Хей…, чуждоземецо, чувал ли си за Фес?

Хей, чуждоземецо, чувал ли си за Фес? Слушал ли си за най-големия лабиринт в света, залят с пищност и аромати, накичен с дюкяни и стълби, осеян с 9500 улици, прорязани от стотици безизходни улички? Там щъкат хиляди хора… Там мъждукат фенери, показващи пътя към задънени места… Ухае на мента, кардамон, фурми и маслини, шафран, портокали…. Там има съкровища… Изкусни майстори творят чудеса от кожа и дърво, метал и стъкло… Виждаш мозайки, порти, магарета, продавачи на вода…Там… времето е спряло…, а светът е друг и ни отвежда към любимите приказки на „Хиляда и една нощ“. Искаш ли да надникнеш зад Синята порта на Стария град Фес?Помисли добре…, преди да я прекрачиш! Минеш ли зад нея, може да се загубиш! Само няколко улички могат да те изведат от лабиринта на Стария град, но трябва да знаеш кои са. Тези пътечки са тесни и мрачни, объркващи и страшни, коли и светофари няма. Ако се изгубиш в огромния лабиринт, какво ще правиш?
Но… след като решаваш да се разходиш в различния свят, да чуеш стародавни приказки и истории, да видиш невиждани неща, да тръгваме! Очаква те истинско приключение!

Хей…, чуждоземецо, знаеш ли нещо за Фес?

Преди много, много години, в края на 8 век, Идрис I, който казват, че бил правнук на Пророка Мохамед, бягал, преследван от тогавашния халиф на Багдад.Идрис I пристигнал в земите на днешно Северно Мароко и решил да остане, за да построи град на брега на река Фес. Според предания, Идрис I бил убит от пратеници на халифа, но той оставил след себе си син, който се родил след неговата смърт. През 809 г. синът му – Мулай Идрис II провъзгласява на това място седалището на първата мароканска династия на идрисидите и става основател на Фес, а градът се превръща в първия изцяло мюсюлмански град в Мароко.
През 818 г. султан Мулай Идрис II приема в града над 8000 мюсюлмански семейства от Андалузия, Южна Испания. Години след това населението на града се увеличава с дошлите от светия град Кайруан(Северен Тунис)тунезийци, както и евреи. Благоприятното географско разположение на Фес, наличието на вода и природни богатства, необходими за развитието на занаятите, допринесли за бързия разцвет на града, който се превръща в духовен, търговски, културен и архитектурен център на Мароко. От особено важно значение били също пътищата на керваните между Атлантическия океан към централния и източен Магреб, както и пътищата между Средиземно море и Африка, минаващи през големия търговски град Сиджилмаса (изчезнал през 19 в.), съществувал в Тафилалт (оазисна група в Сахара).
Фес е един от четирите имперски града в Кралство Мароко заедно с Марaкеш, Мекнес и Рабат, но Фес е най-древният от тях. Казват също, че той е най-добре съхраненият средновековен императорски град в арабския свят. Същевременно се посочва, че Фес е една от столиците на арабо-мюсюлманската цивилизация наред с Багдад, Дамаск, Гранада и Кордоба. Градът е разделен на три части: Фес ел Бали, Фес ел Джедид и Вил Нувел – изградена от французите по време на протектората. Старата част – Фес ел Бали, известна още като „духовното сърце на Мароко“, е включена в Списъка на ЮНЕСКО. Днес в нея живеят 350.000 души, а жителите на целия Фес саобщо над 1 милион.

Към Синята порта…   
   
Навред гъмжи от хора, а ние се отправяме към Стария град Фес. Тази част на града, наричана още „Медина“, е оградена от високи крепостни стени, които навремето пазили града. Но, за да влезем в Медината, трябва да преминем през една от осемте порти – свещената Синя порта. Тази порта, величествена и изпъстрена с мозайки, непринудено ни пропуска, а после бързо ни залоства в един друг свят – древен и непознат, мистериозен и привлекателен….
Съглеждаме улици, улици, улици – отпред, отзад, вляво, вдясно… По-големите улици са отрупани с дюкяни и сергии и… ей така…, на открито се продава всичко. Всяка от тези улици е специализирана в продажбата на дадена стока: килими, фенери, подправки, месо, платове, кожа… Но животът тук се разиграва както на по-големите, така и в малките криволичещи улички. Малките улички са екстремно тесни. От двете ти страни – сгради, притиснати една до друга, за да си пазят сянка в горещите дни; високи стени; залостени метални врати; малки прозорчета – чак горе… Вървиш, а пътечките се стесняват ли стесняват – на места са широки 70 см, на други– 40 см. Приплъзгваш се с едното рамо бавно напред… Из малките улички като в процепи пристъпяш трудно и несигурно. И макар че е тихо и пусто в тях, провирането е мъчително потискащо.
Ето.., че в края на уличката виждаме жена. Тя обаче не тръгва към нас. Изчаква ни търпеливо да стигнем края, а после заситня, отключва бързо врата и се шмугва в нея… Тайнствен свят! Различен свят… Задънени улички – на всички страни… „Каква ли е тази синя врата, образуваща края на уличката без изход?“ – питаш се ти.
Продължаваме да се движим в лабиринта. И въпреки че е трудно проходим, той е интересен… Асоциации в главата ти колкото щеш… Очите ти се шуркат наляво и дясно, сърцето ти тупти от вълнение при следваща гледка… Този лабиринт, приютил те в недрата си, за кратко време те омагьосва…
Сега… пред теб се задава човек с муле. А то натоварено с плетени дисаги. Какво ли има в тях? Това кротко животинче не превозва хляб и банани, не виждаме коприни и кашмир… В дисагите му съглеждаме смет. Ето…, човекът до магарето хвърли няколко торби със смет, после се отвори една врата… Показа се жена и подаде на човека табла с топла храна. Той благодари, поспря за почивка, а ние продължихме  нататък…
Постепенно светлината пред нас се увеличава, пространството се разширява и ние дочуваме някой да се провиква „Вода…, вода…, вода…!“ Вода няма, чешма няма, но има продавач на вода. Да…, такъв, какъвто е имало тук по времето на Мулай Идрис! Облечен в червено, нахлупил огромна шапка с пискюли, продавачът на вода е приказно красив! На рамото е метнал мех с вода, с едната си ръка размахва звънец, а металните чашки  блестят като истинска огърлица. За десет цента можеш да си вземеш чашка с вода, после –освежен, да вървиш напред. Всъщност – напред или встрани… Накъде? Вървиш…, накъдето ти видят очите.
Ето, че отново сме „замотани“ в лабиринта, където трудно прониква слънчева светлина. Около нас коловози от стени и врати… Някои от стените са облепени с цветни мозайки. В горните етажи – сградите свързани, което създава усещането, че се движиш в тунел. На много места – подпорни стени, стабилизиращи постройките… Няма цветя, дървета, тераси… Тук хора не виждаш, не чуваш глъч… Уж си в Медината, а е тихо и потайно… По мюсюлмански закон вътрешните помещения на къщите не трябвало да бъдат виждани откъм улиците.
На другата пряка – насядали мъже. Оглеждат се, като че ли очакват някого. Бързо разбираме, че това са носачи, наричани „хамали“. Повече от ясно е, че носачите имат в Медината много работа.Тъй като никакво превозно средство не може да премине оттук, хамалите са затрупани от поръчки. Но не е никак лесно, из миниатюрните улички, само с кърпа на гърба, да натовариш и пренасяш огромни щайги с продукти, тежки чували, камари платове… Носачите познават Медината като пръстите на ръката си. Тези хора знаят всяка една улица, номер, сграда… Не пишат адреси, нямат мобилни телефони… Няма хектика, метро… Модерният свят е тъй безинтересен тук!„Тук всеки познава другия и всяка ръка мие тази на съседа.“Ето…, отсреща седнали хора на раздумка… Наредени като кехлибарена броеница, те сърбат сладко чая си, разглеждат с усмивка придошлия свят… Какъв пъстър свят…, голям свят…!Колкото голям, толкова и малък, и всички в него – хора.

Ментовият еликсир

И като споменахме за чая, редно е да поясним, че чаят с мента е напитка номер 1 в Мароко. Тук хората пият чай по всяко време на деня. Трябва обаче да допълним, че традиционната чайна церемония включва пиенето точно на три чаши чай. Според мароканците първата чаша чай трябва да бъде горчива – като живота; втората– сладка – като любовта; третата – мека – като смъртта. Интересно тълкувание, нали?
А знаете ли как хората приготвят и сервират тук своята любима напитка? Първо сваряват зелен чай. След това го изливат горещ в метална каничка като в повечето случаи тя е посребрена. После, вдигат каничката нагоре и отвисоко наливат чая в стъклени чаши. По-нататък в чашките се поставят клонки прясна мента и няколко бучки захар. С това еликсирът е готов! Никой не може да устои на тази вкусна напитка!
Очарователна гледка са също така посребрената каничка и поднос за чай, както и чашките от цветно стъкло със златисти орнаменти. Предполагам, обаче, че се питате: „Има ли нещо сладичко към чая?“ Разбира се, че има! Пропуснахме фурмите…Тази приказна сладкост е символ на мир и любов за мароканците. А… колкото до насладата от чая и фурмите… Напълно вярна е старата мароканска поговорка: „Това, което се направи веднъж, може да се направи и втори път. Но това, което се направи втори път, то се повтаря отново и отново.“   

Поздрав с въпроси

Влизаме в една пекарна, поздравяват ни сърдечно. Млад мъж пече питки, жена разстила с ръцете си кори… Да, кори за баница. Но такива едни огромни… метър-диаметър. В този дюкян ухае апетитно. Ние се скупчваме около жената и не можем да откъснем очите си от изобретението, което сътворяват нейните сръчни ръце. Корите – хем големи, хем фини като паяжина стават… На това място, обаче, трябва да Ви разкажа нещо интересно за поздравите в Мароко. Поздравът трябвало да бъде последван от три въпроса, иначе… той не се приемал за учтив, т.е., ако кажете „Добър ден!“, то след това трябва да зададете три въпроса, примерно: „Обядвахте ли?“, „Как сте със здравето?“, „Какво правят децата?“.

Джелабата от Бзу

На улиците на Медината вървят обути с кожени чехли – „бабуш“ и облечени в джелаба мъже. Всъщност, джелабата е традиционна мъжка или женска дълга дреха с дълги ръкави и качулка. Женската джелаба се изработва от памук или коприна като за официални случаи копринената джелаба е с пищна шевица от златни или сребърни конци. Мъжката джелаба е от лен или вълна.
Казват, че най-хубавата, най-ценната и най-търсената вълна за изработване на мъжка джелаба се среща в Средния Атлас. Там, в малкото селце Бзу, където живеят предимно бербери, могат да се намерят най-скъпоценните платове за джелаба в цяло Мароко! Тъкането на платовете се извършва в женски кооперативи, а една от жените споделя: „Тъкането на платовете зная от моята майка, я тя го знае от моята баба. Но… тук става въпрос за едно прастаро знание, което се пренася от поколение на поколение. Мога да Ви кажа също, че вълната за платовете се пере, чисти, преде и тъче на ръка. По наша стара традиция за една джелаба работи една жена като работата й продължава половин година. Това е толкова дълго време…, всеки ден работа, която е много трудоемка. Има също толкова… детайли, които трябва да се съблюдават. След половин година, когато платът вече е готов, се дава на шивач. Сигурно ще Ви е интересно да научите, че нашият крал Мохамед VI, депутати, министри и други важни хора носят бялата джелаба от Бзу.“
Следва продължение

Д-р Ваня Велкова

в. „България СЕГА“, Берлин
Снимки: Д-р Ваня Велкова