Ламартин и българите. Едно пътуване в миналото

Някой бе казал: „Иди в някое макар и най-малко село, намери някоя старица или старец и ти ще можеш да напишеш цяла книга.” Така стана и при мен. Отидох в малкото и приветливо градче Ветрен, а там хората така ме отрупаха с благи истории, че  трябваше да взема няколко дисаги, за да се прибера у дома. А в дисагите – какви ли армагани нямаше: неувяхващи приказки, чудновати легенди, стародавни традиции, писания за вехти гозби и дрехи, истории за император Василий II, за хайдутина Страхил войвода, за френския писател Ламартин, за дядо Вазов…
Ако знаете с каква богата душа са хората във Ветрен! Ако можете да си представите какво незабравимо пътуване имах… „Едно пътуване в миналото винаги слага на плещите по един скъпоценен товар, така нужен за пътуването към бъдещето.”
Алфонс дьо Ламартин, 1790-1869 г.Та, както казват ветренци, „прикътах ги” многото армагани в дисагите и лека полека ги раздиплям. Днес, например, открехнах  една „прашна” история, която научих от ветренчани и реших да Ви я разкажа.
Алфонс Мари Луи дьо Пре дьо Ламартин, известният френски писател,  политик, историк и учен, посетил българското селце Ветрен (днес вече град Ветрен). Това станало през далечната 1833 г., когато Ламартин имал пътуване из Ориента.  На връщане от Ориента, на път към Белград и пътувайки към родината си, Ламартин, заедно с жена си, дъщеря си и няколко приятели минали през пазарджишкото село Ветрен. Тогава селото го наричали Йеникьой. Затова Ламартин посочва това име. Ето какво пише той:
„Вървейки встрани от Балкана, аз открих важно българско село – Йеникьой, където трябваше да сменим конете. Местихме нашите коли на ръце и рамене и ги повдигахме няколко пъти, защото пътят беше лош и те пропадаха в ями, докато пристигнем в това бедно село.
Къщите му бяха разположени върху два хълма, преградени с дълбок дол, заобиколени с красиви овощни градини и поляни, покрити с клони от дърва и листа и незаемащи повече от 7-8 км м. Всяка къща няма повече от една стая и земята е обкована с дъски. Аз получих треска и останах двадесет дни на легло, борейки се със смъртта в тези мизерни къщи без прозорци.
Моята жена, която 15 дни и нощи стоеше на пост до моето легло, поръча на селяните да намерят пиявици из блатата. Благородните български селяни намериха и донесоха 60 пиявици, които поставиха върху гърдите и слепоочието ми и намалиха опасността, и моето състояние се подобри.
След окончателното ми оздравяване хората ме придружиха на великолепни коне, проявявайки храброст из планините и околностите на Йеникьой. Аз исках да изуча в детайли същността и нравите на българите.
Тези хора са скромни, простосърдечни и много трудолюбиви, пълни с уважение към техния свещеник – ревностен християнин. Нравите им са запазени и чисти, живеят в мир. Мъжките им костюми са като на немските селяни. Жените и девойките носят костюми подобни на швейцарските. Заловени на хорото, те са красиви, живи, грациозни. Не са забулени като туркините и се чувстват свободни. Аз ги видях да играят като френските селяни. Българите ненавиждат турците и вземат мерки със своите съседи да образуват бъдеща държава в Европа. Страната, която обитават, ще бъде скоро една прелестна градина. Макар угнетени, слепи и глупави, без правителство, но турската власт им е дала сигурност, защото са пристрастени към земята си. Аз напуснах Йеникьой и тези симпатични и добри селяни с тъга.”
Казват, че времето, прекарано с жителите на село Ветрен, е формирало  отношението на Ламартин към българите като цяло. По онова време френският поет, получил голяма известност със стихосбирката си „Поетически размисли”, не бил познат на българите. Хората разказват, че може би точно за това Ламартин се е представил на българите като господин Рицар дьо Ламартин.
След завръщането си във Франция, в качеството си на политик, Ламартин е  държал редица речи в полза на българската кауза. Макар и да имал симпатии към Турция, той критикувал нейната политика. Остро критикувал и политиката на френското правителство. В една от речите си пред френската Камара на депутатите, на 1 януари 1834 г., както и в своя пътепис „Спомени, впечатления, мисли и пейзажи през едно пътуване в Ориента 1832-1833 г. или бележки на пътешественика”, публикуван през 1835 г. в Париж, Ламартин отново и отново изразява своето доброжелателно отношение към българите:
Изглед към гр. Ветрен„… Заварвам всички по-изтъкнати жители на българското село Йеникьой, които ни очакват и ни завеждат до бедното село… Къщите са разпръснати в безредица по склоновете и билото на два хълма… заобиколени са от красиви овощни градини и ливади… Тези български къщички са построени от плет и покрити с клони, заедно с листата им… Там можех да проуча вътре в самите семейства нравите на българите: това са нрави на нашите швейцарски и савойски селяни: тези селяни са меки, работливи, изпълнени с уважение към свещениците си: това е източното православие. Облеклото им е като това на селяните от Германия. Носиите на жените и момичетата приличат приблизително на тези от швейцарските планини. (…) Това бе един очарователен престой през лятото. Аз напуснах Йеникьой и любезните му добри селяни със съжаление. Цялото село ни придружи на една левга от Балкана и ни обсипа с пожелания и благословии.”
Ветренци разказват, че и до днес всички те хранят добри чувства на благодарност и признателност към Ламартин. Хората от Ветрен са сигурни в това, че известният френски политик и писател ще остане не само техен приятел, но също, че Ламартин завинаги ще остане голям приятел на българския народ.

Какво знаем за Ветрен?

Село Ветрен (днес град Ветрен, Пазарджишко) е разположено в подножието на Ихтиманската средна гора, на изхода на прохода „Траянови врата”-„Паланката”. Някои от старите имена на Ветрен са: Йеникьой (Еникьой), Хисарджик, Дервент Ескикьой, Ново село, Просек, Пистирос. В източници се посочва, че селото е основано през далечната 1403 г. Създадено е като дервенджийско селище на Главния („Диагонален”) път, свързващ Западна и Централна Европа с Ориента. Разстоянието от Виена до Цариград е 981 км, а Ветрен отстои на еднакво разстояние между Изтока и Запада. На „Паланката” навремето построили турска сражева охранителна кула с теке и станция и като дервенджийско селище Ветрен било освободено от турските власти от някои данъци и повинности. Ветренчани имали право свободно да изповядват християнската си религия и да строят църква (там имало 4 църкви). Първата училищна сграда била  построена през 1840 г., учителят се казвал Стоян Кратовеца.
„То е по-старо от Пазарджик и като важно селище на Главния или „Диагоналния” път е посещавано от всички пътешественици, които са минавали по този друм…” „Ветрен е чисто българско село.” „Ветренци са измежду най-будните жители на Пазарджишко.” – пише в книгата си проф. Иван Батаклиев.
В миналото жителите на селото се занимавали със зeмеделие и скотовъдство. Занимавали се също с търговия, но главният им поминък бил лозарството и винарството. Ветренци се славели (славят се и до днес) като много добри лозари и винари. От собено значение и важност е посещението на патриарха на българската литература Иван Вазов във Ветрен по време на Сръбско-българската война през 1885 г.

Кой е Ламартин?

  Алфонс дьо ЛамартинАлфонс Мари Луи дьо Пре дьо Ламартин, роден през 1790 г. в град Макон, е френски политически деец, учен, член на Френската академия. Известен е още като художник, поет на меланхолията, на хармонията и добротата. Считан е за един от големите френски романтици.
Ламартин е служил в Кралската гвардия, впоследствие бил секретар на посолствата в Неапол и Флоренция. През 1829 г. е назначен за посланик при херцог Леополд Сакскобургготски. През 1833 г. Ламартин е в палатата на депутатите, където в своята първа реч се обявява за независим консерватор. От 1839 до 1849 г. Ламартин активно работи в политиката и многократно е избиран за депутат. През 1848 г., в качеството си на член на Временното правителство, Ламартин поема работата и на външен министър. Решава незабавно да провъзгласи Република. След като неговата мечта за Република рухва, той се оттегля огорчен в родната Бургундия. Впоследствие се занимава с лозарство и търговия на вино. По-късно той отново се завръща в Ориента, а турските власти му подаряват там една долина.
Стихове на Ламартин са събрани в първата му книга „Поетически съзерцания” (фр. „Meditations poetiques”) – 1820 г., получила огромен успех. Други негови произведения са „Жослен”, „Хармонии”, „Падането на един ангел”, „Поетически сборници”. Според специалистите, в своите първи творби Ламартин подражава на френския писател и философ Франсоа Волтер – един от символите от епохата на Просвещението. Същевременно се посочва, че големите философски поеми на Ламартин „Човекът”, „Безсмъртието”, „Молитвата”, както и одата „Въодушевление” в някои от строфите си дублират маниера на Жан Батист Русо, Йохан Волфганг фон Гьоте, както и на френската писателка мадам Ан дьо Стал.
Ламартин е основател и редактор на политическото списание „Съветник на народа” (фр. „Conseiller du peuple”). В него той публикува статии за личности като Цезар, Наполеон и др. През 1848 г. Ламартин пише книгата „Три месеца във властта” (фр. „Trois mois au pouvoir”), а през 1849 г. излизат мемоарите му „История на Февруарската революция” (фр. „Histoire de la revolution de 1948”). Ламартин умира през 1869 г. в Париж.
В центъра на град Ветрен е поставена паметна плоча на Алфонс дьо Ламартин. На нея има свежи цветя.
Запомних топлината и блясъка в очите на ветренци, разказвайки ми за Ламартин. Хората там обичат историята, която споделих с Вас. Тя е изминала дълъг път.
 „Миналото и бъдещето са двете половинки на живота: едната казва „никога”, а другата – „винаги”.” – Ламартин, 1857 г.

Ваня Велкова,
Берлин

в. „България СЕГА”