Който за сега в София гланцира медицинската си подготовка, но при нас в Чикаго е вече един от талантливите ни нови автори. Има-няма от година време той стана вече личен списувател на нашите страници и благодарение на него, забелязахте ли… „България Сега”, тъкмо сега, почна да чезне твърде бързо от познатите местенца, където ви се предлага!
Само да не ме разберете накриво! В редакцията още не сме за доктори-психиатри, ако така сте си помислили! И той „е наш доктор”, не защото са ни го зачислили да ни наблюдава, а защото пише на нашите страници как читателите наши да опазят своето здраве.
Вие го познавате от статиите „Човекът зад кормилото – как трудно опазва своето здраве!”, „Сънната апнея” – един таен враг на шофьора”, и пр. Прави впечатление, че темите му като че са поставени на четири или на тридесет и две и повече гуми. Колко ли гуми може да има един огромен камион, с ремарке или без, който пере по безкрайните пътища в страната на Чичо Сам? Вие по-добре знаете. Но той пък знае от какви болежки и чуми може да пострада един шофьор на камион, който е заложил в този си почти каторжен труд и своите, и на семейството си – бъдеще и живот! И учи как да се предпазят или спасят от тях „гълтачите на безконечните мили по американските шосета”!
Аз пък го познавам отпреди десетина години, когато спечели един малък ученически конкурс в нашата чикагска преса със своите стихове: „Коя е моята България”. Тогава се запознах и с родителите му – Тодор Паунов, който в София е бил мениджър по постановъчната част на няколко театри и на артистичните сцени в НДК, а майка му Чанита – актриса от Кукления театър. В Чикаго те имаха неголяма транспортна компания, а бащата беше и треньор по джудо в японския чикагски спортен клуб „Тохкон” – продължение на неговия атрактивен състезателен и треньорски труд от България. Досещате се, че от тук идва и тематичното пристрастие на Тодор Паунов – Младши към „Рицарите на волана” в неговата медицина, която следва и усъвършенствува във Висшия медицински институт в София, и при журналистиката му в „България Сега” – Чикаго.
Но в случката, която ви разказвам, има още една брънка от веригата – най-интересната и най-атрактивна…
Още като ученик в Чикаго Тодор постигна чудесни спортни резултати в джудото, в който спорт го подготвяше перфектно баща му. Тодор Младши влезе в състава и на националния отбор, с който се представи САЩ на Първите младежки олимпийски игри в Сингапур през 2010 година. Преди това имаше участия в няколко международни джудо-турнири в САЩ. Особено популярни са тези в Лос Анджелис и по други градове на Тихоокеанското крайбрежие, с редовното участие и на японски състезатели. По време на тези младежки фиести жълтоликите бащи на джудото търсят очертаващи се таланти, които биха могли да научат /на най-доброто място – у тях/ не само на практиката в спорта, но и в духовната същност на тази школа за създаването на трудолюбие и дисциплина, здрав дух, необикновен душевен подем, непоклатима вяра, чест и достойнство, здравословен начин на живот, чувство за обществен дълг и още и още – все качества, които се придобиват и при една на вид проста работа – да вдигнеш някого във въздуха и да го проснеш на татамито… Японците се грижат за просперитета на своя спорт, за своеобразната инвазия на джудото по цял свят и като спорт, и като философия.
И ето че при един такъв турнир играта на Тодор е забелязана от президента на Института по проучване и развитие на джудото в света /“Judo Research and Development Group, Inc”/ г-н Shinohara Kazuo, който става негов „Сенсей – учител, негов настойник.
В резултат на това попечителство скоро се случват две събития: първото е, че 16-годишният тогава наш сънародник получава покана да учи в едно от най-популярните в Япония учебни заведения – в TAISEI JUNIOR & SENIOR HUGH SCHOOL, и второто – лично директорът на това необикновено училище, Takei Takayoshi, веднага го даряват с новото и удобно за японския език, красиво име „Тоши”. Случаят „Тоши” е първият, при който българско момче /е, малко и американче/ учи джудо и старите японски бойни изкуства в самото гнездо, където са се излюпили.
Но учи там също така и древната японска култура, както и пословичната в нашия век тамошна прецизност, възпитание, трудолюбие , социална среда, технически гении… Показателно за всеобхватната учебна програма в тази чудна гимназия е и това, че именно тук, сред схватките на татамито и още по-страшните битки с японските йероглифи, в сърцето на този „джудист още от пеленаче” се заражда желанието да се посвети на най-хуманната професия – да стане доктор по медицина.
… Най-после новата статия на Тоши – „„С диабет и „Синдром Х” зад волана?”, която четохте в предишния брой на чикагския, български, 72-страничен седмичник, прелетя до нас през Атлантика и в редакцията се захванаха да я лъскат и подстригват за 16-та страница, а аз го спипах по телефона, този млад българо-американец с японско възпитание, за едно „ексклузивно интервю”, с първи въпрос…
– Какво може да е това, далечно от европейския ни и американски ум, учебно спортно средище, познато със славата да е сред първите по своята оригиналност в света – TAISEI JUNIOR & SENIOR HUGH SCHOOL в достолепния японски град Нагоя?
– Различно е от традиционните наши понятия за учебен процес – ми казва бъдещият ни чикагски доктор. – Благодарение на него японците пазят и предават от поколение на поколение своето историческо наследство. И в същото време тук са възприети най-модерните методи на съвременната спортна подготовка. Училището има солиден спортен комплекс, където централно място се предоставя и на съвременни спортове, но и на старинни, японски бойни изкуства – включително стрелба с лък /кюдо/, японска фехтовка /кендо/, разбира се джудо, карате и пр.
– Що не ме запишеш и мене в тази гимназия – имаш връзките вече…
– Ще ти завиждат много! И ще се впишеш в рекордите на Гинес! Да се учи в тази гимназия наистина е въпрос на чест за всеки млад японец, но също и за чужденеца. Естествено е тук да намират място само много добре подготвени физически деца. Също така и с висок дух и готови за много труд. Тук малодушието, липсата на воля и жажда за усъвършенстване, водят към катастрофа.
– Казват, че изискванията на японските треньори били като световна напаст!?
– Имало е няколко момчета от САЩ, които са учили в Taisei School, но не всички са завършвали срока на обучение. При това не спортните дисциплини са били причина за отпадането. Спортът е застъпен средно с 4 часа дневно, а останалите предмети – 6 часа. В гимназията се изучава традиционната японска култура и шокиращия европееца, и особено американеца, японски етикет и изтънчени обноски. Застъпени са предмети като типичната японска поезия Хайку, калиграфия и пр.
– Възможно ли е да се издържи всичко това?
– Програмата е непоносима за някои ученици, които нямат истинска любов към самоусъвършенстване и избрания спорт. За чужденците има и известни “смекчаващи” детайли. Например, някои избират специална програма, където обучението се води на английски език. Те научават само от 3 до 5 хиляди японски йероглифи…
– А колко научи Тоши – българският първопроходец в гимназията по японски бойни спортове?
– В Япония всеки, който поставя високи цели пред себе си, се приближава до 25 хиляди йероглифи. Ако някой иска да направи мост между Япония и Евро-Америка, както и този, който иска и да научи джудо при създателите на този спорт, или да специализира в нещо друго, трябва обезателно да поеме и в ума и в душата си достатъчно японски дух и познания. Затова и мярката му за йероглифите не е малка. Ще седна някой месец да преброя моите йероглифи и пак ще се обадя…
– И как се чувстваше един американски българин в Япония?
– Прекрасно! С японците имаме нещо сходно в характера, темперамента. Но и едно тотално разминаване. В етикецията, поведението. Винаги бях на щрек – там не трябва да сбъркаш! Не може да вземеш думата и да разправяш колко си велик. Не може сам да се представяш. Не може, като подадеш ръка някому, да не го гледаш в очите, а към приятелката или колата му… Не може да нямаш визитка и да не я подадеш с две ръце като брилянтен пръстен. Не може да сбъркаш или забравиш името на човека, с когото беседваш. Не може да предложиш далавера. Не може да одумваш някого, който не е сред вас при разговора. Не може да прекъснеш някого, докато говори. Не може да говориш повече от събеседника си или да не го слушаш…
– Какво им навява на японците най-напред името “България”?
– За България се знае не много, но има неща, с които ни свързват твърдо: кисело мляко, гостоприемството, с нашия фолклор и световните ни и олимпийски спортни успехи. Котоуошу и българската художествена гимнастика са специални теми. Общо взето възприемат ни много позитивно.
– И защо се върна да учиш медицина – даже не в Чикаго, а чак в София?
– Причините са икономически. Но в моята България, която бях напуснал твърде малък, аз открих неподозирани достойнства. Някои, които са израсли в друга страна и често са се натъквали на неоправдано отричане на много български успехи и достижения, просто не ги знаят. Аз съм възхитен от моите професори и асистенти по медицина, българските и чуждестранни студенти получават здрави, практични и хуманни професионални качества.
Тодор П. Тодоров, младият медицински колумнист на вестник „България Сега”, е убеден че не ще има никакви проблеми с предстоящото американско лицензиране на докторските си права. Чикаго, Българският град в Америка, очаква един прекрасен лекар с български дух, японско възпитение и здрава спортна закалка. А нашата редакция води в класирането – ние вече работим с Тоши в интерес на нашата общност.
– Как се казва на японски “Благодаря”?
– “Домо аригато”.
– Домо аригато! Иска ми се някои млади българи, да прочетат тази история и да си кажат: “И аз искам да направя нещо такова… Мога да го направя!”
Климент Величков,
в.„България Сега”,
Чикаго
