България в лабиринта на енергийните „предизвикателства”

С голямо основание може да се твърди, че през последните няколко години България се лута в лабиринт от варианти за решения по казуси, засягащи едни или други аспекти на нейната енергийна сигурност. Поредицата въпросителни пред различните български правителства са си все същите и се отнасят до почти всички възможни генератори и източници на енергия: АЕЦ, ВЕИ, ТЕЦ, въглища или фосилни въглеводороди, а в резултат получаваме относително много високи цени на тока за предприемачите в България. Ситуацията остава хронична в период, когато данъчното бреме, сравнено с това в САЩ, е с 40 % по-голямо, което пък обяснява до голяма степен мудното развитие на националната икономика, нарастваща годишно с първи единици проценти. Разколебана е и стабилната база на българската енергийна система, заради отказа за изграждане на втора АЕЦ („Белене”), неясно бъдеще на блок VII в АЕЦ „Козлодуй”и наближаващи срокове за продължаване действието на два негови блока (V-ти и VI-ти). В същото време възобновяемите източници на електричество (ветрови и соларни) у нас бързо постигнаха планирания за 2020 г. дял в енергийния микс, но цената на тяхната енергия се оказа много висока. Една от въглищните ни електроцентрали (ТЕЦ Варна ) беше закрита миналата година, но почти всички останали продължават да ползват главно „мръсните” лигнити на Маришкия и Софийския басейни, които се оказаха единствения ни дългосрочен горивен ресурс. Относително чистата енергия на природният газ, върху който се крепи топлинният комфорт на почти 2-милионната ни столица, пък почти изцяло се дължи на внос от Русия. Последното обстоятелство особено силно тревожи Европейската Комисия, която настоява за диверсификация на газовите източниците и за изграждане на двупосочни интерконекторни връзки със съседните страни – Румъния, Сърбия, Гърция и Турция . Засега обаче газ в България постъпва единствено чрез Трансбалканския тръбопровод, който преминава през Украйна и Румъния с основна дестинация към големия консуматор – Турция. Известна ни е заканата на руското правителство да застави компанията „Газпром” след броени години да прекрати преноса на газ през Украйна и затова спешно се налага търсене на други пътища, източници и доставчици на природен газ; свързвайки газопреносната ни мрежа с тази на съседните страни.. . Уви! Големите трансгранични газови проекти, като „Набуко”, „Южен поток” или Турски поток”, бяха по различни причини провалени, а предлаганите техни заместители (интерконекторни връзки със съседните ни страни) са все още само идейни схеми и с ограничен капацитет… Същото се отнася и до планираните плаващи регазификатори на втечнен газ (катарски или американски) до гръцките брегове на Бяло море. Геолозите знаят, че шансовете за намирането на други реални и ценово изгодни източници на природен газ за нас остават проблематични, независимо от периодично медийни обяви за „гигантски газови залежи” в съседни региони или прогнози за нови „значителни перспективи” в недрата на българската суша и акватория. Върху подобна пожелателна „фактология” се изграждат и надеждите на днешното българско правителство за нашенски газов хъб „Балкан” и за превръщане на страната в разпределителен център за страни от Югоизточна Европа. Реализацията на подобни проекти обаче изисква потвърдено и доказано наличие на запаси, които могат в течение на десетилетия да захранват подобни съоръжения. Очаква се смесена европейско-българска техническа комисия в края на април да определи шансовете на този правителствен проект. Доказани обеми от природен газ в местни находища в най-голяма степен биха обосновали изграждането на „Балкан” и нашата енергийна независимост от външни доставки и фактори. При хладнокръвен анализ на ситуацията не е трудно да се направи реалистична оценка на нашите собствени ресурси, тъй като българското геоложко пространство е сравнително интензивно изучавано в течение на няколко десетилетия.
В страната ни подземните богатства са изключителна държавна собственост, а търсенето на залежи от нефт и газ добива систематично-планов характер още откъм средата на 20-ти век. Ранното откритие на най-значителното ни нефтено находище в землищата на селата Тюленово и Камен бряг през 1950 г. стимулира развитието на мощно ведомствена структура, просъществувала под различни имена до 1991 г., когато правителството на И. Костов я закрива. Към това време направлението за търсене и проучване на изкопаеми горива беше представено от три автономни предприятия в Монтана, Плевен и Варна, които разполагаха с десетки сондажни апаратури и с богата периферия от бази за развитие, лабораторни комплекси, складове, ядкохранилища, помощни ремонтни цехове, учебни центрове и дори автономен Научно-изследователски институт по полезни изкопаеми (НИПИ).
Оптимистичната правителствена, партийна и експертна нагласа по това време чертаеше „светло бъдеще” за добива на въглеводороди и в този еуфористичен период беше изграден и голям нефтопреработвателен завод до град Плевен. Прогнозните оценки на ведомствените експертни групи от последните десетилетия на миналия век разположиха около 450 милиона тона въглеводороди (нефтен еквивалент) в почти всички морфоложко-тектонски райони на България. В самотна опозиция на тази, оказала се по-късно, абсурдна „научна теза” беше пишещият тези редове, който още през 1984 г. формулира тезата си за многократно по-ниски генерационни способности на българските недра. Днес сондажната практика доказа кой е бил прав в този неравен спор на „един срещу всички”. Общо взето, страната ни е установила около дузина предимно малки и много малки газови и нефтени залежи, кумулативният добив, от които за всичките изминали десетилетия не надвишава 16 млн. тона (в нефтен еквивалент). Годишният добив на нефт сега съставя само няколко десетки хиляди тона, рафинерията до Плевен е отдавна ликвидирана, а количеството на извличания газ не постига и 10 % от годишните потребности на страната. Нефтените находища на България, като се изключи това при с.Тюленово на морския бряг, са позиционирани в равнинните части на Плевенски и Врачански окръг (до селищата Гиген, Долен Дъбник, Горен Дъбник, Писарово, Староселци, Долни Луковит, Селановци, Бърдарски геран, Маринов геран, Мизия). Към 2010 г. доказаните запаси в тях са съставяли кръгло 240 000 тона.
Що се отнася до газовите ни залежи, то една част от тях се разполага в зоната на крайморската суша (селищата на Старо Оряхово, Близнаци, Българево, Дуранкулак, Крапец) и в зоната на шелфа между устието на Камчия и паралела на Варна („Галата”, „Каварна”, „Калиакра”). Друга популация от газови залежи се намира в границите на вече споменатите окръзи – Врачански и Плевенски: „Искър-запад”, „Девенски”, „Бутански” и „Чиренски” (сега подземно газохранилище), към които трябва да прибавим и няколко подобни в Ловешко (до Ъглен, Беглеж и Деветаки). Запасите в тях към 2010 г. са съставяли кръгло 3 млрд. куб. м. Освен тези разработвани залежи в страната са установени и редица акумулации със суб-икономически показатели (от неконвенционален клас), които не са заведени в регистър
На територията на страната в днешно време газ и нефт търсят единични сондажни апаратури. Тук му е мястото да се подчертае, че всичките наши нефтени находища са в период на деклинация и тяхната разработка вече изисква вторични и третични методи на стимулация, някои от които са от рода на неконвенционалните технологии за извличане на нефт и газ. Тези методи, успешно разработени и патентовани в САЩ, обусловиха феномена на „шистовата революция” в басейните на Северна Америка (насочвано сондиране в комбинация с различни видове допълнително напукване на скалните формации – фракинг). Парадоксално, но този технологичен комплекс, постигнат в Тексас преди 25 години с решаващото участие на един балкански потомък (Джордж Парескевопулос Митчел), в България беше поставен под безсрочна и пълна забрана през 2012 г. Мораториумът върху ползването на напредналите сондажни технологии се наложи след зрелищни протести на „зелени” обществени групи за натиск (с подкрепата на БСП) и неговото премахване не изглежда да се случи  в близко бъдеще. Като прибавим, че страната ни няма обособена своя национална геоложка служба, то не е никак чудно, че обществото ни забрави за местните природни ресурси и е склонно да бъде подбуждано към протести срещу всяка минна разработка или сондаж от какъвто да било вид. Все поради този мораториум инвеститорите не могат да постигнат положителни икономически резултати от някои вече открити газови залежи (Девенци и Искър-запад), вместени в плътни резервоари. Чрез него се осъждат на неуспех и предложенията на малкото чуждестранни добивни компании за допроучване и търсене около известните непромишлени залежи. По същата причина беше прекратен и договорът на голямата „Шеврон” за търсене на „шистов газ” в древните седиментни формации от СИ България. Разгледана под този ъгъл перспективата за увеличаване на добивите от фосилни въглеводороди в пределите на българската суша определено не е обнадеждаваща.
В същото време от министрите на двете правителства „Борисов” непрекъснато се прогласява, че дълбоководната част от българската акватория на Черно море е носител на големи въглеводородни залежи. Лично премиерът наскоро обяви, че „на 19 април започваме сондиране и добив на природен газ” от дълбоководния блок „Хан Аспарух”. С подобни „открития на бъдещи находища” вероятно се цели туширане на недоволството от провалите на всички големи енергийни проекти, които биха имали значение за националната ни икономика (тръбопроводите „Бургас-Александруполис”, „Набукко”, „Южен поток”). В същност и българските геолози желаят тези предсказания да се случат, но тяхната прогностична тежест е тема за друг вид анализи, диагнози и прогнози. Според правителствените уверения сондажната програма в блок „Хан Аспърух” ще бъде изпълнена (планирани са два сондажа), въпреки неблагоприятната за добива ценова картина, но в южния блок „Силистар” проучванията ще се ограничат само с косвените геофизични методи на картиране, а за неговия съсед „Терес” не се намериха инвеститори. Този последен щрих допълва не много оптимистичния априлски „портрет” на българската енергийна сигурност, която остава да бъде обект на почти ежедневен коментар в българската преса и социалните мрежи.
 
Ст. н. с. д-р В. Х. Велев,
за в. „България СЕГА“

Старши научен сътрудник-доктор В. Х. Велев, бивш институтски изследовател и университетски преподавател по геология и геохимия на изкопаемите горива, сега – консултиращ геолог. Следващата е на изследователския кораб “Академик” на Института по океанология във Варна, където той e работил 5 години.