Живеем в жестоки времена… В дни на безмилостно време и липса на човечност у хората. Кога всъщност егоизмът надделя над всички добродетели? Кога девизът „Един за всички, всички за един“ се изпразни от смисъл? Някак изкривихме света, който обитаваме и го превърнахме в едно сиво място с остри ръбове, лишено от заряд и светлина. Именно в този свят отглеждаме децата си и те градят себе си в него. Всички се борим за място под небето, за статут, за признание и възхита… Някъде по пътя към желаното, поробени от амбиции и цели започнахме да загрубяваме. Превръщаме се в късчета лед, неспособни на състрадание и милосърдие – качествата, които ни отличават като разумни същества, които ни правят хора. Изпразнихме сърцата си… Един пример за това дойде с абитуриентските балове тази година. Случаят лесно може да опровергае любимата ни песен „Един неразделен клас“, която буди в нас свидни спомени. Последният ден, в който един завършващ клас трябва да бъде най-сплотен и неразделен, днес е същински панаир на суетата. На Бала всеки се старае да се открои и блесне, без да го е грижа за онези хора, с които е делил една стая години наред. Весна Видева, съседка на класна ръководителка на училище в София, разказа във Фейсбук за тъжната случка, на която станала свидетел. Подобно на съседите излязла навън, за да се порадва на групата завършващи ученици, но вместо това забелязала жестокото поведение на абитуриентите към техен съученик. Само за няколко часа разказът и бил споделен в социалната мрежа над 10 000 пъти. Ето какво написа Василева: 
“Бал 24. 05. 2016 г. Наблюдаваме момчето със светлосиния костюм. Чудех се дали да пиша, но съм доста огорчена и разочарована, затова реших да споделя какво се случи. Пред блока ни се “изсипа” цял клас абитуриентите с луксозни коли, джипове, лимузини, коя от коя по-луксозна. Всичко беше хубаво, хората се забавляваха, брояха от 1 до 12 , абе всичко както си му е редът. Заваля и се скрих под козирката, целият клас вече беше в апартамента на съседката ми (тяхната класна), когато пристигна пеша закъснялото момче със светлосиния костюм. Отворихме му входната врата, казахме му къде да се качи,той благодари и приключихме. Добре де, стана време да тръгват към хотела, излизат всички, качват си се по колите… и си заминават. Изпращам ги аз като типичната клюкарка и виждам отново момчето със синия костюм да ходи пеша по улицата надолу. Питам съседа ми далече ли е паркирал човекът, който го кара, при което чувам отговор който ме шашна, стъписа: “Ами не, той е пеша, отива към метрото.” Викам: “МОЛЯ?!?” Оттам газ към нас, оставям кучето си, грабвам ключовете от колата и с 300… да го догоня. Намерих го, тъкмо щеше да пресича, почнах да бибиткам, отварям вратата, викам: “Влизай, днеска си с мене. Къде се намира хотелът?” Момчето влезе притеснено: “Ами хотелът е след Хемус по бул. “Черни връх…” Викам: “Добре. Аз карам, Вие ще ме упътвате.” Тръгнахме и питам: “Защо не питахте дали някой не може да Ви вземе с тях? “Ами питах ги, всички ми отказаха. В едната кола били само момичета, в другата класната, а другите ми казаха: Бегай от тука бе, разкарай се”. “Ейййй” – викам, – “Да, няма места, а тази лимузина??? А другите джипове, как пък едно място не се намери??? Как може да са толкова озлобени и егоистични???” И той вика: “Ами не можем да ги съдим, такива са, каквито са си.” И се усмихна. За момент се замислих как са го изпратили горките му родители, тихо, кротко, с метрото… Без обичайното бибиткане, балони, броене… Та той нямаше дори чадър. Добре, че спря да вали. Само защото момчето не се държеше като другите – просташки, грубо, невъзпитано и защото беше свит, срамежлив и притеснителен, никой не го покани в колите си, които бяха взели “под наем”, нали се сещаш – големите гъзари. Та хвана ме яд на днешната младеж, как само го отбягваха… И к’во като е по-беден? Аз пък си му бях дама на бала и си го закарах до хотела! През цялото време ми благодареше… Миличкият. Почувствах се щастлива, че макар и с малко съм помогнала. Тези, с които е учил толкова години, се направиха,че не го познават, а аз, която дори не го познавах, се радвам,че се запознах с такава чиста душа, с такова възпитано момче. Колко заслепени са хората… Спасихте от дъжда вашите скъпи дрехи, прически, грим и обувки, но оставихте момчето да ходи пеша към метрото, валейки го дъжд, ходейки с наведена глава в един от уж най-щастливите му дни, неговия бал. Поздравявам те, Кристияне, че не свали усмивката от лицето си… Нито веднъж. 🙂 Честито завършване и успех! :)”.
Заради бурното негодуване на потребителите медиите веднага решиха да се намесят и да покажат кой е крив и кой прав. Те издириха Кристиян – момчето със синия костюм, за коментар. До този момент той дори не подозирал, че се е превърнал във Фейсбук сензация. На медията свързала се с него казал единствено “Изумен съм, но това беше истината”. Сайтът издирил Кристиян не се задоволи единствено с неговия коментар и потърси съучениците му, които определиха случая като манипулация. “Имало е проблеми с него, но винаги сме обсъждали нещата и сме ги изчиствали”, разказаха те. Издириха също и класната ръководителка и директорката на училището, които в общи линии казаха същото и подчертаха, че е станало недоразумение.
Накрая дори Весна Василева сподели във Фейсбук профила си нов статус, който гласи: “Публично се извинявам за неудобството, което причиних на училището,класната, директорката, съучениците и техните родители с моят пост. Моля всички медии да изтрият поста ми, МОЛЯ ВИ! Момчето не е попитало всичките си съученици, грешката е изцяло моя”.
След това и други таблоиди започнаха да търсят връзка с Кристиян и да го разпитват за случилото се. Тогава момчето каза, че е трябвало негов съученик да го закара до ресторанта, но колата му била пълна. Затова решил да тръгне с метрото, без да пита останалите за транспорт. В ефир момчето дори описа съучениците си като мили…
Другата страна на монетата обаче, ми се вижда някак незадоволителна, малко манипулирана и скалъпена… Поставям на везни първоначалните думи на Кристиян и казаното от съучениците му и вътрешно усещам как тежестта ги накланя в полза на момчето. Дали защото все още ясно си спомням йерархията в гимназиите, отношението между съученици и поведението им по абитуриентските балове… А може би е заради аналогичния Кристиян, онзи от моя клас – ученика, който всички третираха зле, но никой не признаваше за стореното. Ако днес това се бе случило с „нашия Кристиян“, съучениците ми щяха да кажат същото, сигурен съм. Все пак, кой иска да бъде злепоставен? От друга страна кой желае да е виновен за клевети по адреса на връстници, училище, класен ръководител и директор? Не знам истината, струва ми се, че и медията всъщност не е наясно, а утре тази новина няма да вълнува повече от половината ни сънародници. Нали момчето така или иначе е отишло с кола и накрая се оказало, че дори не е питало всички за превоз. На мен обаче нещо не ми дава мира. Истина или не, няма значение, защото ако конкретния случай е криворазбран, има други примери за жестокост зародила се още в ученическите години. Всеки може да си припомни случващото се в кратките паузи между уроците от звънец до звънец, когато учениците са просто буйстващи тийнейджъри. Времето, когато от значение е единствено статуса ти в тази сграда и възхитата в очите на онези, с които седиш редом по чиновете в стаята. В тези междучасия проявения присмех върху някого или безсърдечността ти са първите стъпки в изграждането ти като личност, след като напуснеш завинаги училището. И питам се: Правилни ли са те?
Стелиян Стоименов,
в „България СЕГА“
