Носията на българката – „извор с жива вода”

„Носиите на старите българи… Какво са те за нас, техните потомци? За някои това са дрехите, открити в старите бабини ракли. За други – спомени и омая от едно отминало време, време на мир, хармония, мъдрост и доброта.” „Българските народни носии са твърде важна част от духовната и материалната култура на българския народ, благодарение и на тях той е оцелявал през вековете.” – посочва Анита Комитска.
 „Тъкмено с вдъхновение векове наред, облеклото е художествена изява у българите. То представлява значителен дял в националната ни култура.” „Макар и да носят белези на чуждо влияние и по своя произход да са близки до облеклото на другите славянски народи, нашите носии са оригинални произведения на народния творец, който ги е подчинил на своите нужди и естетически изисквания.” – казва Лозинка Йорданова.
А в дневниците си чуждите пътешественици са написали следното: „Носията на българките е твърде изящна. Те вплитат в косите си няколко украшения и носят гривни, удивително дебели, от метал или от стъкло.” „Носията на тези жени е забележителна.” „…облеклото на жените и девиците е много прилично на женското облекло в планините на Швейцария. Жените са красиви, пъргави, миловидни…”, „Забележителни са облеклата и хубостта на селянките по тези места. Те са облечени с бели ризи, на които платът е от дебело платно, но изпъстрени по края с коприна от всякаква краска. В това облекло те са много хубави и напети.”
„Носията е цяла вселена, със свой специфичен език, свой смисъл.”  – споделя  доц. Ганка Михайлова.

Предлагам Ви да „открехнем” вехтите ракли на нашите баби и съгледаме техните носии. Но… какво по-напред да гледаш? Причудливи форми, пъстроцветно везмо, кадифени съзвучия, плетеници от знаци… Сигурна съм, че всеки от нас ще открие в раклата нещо любимо, нещо скъпо, сътворено с любов от златните ръце на баба…. А после… със затаен дъх ще раздипли красивите премени и свилени платна и дълго ще съзерцава втъканите багри… Предполагам, обаче, че всеки от нас ще намери в сандъка и нещо ново, непознато, красиво… и за сетен път ще се възхити на умението на българката да сътворява съвършенство, да „разхубавява живота с ум и сърце”. Нека с пълни шепи да отгребнем още… и още красота от извора!

Дрехата е символ
В света на старите българи носията е била на особена почит. От незапомнени времена тя е символ. Тя е свята като домашния олтар и топлото огнището, като щедрата земя и дъхавaта погача… Смята се, че носията отличава човека, но същевременно тя трябва „да го направи част от общността, която му дава сила.” Старите хора казват, че дрехата трябва да излъчва красота, при това тя е „натоварена с особена сила и мощ”. „Според народната вяра преденето, тъкането, кроенето, шиенето, везането или всичко свързано с изработването на носията трябва да започне в хубав ден и час – понеделник и четвъртък, преди изгрев слънце, когато се пълни месечината. Съществуват строги забрани да се подхваща женска работа по време на големите черковни празници, в неделните дни, в дните от Коледа до Богоявление.” – посочва А. Комитска.
Старите баби ни разказват и още нещо: когато били млади, дрехите си започвали да везат на някой от слънчевите пролетни празници. След това те пускали дрехата в реката и наричали: „Колкото бързо тече водата, толкова бързо да везат ръцете ни!”.

Многообразие на носиите
Етнографите посочват, че българските народни носии са разнообразни по вид, материя, кройка и най-вече трудовата дейност на хората е определяла тяхното облекло. Същевременно голямото разнообразие на носии се дължи на „белезите на родовете и племената – траки, славяни, прабългари, съградили българския народ”, на традициите, на родовата памет, различията в селищата и съответния край. Специалистите твърдят, че от прабългарите са наследени типични елементи на шевицата в носията от Разградско, т.е. от капанската носия, „която се среща у чувашите, а днес се знае, че те са родственици на прабългарите.” (Л. Йорданова)

Някога
„Някога основната част на облеклото е била ризата. Тя е играла роля на основна горна дреха, около която се разполагат другите части на облеклото. Постепенно съставът се увеличава и от горна дреха ризата става долна. Във връзка с това за старинността на облеклото съдим по съставните му части. Колкото по-малко са те, толкова повече се вижда ризата, толкова по-старинна е формата на облеклото.” (Л. Йорданова)

Типове женско облекло
„Изследователите на българския традиционен костюм определят три основни типа женско облекло, в зависимост от горните дрехи: двупрестилчено, сукманено и саяно.” (А. Комитска). „Българският женски национален костюм битува в три вида: двупрестилчена, сукманена и саяна.” (Л. Йорданова)

Двупрестилчена носия
Този тип носия е характерен за Северна България. Разпространен е в селищата, разположени в земите от река Тимок до Силистра, от Стара планина до Дунав, обхваща Мизия…
Според етнографите двупрестилченият тип носия е „най-древният”, той е „славянско наследство на Балканите”. Главната част на тази носия е ризата, а предната и задната престилка определят наименованието носията – „двупрестилчена”.
„Първоначално предната и задната престилка към двупрестилчената носия са били еднакви. С течение на времето задната престилка става по-голяма, широко надиплена или набрана. Потъмняването на задната престилка се засилва на изток.” – посочва А. Комитска. В някои краища на страната предната и задната престилка са наричани още „завески”, при това задната завеска има и други наименования, например: „пещемал” в Горнооряховско, Разградско, Никополско, Севлиевско; „бръчник” в Берковица и Плевенско; „вълненик” в Свищовско и Кулско; „кърлянка” в Русенско; „завятка” в Тутраканско; „завеска” в Чипровци… Задната престилка е известна също като „тъкменик”, „окрел” и други.
•    Задните престилки  били изработвани предимно от памучни или вълнени платове.
•    Бръчникът от Берковица, например, е от памучна тъкан, но в нея са втъкани сребърни нишки. Сърмени нишки, както казват бабите: „святкат и в престилката”.
•    В различие от бръчника в Берковица, бръчникът от Плевенско е от черен вълнен плат. В повечето случаи бръчникът има бордюр от кадифе, а също и фина шевица.
•    На фона на черната русенска кърлянка прекрасно изпъква шевица в оранжево и червено, тук-там върху нея са „посипани” златни пайети. Щом видиш везбата, веднага те грабва нейното очарование!
Предните престилки към двупрестилчената носия са многообразни. В Плевенско, например, престилките са тесни, в Русенско – набрани в кръста… В някои престилки „греят” алени гюлове и жълти латинки, в други – „прелитат” малки и големи птици…
  Автентична народна носия от БерковицаКъм двупрестилченото облекло се носели двулицево тъкани колани. В повечето случаи те са наситени с геометрични оранаменти и се завиват неколкократно на кръста.
В миналото платът на ризата към двупрестилчената носия е тъкан изцяло от коноп. В по-късно време за изработването на празничните ризи е използван лен. Едва след втората половина на 19 век някои части на ризата били от памучен плат. Нещо повече: „Коприната се появява в Северна България по-късно и в края на XIX в. вече се срещат ризи с копринени поли и ръкави.” – посочва А. Комитска.
Ризата към двупрестилчената носия е два вида. Първият е „риза-бърчанка”, чието наименование, казват старите хора, идва от това, че тя е набръчкана около врата и ръкавите. Другият вид риза е „туникообразна”.
•    В Плевенско можем да открием ризи от памук с изящни шевици от вълнени конци, при това в повечето случаи плевенските ризи са с плътни тъмни шевици.
•    В Плевенско и Берковица жените имали също ризи от бял и жълт копринен плат. Това копринено платно е фино като паяжина и привлича погледа ти с мекия си блясък.
•    В някои селища на Русенско по ризите могат да се видят приказни „картини”  с човешки фигури, „изписани” не с четка, а с игла и конец!
•    В разградските ризи е извезано „дървото на живота”. Неговите цветове  впечатляват с естествената си хармония и с чудесата от символи.
Знаете ли колко различни са шевиците по ризата бърчанка? Някои шевици са в огнени шарки, други в кафяво-черни цветове, трети – в червени… А шевицата на туникообразната риза е в черно, тъмнокафяво, тъмносиньо, тъмночервено. „Но магията е в багрите на шевиците…” (…) „Те раждат силата. Красотата се използва като защитна сила против злото.”  (Л. Йорданова)
И още нещо, венчалното облекло е „върхът на художественото творчесто”, венчалната женска риза е с най-прелестната украса. „Ако раздиплиш тежка конопена риза от Видинско, стъкмена за бъдещата невеста, ще се изсипят алени и розови карамфили с жълто и кафяво нашарени.” – пише Л. Йорданова. А знаете ли, че в Кулските селища съществува поверие, според което, ако болният се загърне във венчална риза, ще оздравее?

Сукманена носия
  Автентична народна носия от АсеновградскоСукманената носия е разпространена най-вече в планинските области: Рила, Средна гора, Средните Родопи, Стара планина (с изключение на северните склонове),  Странджа, Сакар, а също в Югоизточна Тракия. Сукманът е една от частите на този тип  носия. Той е предимно без ръкави – в  Смолянско, Старозагорско, Карловско. В Ихтиманско той е с къси ръкави, а старите сукмани от Самоковско и Дупница са с три-четвърти ръкави. Срещат се сукмани и с дълги ръкави. Трябва да споменем, че сукманите са изработвани от вълнена тъкан и били в различни цветове: черно, зелено, червено, синьо, дори и бяло…
•    Цветовете на яркото слънце изцяло се оглеждат в шевицата на странджанския сукман. Везмото по неговия бордюр е в „разточително многоцветие и весели шарки”.
•    Богатата сърмена шевица и гайтани са отличителен белег на празничния родопски сукман. Той не може да се сбърка с никой друг.
•    Трънският черен сукман („литак”) е обсипан с пайети и златни ширити по пазвата. Сърмена шевица краси бордюра на литака, а тук-там по нея и коланчето се показва „кротичкото лилаво”.
•    В Старозагорско основната украса на сукмана е отзад. Декоративният бордюр е с пъстроцветни орнаменти в зелено, червено, бяло, оранжево, жълто, синьо… Пръснато е и „сладкото пембе – радостчица”, а също и „разпиляната боя на есенната шума”… Някои от Вас може би са виждали, че на гърба на старозагорския сукман са  прикачени дълги везани „опашки”. Пришитите по тях две-три дузини сребърни парици не само звънят при всяко движение, но трябвало да „разказват” и за това колко заможна е жената.
•    А знаете ли с какво се отличава празничният вакарелски, ихтимански и ветренски сукман? Този сукман, наричан още „сукно”, се отличава с превъзходната шевица от хиляди златисти стъклени мъниста, внасяни навремето от Цариград. На тази шевица никога не можеш се нагледа! И как е везана тя – днес никой не знае!
•    Във Вакарелско, освен черния сукман (известен там като „бало”), се среща и тъмнозелен сукман. Шевицата по него е с безцветни стъклени мъниста.
Шевица от елховска народна носия•    По-обикновеният сукман в Ихтиманско, Вакарелско и Ветренско няма шевица от мъниста. Но затова пък той се „кипри” със сърмена шевица –  по пазвата, по ръкавите, по долната част на сукмана.
Други части на сукманената носия са също така престилката, поясът и коланът. Поясите в Смолянско и Странджанско са една педя широки!
Етнографите посочват, че най-съществената част от сукманената носия е  ризата. Тя е изработвана от конопено, ленено  или памучно домашно тъкано платно.
•    Ризите в Трънско везали с вълнени конци, в Софийско – с памучни и копринени.
•    В дантелата „кене” на някои ризи от Трънско са съшити миниатюрни мъниста на снопчета.
•    Във Вакарелско и Ихтиманско ризата е кенарена с фиерична дантела „кене”.
•    Снежнобяла дантела „кене” съглеждаме също по ръкавите и бордюра на ризата от Ветренско.
•    А в хисарското село Момина баня… Ризите били обточвани по краищата на ръкавите и на пазвата с плетена дантела. Задължително било, обаче, дантелата да бъде в цвят на презряла вишна!
•    Филигранната дантела „кене” изтънчено потрепва на кенарената риза от Трявна и Копривщица. Тази дантела е толкова нежна… Имаш чувството дори, че ако я докоснеш,  ще се разтопи в ръцете ти.
•    По шевиците на самоковските ризи откриваме цели хороводи…
•    А поморийските и габровските ризи са не само с дълги, но и с широки ръкави.
•    Сокаената шевица прелестно изпъква на ризите от Габровско и Великотърновско.
В някои пловдивски села над сукмана носели кадифен елек. В допълнение към него жените се показвали на хорото с кадифена или сатенена черна престилка с рязана бродерия. Разбира се, навремето кадифе можели да си позволят по-заможните жени. В Трявна жените също имали кадифен елек и кадифена престилка – с превъзходна багрена хармония в бродерията.
Специалистите посочват, че престилката е една колоритна част от сукманената носия, „най-представителен елемент на женското облекло”.
  Мотив от престилка, Северна България•    В Старозагорско престилката е фъкана, с флорални мотиви и ярки багри.
•    Престилката в Смолянско (известна още като „мендил”), която е в греещите цветове жълто, оранжево, червено, като че ли е събрала цялото слънце на Родопите! В някои смолянски престилки откриваме също и зеленото от ливадите, от горите… – то няма как да не се огледа в някоя част на дрехата.
•    Отличително за елховската вълнена престилка са геометричните орнаменти, ярките  цветове и ресни.
•    Черни, от вълнен плат с бели орнаменти, са престилките от Поморийско.

Саяна носия
Саяната носия се среща в Пиринския и Кюстендилския край, по средното течение на река Марица, в Македония, Асеновградско, Златоград…. Саята (наричана на някои места „халаджа”) е дълга разтворена отпред дреха, обикновено тя е до коленете или до глезените. В стари времена саята е изработвана от лен или коноп, в по-новите времена – от вълна, памук или коприна. Саята може да бъде раирана, пъстра или едноцветна. Преобладаващите цветове в нея са бял, червен, зелен, син, кафяв… Специалистите посочват, че най-старинна е бялата сая. Тя била изработвана от памучен плат и обличана най-вече през лятото и на празници.
•    В някои селища на Хасковско и Харманлийско преобладаващия цвят в саята е червеният.
•    В Кюстендилско саята е предимно в черен цвят, по-редки са белите и зелените саи.
•    Празничната сая в Гоцеделчевско и Санданско е бяла.
•    В Свиленградско се среща сая на черни и зелени райета.
•    Саите в Гоцеделчевския край са пъстри и на ивици.
•    За някои селища на Македония, например в Тетовско и Кичевско, са характерни късите саи.
•    В най-общия случай вълнените и памучни саи в Асеновградско са на ивици.
•    Основната декорация на саяната носия е концентрирана по пазвата и краищата на ръкавите. Характерна за празничната сая от Асеновградско, например, е богатата украса от кадифе и гайтани по пазвата, ръкавите и края на полата.
  Шевица от македонска народна носияПод саята жените обличали риза. За ризите в Македонско, например, „е определящо изключително богатото везмо”. Сигурно сте виждали такива ризи и сте се чудели как е сътворена везбата по тях!
•    В Дебърския край празничната риза е извезана в алено червено. Висящите на ръкавите ресни придават особена фиеричност на дрехата.
•    Ризата в Тетовско е дълга. При това тя е везана и с вълнен…, и с копринен…, и с бял и жълт сърмен конец.
•    А знаете ли, че отличителен белег на скопската риза са фините мотиви от флората и фауната?
•    Ризата в Асеновградско е от бял памучен плат, по краищата на ръкавите и полата задължително трябва да има ръчно плетена памучна дантела.
•    В Хасковско и Чирпанско ризата също е бяла и украсена с памучни дантели.
Престилките към саяните носии са различни. Някои са вълнени, други – памучни, трети  – от кадифе. В някои селища престилките са изпъстрени с шевици; в други – престилките са на ивици; срещат се и престилки на квадрати. Интересна е и една друга подробност, а именно, че в Асеновградския и Харманлийския край жените поставяли на кръста, в дясната част над престилката, красива тъкана кърпа. Кърпата към празничната сая, например, била с дантела, с шевица, с пайети…

Еднопрестилчена носия
Специалистите споменават и за еднопрестилчена носия. „Еднопрестилчената носия е дълга риза, върху която се запасва само една престилка, по-тясна, едноплата, или широка, двуплата. Това облекло е запазено главно в Западните Родопи.” (Л. Йорданова)
   
Престилки – бели, сърмени, „божигробски”…
Знаете ли, че… 

В миналото престилката към дрехата имала функционално предназначение. С течение на времето, обаче, тя се превръща в декоративен „представителен” елемент на носията.
•    Етнографите посочват, че бели престилки се срещат единствено в Ихтиманския край. Освен бели престилки, там имало също зелени,  а и в по-тъмни цветове. Нещо повече… престилките били отличителен знак. В Ихтиманско невестите и омъжените жени носели бели престилки с кене. Зелените престилки били само за младите моми, които са още „зелени”.  Възрастните жени препасвали тъмни престилки.
•    В някои селища на Карловско, Софийско, Пловдивско, Граовско, Трънско към носиите не се носели престилки.
•    В Северозападна България, а също и в средната част на Северна България, на лицевата част на престилките пришивали сребърни монети – „подрънкването на монетите придавало особена гиздавост на костюма и кръшност на снагата”.
•    В Сливенско могат да се открият престилки в тъмночервен цвят с много геометрични орнаменти.
•    Целите от сърма са венчалните и празничните престилки в Кюстендилско.
•    Плевенските престилки са тесни и дълги. В повечето случаи в краищата са очертани с кадифе, а цветовете на шевицата са така изкусно подбрани, че гледаш ли ги, веднага си сещаш за думите на старите баби: „цвят до цвят не са два цвята, а цветна мелодия…”
•    Престилките пък от Варненско и Силистренско се отличават с особено красиви дантели.
•    А чували ли сте, че в Жеравна и Котел някои престилки били наричани „божигробски” (още „хаджийски”)?  Знаете ли защо? Защото мъжете ги донасяли след посещението на Божи гроб. Навремето се считало за голям престиж това – жената да притежава божигробска престилка.
Знаете ли, че…
•    Към 70-те години на XIX век в региона на Берковица било особено развито бубарството. Там добивали около 100 000 оки пашкули като годишният добив на коприна възлизал на близо 6000 оки. През 1869 г. от Берковица били изпратени за изложение в Англия: вълнен килим, мешинова и сахтянова кожи, шаяк, аба, бяла и жълта коприна… Коприната донесла на Берковица изключително голяма слава.
•    Белег за социалното и семейно положение на кюстендилската жена в миналото било количеството на използваната сърма в дрехата. Освен хоризонтално подредените ивици от сребърна сърма, особена естетическа стойност притежавала филигранната шевица от златна сърма по ръкава на саята. Ще Ви споделя и една интересна подробност: двете сърмени шевици на ръкава и разстоянието между тях „говорели” за жената. Старите хора ни разказват, че „Колкото повече била сърмата по ръкавите и колкото по-тясна била ивицата между двете сърмени полета, толкова от по-заможно семейство била жената.”
•    Чували ли сте, че в някои селища на България, в деня на сватбата, невестата трябвало да бъде облечена с две ризи, с два елека, с две престилки…? В Малкотърновско невестата трябвало да бъде облечена дори с три сукмана един върху друг, имащи различна дължина.
•    В региона на Средна гора и Западна България над сукмана жените се кипрели с  кожухчета. В Смолянско, над сукмана обличали салтамарка – къса горна дреха с дълги ръкави. Всъщност салтамарката е отворена отпред, обшита е с кожи и има богата сърмена шевица. Етнографите посочват, че горните връхни дрехи („джубе” в Русенско, „бонджур” в Панагюрище, „кюрк” в Ямболско) били дар за сватбата от мъжката страна. Тези дрехи за първи път били обличани на венчавката. След венчавката жените ги носели на празник.
•    В редица селища момите вярвали, че, за да не бъдат урочасвани, шевицата не трябвало да бъде изцяло завършена. Затова днес, ако се вгледаме добре в сукмани и ризи, ще открием незавършени шевици. Изцяло симетричната шевица, според старо поверие, носела нещастие.
•    Навремето вярвали, че шевицата на дрехата имала защитна функция и предпазвала от лошо. Ако ли пък се случи на някой да му отрежат шевицата от дрехата, то на този човек „нямало да му върви”.
•    Старите самоковски шевици са с коприна и златна сърма. А знаете ли, че за изработването на шевицата използвали около 25 различни шевични бода?
•    В Софийско и Елховско често срещан елемент в шевиците е паунът – символ на мъдрост и благоденствие. В Граовско характерен шевичен елемент е конят – символ на волност. Традиционни за македонската шевица са както геометричните елементи, така и кръгът – символ на живота и безкрайността.
•    Старите баби ни разкриват и една тайна: наименованията на шевиците обозначавали времето, което било необходимо, за да бъдат извезани те. Имало, например, шевица  „месеците”, „годинак”, „петнадесет месеца”, „седемнадесет месеца” и други.
•    Колко изящна е дантелата „кене”! С какво умение работели пъргавите пръсти на българката! Тази фиерична дантела, известна още като „зарафлъци” или „въздушна дантела”, е шита дантела. Кенето се изработва с обикновена игла за шиене и конец. Предполагам, че ще Ви е интересно научите следното: тази дантела най-напред е работена от жените в Копривщица. Впоследствие кене се шие в Панагюрище, в Пловдивско, Самоковско, Ихтиманско, Пернишко… Но особено майсторство изисквало шиенето на това кене, при което за основа е използван бял или черен конски косъм. Ушито на конски косъм, кенето придобива релефност и стои „наперено” по кърпите за глава, пазвите на ризите, по ръкавите, престилките… Знаете ли, че за изработката на фините мотиви жените използвали един конски косъм, а за по-едрите мотиви – от 5 до 10 конски косъма?
„Облеклото на българката е не само приказна картина, но и аромат – от него лъха мирис на китките от босилек и здравец, от смин и трендафил, от носените в дрехата ябълка и дюля. Носията е и благогласие, защото накитите на жените – прочелници, обеци, тепелъци, подбрадници, висулки, копчета, гривни, гердани, звънят при всяко движение, стъпка, танц…” (А. Комитска)
„Аз бих желал почти всекиго да заведа в моето Отечество и да му покажа нашите високи планини и нашите дъбови гори, над които се вият тъмни облаци. Аз бих желал да покажа всекиму моя народ с неговите бели къщици, с неговите песни и с неговите празнични обреди.” (Л. Каравелов)
Аз бих искала да покажа всекиму нашите български носии – „… това е бистрото кладенче с вечно жива вода, което винаги ще утолява жаждата ни за истинска хубост”.

Ваня Велкова
в. „България СEГА”, Берлин
Снимки: Ваня Велкова, личен архив