В миналия брой ви запознах с героизма на едно 10-годишно момиче от град Мелник. Сега искам отново да подхвана темата за образа на съвременния герой, защото противно на разбиранията на много хора героичността е жива. Забързани в собственото си ежедневие и разтревожени по личните си проблеми, често се разминаваме по улицата с хора притежаващи това качество, без дори да си даваме сметка за този факт. Ние ги подминаваме без да се загледаме в лицата им и забравяме срещата ни само миг след нея, но това че не се интересуваме, далеч не означава, че тези пренебрегнати непознати, не извършват геройства всеки божи ден. Истината е, че трудните времена, в които живеем, превърнаха много хора в борци, в рицари на настоящия свят… В това обаче няма повод за щастие, защото днешните рицари всъщност водят най-големите си схватки с врага наречен живот. Някога героите са се борили за големи каузи, днес борбата е за нормално съществуване и препитание. Ако мислите, че в това няма нищо героично, помислете пак! Българската реалност не е просто тъжна, често е направо жестока и грозна. Повечето от нас извръщаме очи, може би защото е по-лесно или понеже действително не ни вълнува съдбата на онези, с които никога няма да имаме контакт. Това обаче не променя факта, че именно тук – по териториите на нашата родина, живеят не един или двама славни хора правещи невъзможното, заради което заслужават уважението ни.
Майсторите на оцеляването – съвременните герои по нашите земи
Днес ще разгледам историята не на един човек, а на по-голямата част на обществото ни. Хората, които борят непосилното с всеки изгрев, приели тази схватка за нормална.
Пенсионерите на България са наричани още майстори на оцеляването. Те живеят с малко… И с това нищожно количество, отнасящо се за всичко, те някак, противно на всяка логика и обяснение, успяват да изкарат месеците в годината. Но на каква цена? За възрастните хора лишението не е чуждо, познават добре несправедливостта и са се сприятелили с немотията. Светът им често се изчерпва до жилището и пейката пред блока им – толкова могат да си позволят. Нищожните пенсии, които получават им стигат колкото да платят битовите си сметки, данъците и лекарствата без които не могат. Пътуванията им са ограничени до това, което излъчва телевизионният екран, а концертите са песните звучащи по радиото. Пенсията на повечето се простира под скромните двеста лева и покрива най-неотложното. Каквото остане след сметките отива за храна, но и от нея се икономисва. Нашите родители, баби и дядовци са привикнали с икономията – крушката свети само в стаята, в която се намират, телевизорът се пуска в определени часове, бойлерът работи предимно вечер (но не всяка), пералнята пере в определен ден (ако са успели да съберат достатъчно, за да си купят такава или децата са им подарили) и т.н. Такъв живот живеят. Днес се готви леща, която стига за няколко дена, защото се яде по малко, после боб, след което менюто се повтаря отново, понеже това излиза най-евтино. Рядко ще видите някой пенсионер натоварил количката си в хипермаркета с различни видове месо. В Германия, Англия и Франция може и да е често срещана гледка, но в България едва 2,8% от възрастните хора вземат между 800 и 910лв. пенсии и си позволяват нормалните хранителни продукти, които за повечето пенсионери попадат в категория „лукс“. Не че и на тях не им се хапва агнешко, свинско или пилешко, но е скъпо – следователно е забранено. Подобно меню се приготвя единствено, ако на гости дойдат децата или внуците, даряващи им радост само с присъствието си, през останалото време дори и по празници трапезата е скромна. Всъщност българските баби и дядовци отдавна са забравили какво е празник. Когато са сами дори не честват Коледа и посрещат Новата година в леглото. Ограничените им средства правят тези дни обикновени, просто част от всички останали.
Все по-рядко се прави зимнина, която прилежно наредена по рафтовете в мазето да помага за суровия сезон. Навремето беше традиция лятото да се правят лютеница, компоти и туршия, днес е безбожно удоволствие. Една разходка по пазара доказва, че готовата лютеница в магазина излиза по-достъпна от колкото продуктите за домашна. И все пак, не достатъчно достъпна, за да се зареди съкровищницата в килера… Затова дори хората, живеещи в апартаменти в градовете, отглеждат зеленчуци и подправки на терасата. От цветята няма полза, красиви са, но доматите влизат в употреба. Ето защо не е изключено да се видят разсади засадени в кутийки от кисели млека и корени в тенекии от сирене по балконите на пенсионерите. Пести се от където може и как иначе?
Моят дом – моята крепост
На младини тези хора са работили неуморно, за да си позволят покрив над главата и да обзаведат дома си с любов. Днес само това, че имат жилище и че не плащат наем им стига. Тяхната „крепост“ отдавна е загубила блясъка си и с годините всичко е овехтяло. Диванът е изтърбушен, пружина е изскочила от леглото, дамаската на фотьойла е износена, масата се клати, механизмът на шкафчето в кухнята е счупен, но нищо от това няма да отиде на боклука. Мебелите са за цял живот, с тях няма да се разделят, защото за нови нямат възможност, а за ремонт на жилището дори и не мечтаят. Нови тапети, кофа боя или смяна на настилка е недостъпна екстра. А и кой ще им помогне да пребоядисат, след като не искат да безпокоят децата отдавна установили се в други градове?! Може да е похабено, но важното е да бъде чисто. Затова въпреки всички болежки и износени стави, тези които все още могат да се движат мият и търкат неуморно или поддържат двора с посевите на селската къща в изряден вид.
За коварството на старостта
Не всички обаче имат тази привилегия. Много от възрастните хора са обездвижени и сами, съществуващи на ръба на абсолютната мизерия, разчитат на подкрепата на малко по-здравите си партньори (за които е трудно да се справят с всичко), рядката визита на децата или сърдечността и добрината на някой съсед. На мнозина животът е отнел много и е оставил своя тежък отпечатък върху им. Дългите години на работа и честен труд извършван с двете им ръце са довели до болести и страдание. А държавата, на която са дали младините си, от време на време им се отблагодарява с крайно недостатъчните и смешни увеличения на пенсиите, които отиват за лекарства. Поне 80% от клиентите на аптеките са пенсионери, повечето изминали дълги разстояния едва кретайки, в търсене на по-евтини медикаменти. Може да пестят стотинки, но и те са пари, при това нужни. Поради тази причина независимо дали навън пече безпощадно слънце или сняг затрупва улиците те крачат бавно и стоят на крака наредени на опашката, стискайки рецептурните си книжки. Все пак лекарствата са свършили, а са жизнено важни.
Героизмът
Това са истинските герои! Не толкова заради това, че макар немотията и бедността не са се предали и някак пребивават, а защото въпреки всичко, винаги са готови да помогнат – с каквото и колкото могат, без да се оплакват! Загърбват собствените си нужди, премълчават ги, търпят лишения, но неизменно дават подкрепата си на децата и внуците. За тях правят и невъзможното възможно. Днес ще хапнат по-малко дори и от обичайното незначително количество, за да отделят някой лев, който със радост да дадат на децата, защото приемат техните затруднения за по-значими. Чувството, че са нужни ги прави щастливи, а грижата за поколението задоволява дори физическите им потребности. И стомахът да е празен, когато сърцето е пълно – притежаваш всичко необходимо.
Покланям се пред величието на тези хора! И призовавам, да бъдем герои за нашите герои. Защото човечността също е рядък героизъм, а нея можем да определим по два прости начина:
– Донесъл ли ти е живота щастие?
– И дарил ли е животът ти някому щастие?
Стелиян Стоименов,
в. „България СЕГА“