Каква е връзката на еркечани с древните българи?

„На територията от Кавказ до Китай, където е била разпростряна Велика България, все още съществуват села, запазили името Еркèч. Такова е арменското село Еркèч, анклав в Азербайджан, около което се разигра конфликтът между Армения и Азербайджан. Села с име Еркèч има на кавказкия хребет Кяпаз и на река Бузлук. На границата между Киргизия и Китай се намира район и село Еркèч.” Но българското село Еркеч е сгушено в полите на Източната Стара планина. „В неговата история и в богатия му автентичен фолклор, в неизвестния му хумор и в загадъчния му език, в топонимията, топографията и етнографията се съдържат принципни отправни точки за отговорите на голяма част от въпросите за древнобългарското в българина.”
„В своята над 15-вековна история Еркèч се превръща в гнездо на българщината, в огнище на буден български дух.” „Еркечкият говор „е един от най-интересните български говори, известен с две свои особености: ударен квантитет и особено широко ề.” В него „са съхранени всички прабългарски думи, установени на този етап от науката.” „Еркечките орнаменти са чудесна, прекрасна плетеница от духовни знаци.” „В песните се съдържат неразгадани митични предания.”
„Най-интересният обичай в Еркеч, който привлича вниманието на нашите съвременници, е ЛАЗАРИТО – пролетно лазаруване, запазено досега в автентичен вид.” „В България празникът е в събота, а в Еркèч – в неделя. Датата на празника зависи от Великден и се провежда една седмица преди Възкресение Христово.”

И тъй като наближава Лазаровден, ще разговаряме с проф. Петър Куцаров, роден в Еркеч, изучаващ фолклора и историята на селото, който ни каза следното: „Елате  по празник в Еркèч да чуйте прабългарска реч!” „Еркеч е богатство, Еркеч е дар от Бога. Еркеч е неразорана целена.”

(проф. Петър Куцаров)

Проф.  Куцаров, бихте ли се представили?

Роден съм в Козичино (Еркеч), Бургаска област през 1940 г., завърших с отличие: гимназия в Поморие, полувисш учителски институт в Бургас, СУ „Климент Охридски” в София, Дипломатическа академия в Москва, гръцки език в Солун и други езикови специализации. 1986 г.- доктор по история, 2002 г. – доктор на историческите науки, професор. Работил съм като учител, директор на дирекция в Окръжен съвет Бургас; от 1973 до 2006 г. – в Министерството на външните, имам над 20 години задгранична работа в различни дипломатически представителства на България с дипломатически ранг „пълномощен министър”.
Водил съм курсове в български ВУЗ, чел съм лекции в български и чуждестранни институти за външната политика на България, българо-руските отношения, актуални аспекти на външното и вътрешнополитическото развитие на Русия; участвал съм  в национални и международни научни конференции за Съединението и Независимостта на България, ролята на България за разпространение на християнството и писмеността, за Киприан Българин, митрополит Московски и на цяла Русия, Юрий Венелин и други. Член на СБЖ. Автор на монографиите: „Еркеч и еркечани – история, култура, бит и душевност”, С., 2009 г.; „Руската империя и Съединението”, София, 2001; „Киприан  Българин, митрополит Московски и на цяла Русия”, София, 2001; „Еркèч”, Бургас, 2000, а също на повече от 200 статии в българския и чуждестранен печат, в т.ч. General Ignatiev and the Trety of San Stefano //International Afairs, USA, Mineapolis, 1998, № 1, Vol. 44.
Женен с три деца. Владея руски, гръцки и френски, ползвам английски език.
 
Вие често повдигате въпросите: „Откъде сме дошли? Кои сме ние? Какво знаем за Еркеч?” Какви са Вашите отговори?
 
Откак прабългарите, предвождани от кан Аспарух, стъпват на Балканите и забиват знамето с конската опашка, оттогава, като камбанен звън, се понася над нашите земи името „българин”. Съхранено през толкова века, донесено от широките азиатски степи, то се предава от бащата на сина, от дядото на внука, за да не загасва никога, за да напомня на всички за делата и заветите на древните българи. И неслучайно първият български поет и философ кан Омуртаг пише: „Човек и добре да живее умира и друг се ражда и нека роденият последен като гледа това да си спомни и за този, който го е направил.”
Дискусията, намерила място на страниците на историческите издания и в ефира на електронните медии, за историческата родина на прабългарите, за тяхната роля и място в развитието на световната цивилизация и българската държава, постепенно завладява сърцата и умовете на всички българи. За улеснение на читателя ще представя  синтезирано най-новите изследвания за произхода на нашите деди.
Древните българи са индоевропейци от иранския клон на расата, прародината им е Балхара, равнините на запад от Памир. Те не са тюрки. Прабългарите са цивилизован отседнал народ с развито занаятчийство, земеделие и култура. Те имат традиция в изграждането на държавна организация и създават държава навсякъде, където обитават: в памирските равнини, във Велика България – Фанагория, на 15 км. от Ставропол, Русия; в Дунавска България – Плиска; във Волжска България – Казан, Русия. Територията на Дунавска България се разпростира върху земите на днешна Украйна на запад от Днепър, Молдова и Влашко. В Дунавска България живеят около милион и половина прабългари, готови да изведат в сражение не по-малко от сто хиляди бойци.
Визираната дискусия, започната от Гавраил Кръстевич , не е прекратявана в Третата българска държава. Въпросът за древнобългарското в българина занимава съзнанието на хората и витае в национално ни пространство. Виталността на тази идея е доказана през вековете, тъй като тя надживява икономически, духовни и политически кризи. А отговорът на въпроса за съхраненото прабългарско у нас в неговото вътрешно измерение е даден от самия живот: в сърцето на Източна Стара планина се намира село Еркèч. В неговата история и в богатия му автентичен фолклор, в неизвестния му хумор и в загадъчния му език, в топонимията, топографията и етнографията се съдържат принципни отправни точки за отговорите на голяма част от въпросите за древнобългарското в българина.
Сред езиковедите у нас и в чужбина се заговорва за Еркèч след 1889 г., когато проф. Л. Милетич публикува във Виена „Das Ostbulgarische” („Източните говори в българския език”),  а през 1902 г. – „Старото българско население в Североизточна България” и „Източните български говори”. Неговият ученик Г. Георгиев публикува през 1907 г. „Еркèчаните и техният говор”. През 1956 г. проф. Стойко Стойков написва „Днешното състояние на еркèчкия говор”. Въпросът намира място и в „Българска диалектология”. Авторски колектив прави описание на еркèчките хорá. Чрез посочените трудове езикознанието, етнографията и фолклористиката узаконяват еркèчкия говор като най-старинния съхранен български говор. Авторите са единодушни: селото е древнобългарско.
В допълнение ще цитирам проф. И. Гълъбов, който разглежда формите ВЪХЕЛО и НИСЕБАР в еркèчкия говор и счита, че еркèчани „са научили имената на горните селища не от техните гръцки обитатели, а чрез посредничеството на друго население, в чийто говор са се пазили още горните имена с неизпаднали носови съгласни”. Гълъбов стига до извода, че тези примери „са ценни и в друго отношение – край останалите архаични черти, както в говора, така и в етнографията на селото, те свидетелстват за население, което се е запазило от по-дълбоки промени и размествания от своето установяване в тези места”.  От изложените факти може да бъде извършен категоричният извод: няма никакво съмнение, че Еркèч е древно българско село, което съхранява през вековете елементи от езика и бита на  установилите се по тези места древни българи.
 

Еркèч изиграва огромна, неоценена досега от науката, роля за опазването на това свято име, името „българин”. В своята над ХV-вековна история Еркèч се превръща в гнездо на българщината, в огнище на буден български дух. Сгушено в пазвите на Коджа Балкан, то запазва през вековете на своето съществуване и разпространява древната българска култура, там е съхранена една от най-старинните носии в България. В еркèчкия говор са съхранени всички прабългарски думи, установени на този етап от науката.
Академик А. Т. Балан определя Еркèч като „своеобразно езиково островче”. Еркèчани съхраняват оригиналните обичаи Лазаруване, Коледуване, Петльовден; тяхното самобитно народно творчество е известно на науката като „Еркèчки фолклор”. Еркèч доказва, че род и родина се пазят не само с оръжие в ръка, а и с език, песни, предания и по такъв начин потвърждава думите на д-р И. Богоров „дор език живее, народ не умира”.
Предполагам, че не на всички от Вас е известно: родът на Георги Стойков Раковски  по майчина линия е от Еркèч. Дядото на Раковски, Ради Мамарецът, живее в Еркèч до 1750 г., пазач е на Хемските порти. При това селото е посетено от Апостола на свободата Васил Левски, изграден е комитет, оглавяван от местния свещеник поп Петко Дойнов.
Еркèчани са ревниви в опазването на своя език и още през 1845 г., на мястото на изгорената дървена църква си построяват нова каменна, която и днес съществува. Еркèчкият Български Великден изпреварва с 15 години Българския Великден от 1860 г. Благодарение на своя буден български дух и стремеж към знания и просвета, Еркèч се превръща в своеобразна районна държава на духа, в просветен и духовен център на Североизточна България. Еркèч се разраства бързо, хората се радват на по 10-15 деца, храната и „авата”  помагат за израстването на едри, снажни, силни и читави хора. Така Еркèч става естествен родоначалник, водач и майка на над 60 села в Североизточна България и Русия.
В историята времето е строго разделено на векове и епохи. В паметта на народа всички знаци на историята имат силата и смисъла на сегашната реалност. За да се запитаме: Откъде сме дошли? Кой преди нас е тъпкал тази земя? Кой е газил бистрите планински ручеи? Тези фундаментални проблеми са поставени още в зората на Ренесанса от Франческо Петрарка. Въпроси, чиито отговори се съдържат в историята на село Еркèч. Защото ние сме продължение във времето, звено в непрекъснатата верига на живота.
Искам специално да отбележа, че се придържам към утвърдената теория за „трите компонента на българската нация” – сплав от прабългари, славяни и траки. Някои историци считат, че българската нация е сплав от 53 по-големи или по-малки народи от различен произход като готи, авари, великоморавци, печенези, узи, кумани, татари, алани, западноевропейци, средноевропейци, балканци и др. Без да оспорвам очевидността на подобно твърдение, считам, че поради географското си разположение, затворения характер на стопанско производство и основно занятие – пазачи на Хемските порти, еркèчани се запазват от процесите на смесване и взаимно влияние, характерни за българското население в другите краища на страната. Еркèч и еркèчани успяват да съхранят прабългарското начало поради племенната си приближеност към рода на прабългарските канове. Известно е, че охраната на важните проходи се поверява на родствени на българските канове родове. Ще напомня за устното еркèчко творчество, в което се разказва, че еркèчките землища помнят стъпките, делата и заветите на българските канове Аспарух Велики и Крум Страшни. Според някои изследователи фолклорът на Еркèч съдържа необяснени досега думи, чието значение се корени в прабългарския език.

 Следва…
Снимките са от личния архив на проф. Куцаров и се публикуват с неговото съгласие.

Ваня Велкова
В. „България Сега“