„България ще оцелее, защото е България! Като си представиш, че 500 г. е нямало държава, но е имало народни танци и шевици, България ще пребъде.“ – академик Антон Дончев
„Българските народни носии са твърде важна част от духовната и материалната култура на българския народ.“ – д-р Анита Комитска
„Тъкмено с вдъхновение векове наред, облеклото е художествена изява у българите. То представлява значителен дял в националната ни култура.” – Лозинка Йорданова, етнолог и фолклорист
***
Предлагам ви да открехнем писаните ракли на нашите баби и раздиплим ТЕХНИТЕ НОСИИ.
***
Дрехата е символ
В света на старите българи НОСИЯТА била на особена почит и от незапомнени времена тя е СИМВОЛ. Свята е като домашния олтар и топлото огнището. Щедра е като нашата земя и дъхавaта погача…
Смята се, че носията отличава човека, но същевременно тя трябва „да го направи ЧАСТ ОТ ОБЩНОСТТА, която му дава сила.” Старите хора казват, че дрехата трябва да излъчва красота, при това е „натоварена с особена СИЛА И МОЩ”.
Многообразие на носиите
Етнографите посочват, че българските народни носии са разнообразни по вид, материя, кройка и най-вече трудовата дейност на хората определяла тяхното облекло. Същевременно голямото разнообразие на носии се дължи на „белезите на родовете и племената – траки, славяни, прабългари, съградили българския народ”, на традициите, родовата памет, различията в селищата и съответния край.
Някога
„Някога основната част на облеклото е била ризата. Тя е играла ролята на основна горна дреха, около която се разполагат другите части на облеклото. Постепенно съставът се увеличава и от горна дреха ризата става долна. Във връзка с това за старинността на облеклото съдим по съставните му части. Колкото по-малко са те, толкова повече се вижда ризата, толкова по-старинна е формата на облеклото.” – Л. Йорданова
Типове женско облекло
„Изследователите на българския традиционен костюм определят три основни типа женско облекло, в зависимост от горните дрехи: двупрестилчено, сукманено и саяно.” – д-р А. Комитска
Двупрестилчена носия
Този тип носия е характерен за Северна България. Разпространен е в селищата, разположени в земите от река Тимок до Силистра, от Стара планина до Дунав, обхваща Мизия…
Според етнографите двупрестилченият тип носия е „най-древният”, той е „славянско наследство на Балканите”. Главната част на тази носия е ризата, а предната и задната престилка определят наименованието на носията – „двупрестилчена”.
Интересно
В миналото платът на ризата към двупрестилчената носия е тъкан изцяло от коноп. В по-късно време за изработването на празничните ризи е използван лен. Едва след втората половина на 19 век някои части на ризата били от памучен плат. Нещо повече: „Коприната се появява в Северна България по-късно и в края на XIX в. вече се срещат ризи с копринени поли и ръкави.” – д-р А. Комитска
Венчалното облекло е „върхът на художественото творчесто”. Венчалната женска риза е с най-прелестната украса. „Ако раздиплиш тежка конопена риза от Видинско, стъкмена за бъдещата невеста, ще се изсипят алени и розови карамфили с жълто и кафяво нашарени.” – пише Л. Йорданова. И още нещо искам да ви споделя: в Кулските селища съществува поверие, според което, ако болният се загърне във венчална риза, ще оздравее.
Сукманена носия
Сукманената носия е разпространена най-вече в планинските области: Рила, Средна гора, Средните Родопи, Стара планина (с изключение на северните склонове), а също в Странджа, Сакар, Югоизточна Тракия…
Интересно
Знаете ли с какво се отличава празничният вакарелски, ихтимански и ветренски сукман? Този сукман, наричан още „сукно”, се откроява с превъзходна шевица от хиляди златисти стъклени мъниста, внасяни навремето от Цариград. Мънистата наричат още „лукови мъниста“. На шевицата никога не можеш се нагледа…
А в хисарското село Момина баня ризите били обточвани по краищата на ръкавите и на пазвата с плетена дантела. Задължително било, обаче, дантелата да бъде в цвят на презряла вишна.
Според специалистите престилката е една колоритна част от сукманената носия, „най-представителен елемент на женското облекло”.
Престилката в Смолянско (известна още като „мендил”), която е в греещите цветове жълто, оранжево, червено, като че ли е събрала цялото слънце на Родопите! В нея откриваме също зеленото от ливадите и горите… – то няма как да не се огледа в някоя част на дрехата.
Отличително за елховската вълнена престилка са геометричните орнаменти, ярките цветове и ресните.
Черни, от вълнен плат с бели орнаменти, са престилките на ваяците.
Саяна носия
Саяната носия се среща в Пиринския и Кюстендилския край, по средното течение на река Марица, в Македония, а също в Асеновградско, Златоград….
Интересно
В Кюстендилско саята е предимно в черен цвят, по-редки са зелените и белите саи.
За някои селища на Македония, например в Тетовско и Кичевско, са характерни късите саи.
В Дебърския край празничната риза е извезана в алено червено. Висящите ресни придават особена фиеричност на дрехата.
Ризата в Тетовско е дълга. Везана е и с вълнен…, и с копринен…, и с бял и жълт сърмен конец.
В Асеновградския, Първомайския, Хасковския и Харманлийския край жените поставяли на кръста, в дясната част над престилката, красива тъкана кърпа. Кърпата към празничната сая е с дантела, шевица, пайети… Кърпата говори за сръчността на жената.
Еднопрестилчена носия
Специалистите споменават и за еднопрестилчена носия. „Еднопрестилчената носия е дълга риза, върху която се запасва само една престилка, по-тясна, едноплата, или широка, двуплата. Това облекло е запазено главно в Западните Родопи.” – Л. Йорданова
Престилки – бели, сърмени, „божигробски”…
В миналото престилката към дрехата имала функционално предназначение. С течение на времето, обаче, се превръща в декоративен „представителен” елемент на носията.
Етнографите посочват, че белите престилки се срещат единствено в Ихтиманския край. Освен бели престилки, там има зелени и в по-тъмни цветове. Нещо повече… престилките били отличителен знак. В Ихтиманско и Ветренско (Пазарджишко) невестите и омъжените жени носели бели престилки. Зелените престилки били само за младите моми – те са още „зелени”. Възрастните жени препасвали тъмни престилки.
В някои селища на Карловско, Софийско, Пловдивско, Граовско, Трънско към носиите не носели престилки.
В Северозападна България, а също и в средната част на Северна България, на лицевата част на престилките пришивали сребърни монети – „подрънкването на монетите придавало особена гиздавост на костюма и кръшност на снагата”.
В Сливенско могат да се открият престилки в тъмночервен цвят с много геометрични орнаменти.
Целите от сърма са венчалните и празничните престилки в Кюстендилско.
Старите плевенски престилки са накичени със сребърни монети.
Престилките пък от Варненско и Силистренско се отличават с особено красиви дантели.
Хасковските престилки са „поръсени“ целите със сребърни пайети.
А чували ли сте, че в Жеравна и Котел някои престилки наричали „божигробски” (още „хаджийски”)? Знаете ли защо? Защото мъжете ги донасяли след посещението на Божи гроб. Навремето се считало за много престижно жената да притежава божигробска престилка.
Знаете ли, че…
Към 70-те години на 19 век в региона на Берковица било особено развито бубарството. Там добивали около 100.000 оки пашкули като годишният добив на коприна възлизал на близо 6.000 оки. През 1869 г. от Берковица били изпратени за изложение в Англия: вълнен килим, мешинова и сахтянова кожи, шаяк, аба, бяла и жълта коприна… Коприната донесла на Берковица изключително голяма слава.
Белег за социалното и семейно положение на кюстендилската жена в миналото било количеството на използваната сърма в дрехата. Освен хоризонтално подредените ивици от сребърна сърма, особена естетическа стойност притежавала филигранната шевица от златна сърма по ръкава на саята. Ще ви споделя и една интересна подробност: двете сърмени шевици на ръкава и разстоянието между тях „говорели” за жената. Старите хора ни разказват, че „Колкото повече била сърмата по ръкавите и колкото по-тясна била ивицата между двете сърмени полета, толкова от по-заможно семейство била жената.”
Чували ли сте, че…
Чували ли сте също, че в някои селища на България, в деня на сватбата, невестата трябвало да бъде облечена с две ризи, с два елека, с две престилки…? В Малкотърновско невестата трябвало да бъде облечена дори с три сукмана един върху друг, имащи различна дължина.
В региона на Средна гора и Западна България над сукмана жените се кипрели с кожухчета. В Смолянско, над сукмана обличали салтамарка – къса горна дреха с дълги ръкави. Всъщност салтамарката е отворена отпред, обшита е с кожи и има богата сърмена шевица. Етнографите посочват, че горните връхни дрехи („джубе” в Русенско, „бонджур” в Панагюрище, „кюрк” в Ямболско) били дар за сватбата от мъжката страна. Тези дрехи за първи път били обличани на венчавката. След венчавката жените ги носели на празник.
Шевиците
Старите баби ни разкриват и една тайна: наименованията на шевиците обозначавали времето, което било необходимо, за да бъдат извезани. Имало, например, шевица „Месеците”, „Годинак”, „Петнадесет месеца”, „Седемнадесет месеца”…
В редица селища момите вярвали, че, за да не бъдат урочасвани, шевицата не трябвало да бъде изцяло завършена. Затова днес, ако се вгледаме добре в сукмани и ризи, ще открием незавършени шевици. Изцяло симетричната шевица, според старо поверие, носела нещастие.
Навремето вярвали, че шевицата на дрехата имала защитна функция и предпазвала от лошо. Ако ли пък се случи на някой да му отрежат шевицата от дрехата, то на този човек „нямало да му върви”.
- Старите самоковски шевици са с коприна и златна сърма. А знаете ли, че за изработването на шевицата използвали около 25 различни шевични бода?
***
„Облеклото на българката е не само приказна картина, но и аромат – от него лъха мирис на китките от босилек и здравец, от смин и трендафил, от носените в дрехата ябълка и дюля. Носията е и благогласие, защото накитите на жените – прочелници, обеци, тепелъци, подбрадници, висулки, копчета, гривни, гердани, звънят при всяко движение, стъпка, танц…” – д-р А. Комитска
И сега си спомням градината с миризливите карамфилчета, здравец и гюл… Тичахме по калдъръмената пътека, за да помагаме на баба… Тя слънчеше нейните носии и казваше: „Виждате ли алената дреха колко години е надиплила…? Обличах я само на Великденското хоро и каква радост беше…“
Докосвахме се до приказен свят… Виждахме багрите му… Усещахме аромата му… Отгребвахме кладенчова вода…
Д-р Ваня Велкова
в. „България СЕГА“ България
Снимки: д-р Ваня Велкова, личен архив
На снимките: автентични български народни носии, накити и шевици от края на 19 век до първата половина на 20 век
