Представителството на “БГА-Балкан” в Тунис /или “Бюрото”/, се намираше на ъгъла на авеню “Paris” и улица “Garibaldi”: великолепни витрини с големи фотоси от красотите на България и самолетите на “Балкан”…
Съседи ни бяха известното кафене и нощен клуб ”La Grotte”. От другата страна на авенюто бе някакъв “Дом на културата”, Консерваторията, и старият лицей „Carnot”, потънал в тропическа градина. Само на стотина метра улицата се пресичаше от централното авеню “Бургиба”, сочещо на запад – към Сука и Ла Медина, а на изток – към централната спирка на електрическото влакче за Лаголет, Картаген, Сиди бу Саид и Ла Марса.
Хабиб Бургиба – национален герой, водил съпротивата за независимост на Тунис от Франция, тогава бе първият президент.
По френски широко авеню с големи пешеходни острови по средата, с подстригани дървета, палми, павилиони за книги, цветя – голямото “Cafe de Paris”, изцяло открито към авeню “Бургиба”, с маси на тротоара, бе любимото място за “rendez-vous” най-вече на французите и чужденците.
***
Един много задушен следобед на септември,1968-ма, влязох в “Бюрото” да отдъхна на хладината на вентилатора, веещ от тавана.
Зад “комтоара” /специално бюро в агенциите/,стоеше невисока, пълничка, млада жена. Тя пъргаво ме посрещна и ми предложи разхладително питие… Казваше се Тинка. Беше чувала за студента-отшелник, който учи арабски и живее в арабско общежитие. Не беше ме виждала по мероприятията на посолството. Приветлива и приказлива, сподели,че е омъжена за тунизиец и има дете. Заразпитва ме за живота ми в Тунис, покани ме, когато минавам, да се обаждам.
Учението ми бе потръгнало, вече се справях с преводите от арабски на френски. С приятели – тунизийци работехме “почасово”, рано сутрин, в печатницата на вестник „Сабах”. Търсех си допълнителна работа, бях попитал и в посолството, но консулът Велинов ми отговори с въпрос: “Ти да работиш ли си дошъл”?
След време отново посетих Тинка.Тя сподели, че ще заминава за Лион със съпруга си, който ще специализира фармация и до два месеца ще освободи мястото в ”Балкан”. Заразпитвах я за обстановката, работата, хората. Разкри ми свят, който ме смая…
ТИНКА
Тя посреща посетителите, дава информация и по телефона, прави резервации на места за пътуване, издава самолетни билети… Каза още, че трябва да знаеш френски език и да си любезен.
Шеф е “Мосю Симеонов”. Бил е офицер във ВВС, завършил право, много строг, но справедлив. Новоназначения Бен Мустафа главно е ангажиран на летището и това, за което е нужен арабски език. Чистачът Бешир е и куриер. Заплатата е 43 динара и…О, Боже, може тя и семейството й да пътуват безплатно с „Балкан”, до където си искат! И не само това. Може да ползват и самолети на други авиокомпании по света, без-плат-но! На френски – gratis!
Животът ми вече беше друг. Исках да пътувам. И не можех да мисля вече за друго, освен тази работа в „Балкан”!
Тинка подчерта, че Мосю Симеонов е много авторитетен и влиятелен. Каза ми и това, че за нейното място имали голям апетит съпругите на културното аташе и на шефа на архитектурната фирма „Булгарпроже” – и двамата приятели на Мосю Симеонов.
След една безсънна нощ, застанах да чакам пред вратата на “Бюрото”. В 8.30 часа пристигна Бешир, започна да забърсва праха, изми витрините, пода. В 9.00 часа влезе Тинка, към 9.15 – Бен Мустафа.
Борис Симеонов елегантно паркира служебното „Пежо 404″, и влезе, поздравявайки. Висок, строен, около 40 годишен. Светлокос, светлоок, сериозен, леко ми кимна.
Припряно пристъпих и поисках да говоря с него.Той се спря, изслуша ме и великодушно каза, че е по-добре да си гледам учението.
Излязох съкрушен, но не и отчаян.
ЩО ЗНАЧИ “АНГАРИЯ” И КАК СЕ КОНСУМИРА ТЯ?
През следващата безсънна нощ разигравах друг диалог с Мосю Симеонов. Какво му казвам, как ще отговори, какво ще пита и т.н. и т.н.
На следващата сутрин отидох в 9.30 часа, изпънат, чаках готов.
Мосю Симеонов пристигна в 9:35, влезе и усмихнато ме поздрави:
– Здравей, “Левски”, какво те носи насам?
– Другарю Симеонов, нямате друг шанс, освен да вземете мен за тази работа!
Засмя се, покани ме в кабинета си, поръча две кафета, облегна се назад и ме подкани:
– Казвай!
– Искам да започна с това, че страшно искам точно тази работа. Лекциите ми са късно следобед и не пречат на работното време на бюрото. Другите кандидатки са високомерни съпруги на много влиятелни хора в България и не идват да работят, а да си говорят, да им минава времето. И двете не знаят езици, нито френски, нито арабски. Ако ги вземете, трудно ще ги разкарате, без да си развалите отношенията с мъжете им.
А какво предлагам аз?!
Първо. Знам френски, арабски и малко английски.
Второ. Нямам никакъв роднина или връзки тук в Тунис. Ако не ме харесате, веднага можете да ми биете шута, на мига.
Трето. Ще работя каквото ми кажете и колкото кажете.
Четвърто. Ще съм Ви благодарен цял живот. Винаги и на всички ще казвам: “Мосю Симеонов помогна на един беден студент, като повярва в него!”
След няколко мига тишина той се наведе към мен и попита:
– Знаеш ли какво значи “ангария”?
– Да – отговорих. – Да се работи без заплащане, по турско време…
– Тогава ще работиш един месец ангария. Тинка ще те обучава и аз ще те видя в действие. През това време ще реша. Съгласен?
Мисля, че си стиснахме ръцете.
С КОДА НА БГА “БАЛКАН”
След това отидох до Тинка и я попитах – може ли да започваме? Тя кимна и седнах до нея на тезгяха.
– Знаеш ли какво е “LZ”?
– Не!
– Това е код на „Балкан”, преди се казваше “ТАБСО”. На френски е “Lignes aeriennes bulgares „Balkan”. Когато вдигаш телефона казваш: „Balkan” a votre service! Което значи: „Балкан” е на Вашите услуги”!
Телексите се пишеха на бланка, на ръка,”TUNTOLZ” бе адресът ни. Пишеше се на български с латински букви. Кодираха се съобщенията за резервации, продажби на билети, оперативките за разписанието и движението на самолетите ни. Моя задача стана пеша да ги отнасям до централата на SITA /Societe Internationale de Telecommunications Aeronautiques/. Намираше се в безистена “Coliseum”, най-луксозното място в центъра, с офиси, модерно кино, скъпи магазини, кафене и нощен клуб. Имахме пощенска кутия. За отговорите се чакаше с дни.
На летището „Tunis-Carthage International” отивах при кацането на самолета ни ИЛ-18, идващ от София през Атина. Изчаквах екипажа да излезе, намирах таксита и ги карах в хотела.Те се освежаваха и, съобразно интересите им, ги карах на сука /арабски пазар/ за покупки на прежди, сувенири и пр.
Вечерята се даваше в хотела и за сметка на хотела. На обща маса, обикновено печено агне и чаша вино или бира. Във ведра среда всички се шегуваха, разказваха истории за полети, весели и трагични случки. Пилотите /бивши военни/ се прибираха да почиват. Някои от стюардесите искаха да ги водя на нощен клуб. Най-желания беше в Картаген. Връщахме се в малките часове.
Сутрин, след закуска в 8 часа, осигурявах таксита за летището, но минавахме през централния пазар на rue „Charle de Gaulle”, за да си купят пресни портокали, мандарини, банани.
КАКВО ПРЕКРАСНО И ОБШИРНО НЕБЕ СЕ ИЗДИГНА НАД МЕН…
С обслужването на пътниците и самолета се занимаваше Бен Мустафа. На летището винаги се разиграваха малки сценки. С униформа и шапка на „Балкан”, шумен и безспирно поздравяващ и целуващ по бузите безбройните си приятели и познати, той държеше да ми покаже колко е популярен и важен.
Аерогарата бе малка, без климатици, вечно с опашки от хора и много торби, денкове и малко куфари. Преобладаващите цветове на дрехите бяха белите бурки на жените и бежавите бурнуси на мъжете.
След повече от месец работа Мосю Симеонов се държеше строго и резервирано, Бен Мустафа открито се дразнеше от мен, отказваше да говори с мен на арабски, перчеше се и внушаваше, че никога няма да се оправя в тази страна.
Очаквах, че ще ми платят нещо, но.. уви! Докато….Мосю Симеонов се върна от България и ме зарадва със заповед за назначение на извън-списъчна бройка за една година. Последва обучение в централното бюро за самолетни билети на площад „Народно събрание” – София. Една седмица усвоявах умения по резервации, кореспонденция по телекса с кодове, боравене с указателите АВС – за световните въздушни разписания, АПТ – за тарифиране на маршрути, издаване на самолетни билети и ваучери МСО, ПТА, отчети за продажби, структура и организация на БГА „Балкан”. Учехме по 7 часа дневно в подземието на бюрото. С успех взех изпитите.
Връщайки се в Тунис изцяло поех работата на Тинка, плюс отчетите по продажби.
Да уча и работя беше вълнуващо състояние. В Бургас имах семейство, син Иван /Иво/, навлизах във френския и арабски езици… Чувствах се успял, бъдещето ми изглеждаше лазурно.
КОГАТО В ЧУЖБИНА БЪЛГАРИТЕ БЯХА КАТО ПРИЯТЕН ПРИМЕР…
Тунис през 1968 година наброяваше около 700 000 жители. Чисти улици, уреден градски транспорт, електрическо влакче за крайбрежните предградия, газифицирани домове. Страната бе в подем, съчетаваше се добре френското и арабско наследство, флиртуваше със социалистическите страни. България им изглеждаше много приятен пример. Политическите и икономически връзки бяха отлични. Работещите българи в Тунис надхвърляха 2000 души, сред тях – лекари, архитекти, инженери, музиканти. „Техноекспортстрой” беше проектирал и строеше големия спортен комплекс /стадион за футбол, плувни басейни и др./ в квартал „Ел Менза”, който щеше да приеме домакинството на Средиземноморските спортни игри.
„Минстрой” сондираше пустинята в търсене на руди и нефт.
Основният трафик на „Балкан” бяха българските специалисти и близките им, тунизийски студенти учещи в България, пътници за Атина и други.
ДВЕ СЛУЧКИ С МОСЮ СИМЕОНОВ
На втория месец от “службата” ми, изготвяйки отчета за продажби на самолетни билети, констатирах, че продажбите и сумата в касата не се равняват. Липсваха 53 тунизийски динара, стойността на билет Тунис-София. Няколко пъти проверявах – все не излизаше сметката! След безсънна нощ признах пред Мосю Симеонов липсата.
– Касата нито яде, нито ражда пари, само ти държиш ключа – каза той и започна проверката на отчета с билетните купони. Откри грешката ми.
Предплатен билет от София, отчитах като платен в брой. Каква въздишка!
Мосю Симеонов бе особена сплав от офицерска твърдост и арабска дипломация. Ето два от неговите „случаи”.
Случаят Макки
Бил е Макки, предшествиникът на Бен Мустафа, уволнен за нелоялност към „Балкан”. Слаб, с дълго лице и малки очички, Макки, бе цар на дребните измами и лъжи. Мосю Симеонов не си развали отношенията с него и той ни водеше по някой пътник, откраднат от други авиокомпании.
Направи група “хаджии” за Мека, които пътуваха с „Балкан” по дестинациите Тунис-Атина, и със „Сабена” – Атина-Джеда.
Търсенето на пътници, ходенето по агенциите, бяха задължения преди на Макки, сега на Бен Мустафа.
Докато Макки всяка седмица се отчиташе, то Бен бе непохватен, без късмет, но парадираше, че е честен. Макки си признаваше, че “неговият шеф” са парите.
Случаят Мишел.
Той беше французин, евреин, bon vivant, продаваше мебели, произвеждаше хубаво бяло вино ”Cap Bon”, още и собственик на едноименния ресторант на морето.
Организирал голяма група пътуващи с „Балкан” до Атина, но освен комисионната, която си приспадна, не внася и стойността на един билет от 70 динара.
За него подписва разписка и обещава, че ще плати по-късно. Тази сума излизаше всеки месец в отчета като несъбрано вземане.
Мишел, този весел 40-годишен хубавец, се отбиваше от време на време в бюрото и обясняваше на Мосю Симеонов, че напълно честно си е задържал сумата, тъй като е направил голям оборот на „Балкан”, има връзки и пак може да направи удар. МС го подканяше по-скоро да направи удара, но няма да му се опрости дълга, ще намери начин да вземе парите.
Мишел се смееше, че за тази сума ще похарчи за адвокати десеторно и при несигурен успех.
Докато му се каза, че Мосю Симеонов ще говори с майка му. Тук той стана сериозен и предложи среща на 20 октомври, когато закрива сезона на ресторанта си и кани Мосю Симеонов да вземе служителите си на банкет, заедно с техните семейства.
Там, ще се скъса омразната разписка и ще си останем приятели „pour toujour”.
– Приемам, да дойдем – беше отговорът.
В ресторанта на плажа бяхме към 50 души,французи, италианци, шефът на полицията, красиви млади жени, жива музика, съставът на „Балкан”- Тунис. Храната бе зашеметяваща – риби, миди, златистото му вино…
Танците се вихреха, излизахме на пясъка, луда нощ… На сутринта Мишел попита Мосю Симеонов няма ли да скъса разписката. Отговорът бе: “Обещанието бе само да дойдем”.
Мишел се смееше и повтаряше, че той е евреин, но има и по-големи шегаджии от него.
След седмица, Мишел купи три билета за Атина, разписката бе скъсана, уважението остана.
Мосю Симеонов, според мен, беше най-авторитетната личност сред българите в Тунис тогава. Добронамерен, умерено услужлив, търсен и уважаван. Хубав, според жените, нахакан – според мъжете. Сред летците имаше много приятели от годините му във ВВС. Обичаше софрата и ракията, но не прекаляваше. В хотела, където отсядаха екипажите, беше договорил печено агне за вечеря включена в цената на нощувката.
УМЕРЕНОСТ, ТЪРПЕНИЕ, ПАЗАРЛЪК…
Мина година, договорът ми не бе продължен, бройката съкратена. Бях създал вече име в дейността, за която нямаше подготвен човек. Мосю Симеонов ме препоръча на една от най-големите тунизийски пътнически агенции, да работя при тях на комисионна от подадени пътници.
Тунизийците ме приеха сдържано и ми обясниха, че ще ме обучат да продавам на всякакви посетители. Агенцията бе на централно място на авеню „Бургиба”,срещу католическата катедрала. Просторно помещение с тезгях, зад който седяхме четирима служители. Пред всеки от нас имаше по два стола, а отстрани дълъг диван с масичка. Учеха ме да преценявам влизащите така, че да позная какво ще поискат и за къде ще пътуват.
„Имаш 3-4 секунди все пак. Гледай лицето, дрехите, какво носи, как се държи и т.н. После задължителните – поздрав, поканата да седне или седнат, предлагане на чай, изчакване той да започне, никакви телефони, други разговори, отклоняване на погледа. Умереност, търпение, пазарлък.”
Напредвах, изучих и продавах билети и за влакове в Европа, за фериботите от Тунис до Палермо, Марсилия. Вещ бях по семейните и студентските намаления. Голяма част от българите идваха при мен. Таванът на заплатата ми бе 50 динара, даже и да съм надхвърлил комисионите.
Шефът и колегите ме имаха за свой.Трябваше да се продава, точка.
С учението се справях, вече бях трети курс. Наех под наем стая, кухня и баня в сграда близо до бюрото. Жена ми Елира дойде, започна учение в Консерваторията на Тунис.
В края на 1969 Мосю Симеонов сдаде поста. Новоназначения К. Добрев – беше бивш ятак на партизанин, пенсиониран военен. Представиха ме като “полезен, с опит”, но той ме отряза. Издейства от София бройка за жена си, която не знаеше ни една сричка извън майчиния си език…
Мосю Симеонов си замина след успешен четиригодишен мандат. Освен това ми остави самочувствието, че мога да се справям с местните хора и нрави.
Намерих работа почасово в Българското търговското представителство.
Уреждах няколко месеца за „Минстрой” документацията им на арабски език пред туниската митница.
Дипломирах се от Института за съвременни езици с оценка „tres bien” през юни 1970 година. Първият завършил българин.
ОБЕЩАНИЯ САМООО!!!
Получих покана за преводач в Либия.
Велинов – консулът в посолството ни, блъсна с лична си кола велосипедист – тунизиец. Пострадалият, с фрактура на крака и ръката, бе шофъор на валяк за пътища, глава на голямо семейство.
Велинов имаше два изхода: да бъде отзован, избягвайки съд и позор или да се споразумее за извънсъдебно обезщетение. Пострадалият и семейството му говореха само арабски език.
Велинов ме помоли да му помогна. В продължение на близо два месеца сновях между семейството и консула. Внушавах на арабина да намали претенциите си, а на консула да увеличи сумата. Постигнах споразумение – плащане, щастлив край за двете страни, които така и не се срещнаха лично.
Моята печалба беше, едно обещание.
Велинов ме хвалеше и убеждаваше как ще ме предложи на Началник Отдела „Арабски страни” в МВнР и как той няма да може да откаже… Но не се случи.
Обещания самооо!
И ОТНОВО БУРГАС…
Прибрах се в Бургас, радвах се на сина си – бебето Ивко. Проверих за работа в пристанището. Не се търсеше арабски език.
Намери ме йорданец, закупчик на живи овце, които изпращаше с кораб до Бейрут. Предложи ми заплата от 300 лева, много пари тогава.
Задълженията ми щяха да му бъда шофьор, преводач и… да му намирам момичета…
И си намерих тогава работа в ЖП-депото на Бургас като шлосер. Работех на три смени по 6 часа, тежка и мръсна работа по локомотивите. С колегите се разбирах.
Започнах да преподавам уроци по френски език. Ученици ми станаха арх. Дечо Карабелов – архитект на Бургаски окръг, който се готвеше да работи в Мароко, и сина на председателя на най-богатото ТКЗС, това в Русокастро.
Ходех в домовете им и държах ръцете си под масата, защото бяха засечени от графитната смазка, а нямаше сапун за нея тогава.
На пролет отидох в София, с влак, естествено. Видях се с Мосю Симеонов и го помолих за работа в „Балкан”.
… И ОТНОВО БГА “БАЛКАН”!!!
За да почнеш работа в София /през 1971г./ трябваше да имаш поне временно жителство /Разрешение за пребиваване/.
За да вземеш временно жителство, трябва да си назначен на работа някъде в София.
В средата на май Мосю Симеонов “разсече възела”.
Началникът на кадрите на „Балкан” поискал от МС да му уреди безплатен билет София-Прага-София… срещу моето назначение – без жителство.
Така на 21 май започнах работа в БГА „Балкан” на летище София, в службата „Международни превози”.
Борис Симеонов, Мосю Симеонов, бе от забележителните личности на БГА „Балкан”. Представител в Бейрут, Мадрид, Париж. Дългогодишен Търговски директор в най-силните години на авиацията ни…
Винаги ще изпитвам към него уважение и безкрайна благодарност!
P.S.
Още от Тунис, /1968/, се обръщах към него с “Мосю Симеонов”.
Той винаги ми викаше Барзов, с френско ударение на последната сричка.
Както и ми пишеха името в Тунис- Barzoff.
Калин Барзов,
Сарафово,16 декември 2017
за в. „България СЕГА“
