А ако теглим чертата…

Докато през последните дни светът се занимаваше със своите безкрайни граждански войни, геополитически и финансови проблеми, дневният ред на обществото в нашата мила малка България се определяше само от три думи: Вежди, Лувър, Кукузел. От ранно утро до среднощ гладното ни, голо, босо и опростачено народонаселение бе впрегнато в една почти вселенска дискусия за смисъла на такива философски категории като: величие, дълг, човешко достойнство и власт. Пулсираха от емоции сутрешните блокове на телевизионните и радио канали, тресяха се от двупосочен гняв коментарите на последните за деня новини. И само това ли? Ами демонстрацията на столични интелигенти пред Министерството на културата? Ами заканите, че за властта не е проблем срещу тия протести, да организира свои контра-протести?
    По въпроса за националното ни величие и всенародния ни дълг да сме благодарни лично на Него, най-пламенно и най-държавнически бърбореше  министърът на културата. И с право, защото само той и съратниците му от партията – ръководителка знаят колко дяволски трудна е задачата да вкараш в най-престижния музей на Земята цивилизационните постижения на един свят живял върху сегашната ти територия преди хиляди години. И не само да ги вкараш, но и да ги клеймосаш с нашенското : Madien Bulgaria.
    По темата за човешкото достойнство на твореца във въпросната дискусия много по плахо мрънкаха пелите безплатно в Париж талантливите хористи от Кукузел и не по-малко талантливите /но не присъствали там/ представители на другите изкуства. По-плахо и сякаш малко по-гузно. Може би защото инстинктивно усещаха, че това мрънкане е закъсняло кажи-речи с четвърт век, че никой  получил силата си властник няма да те бръсне за слива, ако десетки години подред си се крил от жестоките проблеми на нацията си и под фирмата “народна интелигенция” си “изчуквал” тук-там я по 50, я по 100 лева. Включително и в предизборните кампании на партиите, които ни назначават за министри всякакви там Веждита.
    И добре, че когато тази философска дискусия започна да се превръща в познатата ни българска цигания, една  софийска акушерка взе, че се побърка и тръгна да убива четиридневно бебе, та родната ни журналистика да излезе от всеобщия амок.
    Сега, когато всенародната философска дискусия е зад гърба ни, както е редно във всяка една европейска държава, нека теглим чертата на мероприятието и  нека си направим съответния цивилизационен  изводи. А той е само един: “След всички бурни страсти по събитието Лувърът си остава Лувър. Съкровищата на великите тракийци радват очите и душите на люде от цял свят. Но, не дай Бог някои от тях да се излъжат и да прескочат до държавата ни, за да видят мястото, от където са изровени тези шедьоври. Не дай Бог, защото ако не от пръв, то непременно от втори поглед, тия хора ще разберат, че и министрите ни, и интелигенцията ни, а най-паче самото ни място не са на мястото си.”

Петър Китински
За “България СЕГА”