Девизът на българската журналистика днес трябва да е “НИКОМУ В УГОДА, НИКОМУ НАПУК”

– Има ли журналисти днес, в които е жив духът на публициста Ботев? Вярно е, че живеем в друго време, когато материалното е притиснало с огромната си битова тежест духовното, но все пак? Всъщност има ли кауза, на която журналистът да посвети перото и живота си днес?
– Благодаря Ви за този въпрос в навечерието на нашия национален празник. Ботев не е само история, Ботев е наш съвременник. Казвам това, не само защото Ботев е на първа страница на тазгодишния календар на Съюза на българските журналисти. Духът на Ботев е жив и ние се стараем този дух да бъде с нас и в делник, и в празник. Макар да е вярно, че в много от днешните писания не се чувства този дух, познавам не малко колеги, които носят в себе си искрици от ботевския плам. Познавах и журналист, чието перо притежаваше силата на ботевското перо. Това е Стефан Продев, който си отиде от нас преди единадесет години. Но написаното от него остана. Остана и вестникът, който той създаде. Не случайно името на този вестник е “Дума” – той носи името на ботевската “Дума на българските емигранти”. Друг такъв журналист е Велислава Дърева. За свой девиз тя е приела думите на Йосиф Хербст “Никому в угода, никому напук”. Йосиф Хербст, създател и първи председател на дружеството на столичните журналисти, е едно от големите имена в историята на българската публицистика. Той е централната фигура в стенописа, който направихме в Съюза на българските журналисти, когато чествахме 110-годишнината от организираното журналистическо движение у нас. Струва ми се, че неговият девиз “Никому в угода, никому напук” трябва да бъде девиз на днешната българска журналистика.

– А ако трябва да погледнем българската журналистика като процес, кое е това, което Ви огорчава, и кое е това, което Ви зарежда с оптимизъм?
– Появата на толкова много вестници, списания и електронни медии у нас, говори, че има необходимост от публичен диалог по много въпроси, които вълнуват и тревожат обществото. За съжаление, не мога да кажа, че всички медии в България може да се определят като свободни. Поговорката, че който плаща, той поръчва и музиката, се оказа много вярна. Има определени ограничения, има и цензура в днешните български медии. Още по-страшна обаче е автоцензурата. Когато един журналист не смее да напише това, което диктува съвестта му, не може да има свободна журналистика. Страхът за хляба, страхът да не изгубиш работата си, страхът да не бъдеш наказан от работодателя си отначало подтиснат, а след това и унищожават журналиста като личност, от която се нуждае обществото. Защото това означава, че обществото няма да научи истината. Ето това ме огорчава: зависимостта и несвободата на много от българските журналисти.
Другото, което дълбоко ме наранява, е липсата на журналистическа солидарност. През последните години в много медии имаше социално и синдикално напрежение. Журналистите обаче не обединиха усилията си, опитваха се да се справят сами. А когато си сам, много по-лесно се разправят с теб. Ако сме заедно, много по-трудно властта или работодателят ще се справят с нас. Признавам, че и ние като Съюз на българските журналисти сме в сериозен дълг пред колегите и обществото. Трябва да положим по-големи усилия, за да променим отношението към синдикатите, социалните проблеми и творческото начало. И най-вече – към желанието да бъдем солидарни с проблемите и болките на колегата до нас. Ако ние го защитим днес, той ще има възможност да ни защити утре.
А що се отнася за оптимизма – не, той не е изчезнал. И причината за това е една: има много журналисти, които не се прекланят пред силните на деня и не се предават. За тях истината е на първо място. Не казвам, че им е лесно. Съвсем скоро при мен дойде млада журналистка от национален всекидневник. Сподели, че й е било възложено да напише материал по гореща тема. Тя прави сериозно проучване и събира доказателства, които водят до опасни изводи за хора със сериозно обществено положение. Вместо да застане до нея, работодателят й разпорежда да прекрати разследването и да забрави за материала, който така и си остава непубликуван. Защо стана така, попита ме тя. Положих толкова усилия, а истината не може да се каже. Защо? Ето такива журналисти укрепват вярата ми, че българската журналистика има бъдеще. И съм сигурна, че тази млада журналистка не е единствената. Докато има хора, които не се предават, има надежда. Защото не всичко е пари. Вярно е, че за много хора в България парите са единственото мерило за успех днес. Но всички знаем, че с пари не всичко може да се купи. И не всички.

– Какво прави Съюзът на българските журналисти, за да се спазват установените в българската журналистика професионални стандарти и правила на професионална етика? Разбира се, тези стандарти и правила може да се спазват, само ако медиите са свободни, независими и автономни, а дали е така у нас?
– Съюзът на българските журналисти има правила за журналистическа етика, които са приети на наш конгрес още през 1994 г. Тези правила станаха основа и на Кодекса за журналистическа етика, който бе приет по-късно. Ето този Кодекс – поставила съм го на стената в моя кабинет. Кодексът е резултат от обединените усилия на много български журналисти. За съжаление, много издания и немалко журналисти пренебрегват правилата на журналистическата етика. И това е така, защото етичните правила се спазват от етични хора. Разрушаването на ценностната система у нас продължава и може би резултатите от този деструктивен процес най-добре се виждат в медиите. И тъй като системата на ценностите е в руини, може би е необходим правно нормативен документ, който да направи етичните норми правни задължения както за журналистите, така и за собствениците на изданията. Така, чувствайки се защитени, журналистите може да пишат това, което съвестта им диктува, а работодателите няма да имат възможност да цензурират и унижават журналистите. При сегашните условия това, което прави Съюзът на журналистите, е да подпомага сключването на колективни трудови договори, в които ясно и точно се дефинират правата и задълженията и на двете страни: работодатели и журналисти. За съжаление, такива договори на този етап има само в обществените и държавнообществените медии: Българската Национална Телевизия, Българското Национално Радио и Българската Телеграфна Агенция. В частните медии собствениците отказват да се сключи подобен договор, а и журналистите не са се организирали, за да защитят правата си. Но всичко това неминуемо ще се случи. Съюзът на българските журналисти ще продължи усилията си в това направление.

– Повече от два милиона българи напуснаха страната през последните години и в чужбина има вече десетки български медии. Може да се окаже, че именно тези медии, които са наистина свободни и независими, ще запазят възрожденския дух на първите български журналисти. Поддържа ли Съюзът на българските журналисти контакти с тях?
– Истина е, че ако населението на България е малко над седем милиона, то българите в чужбина са вече два милиона. И в много страни има големи и организирани общности, които имат свои училища, вестници, културни институции. Съобразихме се с всичко това и от две години нашият съюз присъжда по една от годишните си награди на българска медия от чужбина. През миналата година награда получи български вестник в Кипър, а тази година – български вестник в Съединените щати. Знаем колко трудно е да се създаде и поддържа българска медия в чужбина и затова ценим усилията на тези патриоти, които са се посветили на това благородно дело. Българските медии в чужбина са не само информационно средство и връзка на емигрантите с родината. Те играят много важна роля за опазването на българския дух, език и традиции. И затова Съюзът на българските журналисти има намерение да създаде специална програма за връзки с българските медии по света. Идеята на тази програма е да бъдем в постоянен контакт с журналистите извън България. Ще бъда благодарна, ако получим идеи и предложения от колеги от целия свят, които да включим в тази програма. Но като първа стъпка може би ще е добре, ако в Съюза на българските журналисти започнем да получаваме тези издания. Имаме богата библиотека, в която се пазят вестници и списания, издавани през 19-ти век. Прекрасно ще е да имаме вестници и списания, които се издават от българи по света през 21-ви век. Сигурна съм, че в тези медии наистина се е запазил възрожденският дух на българката журналистика и те в много отношения може да служат като компас, когато става въпрос за свобода и независимост на медиите. Защото без свобода и независимост журналистът губи достойнството си, а журналистиката – своя смисъл.

Иван Сотиров

в. “България Сега”
[email protected]