Солната катедрала в Колумбия

Чували ли сте за Солната катедрала? А може би някои от Вас са влизали в нея и са опитали солта? Това архитектурно бижу, разположено на 180 метра под земята, смайва всеки. С няколко думи бих искала да Ви разкажа за него.
Солната катедрала се намира в дълбока мина в Андите, в близост до град Сипакира (2652 м. надморско равнище), в централната част на Колумбия. Катедралата е една от най-впечатляващите колумбийски забележителности. Наричат я още „чудото на колумбийската архитектура”. Същевременно катедралата се явява една от най-големите религиозни постройки в света.
Според учените, преди милиони години територията на днешна Колумбия била дъно на море, а преди 250 милиона години, вследствие на климатични промени и появата на нови земни форми, под земята се образували огромни залежи на каменна сол. 
Казват, че мината, в която се намира Солната катедрала, била разработена още в стари времена. Древните муиски (една от високо развитите цивилизации в Южна Америка), които прокопали тунели и галерии, добивали каменна сол като я изнасяли в кошове. Едва по-късно мината преминала в ръцете на испанските колонизатори. Те продължили да я експлоатират. За да се молят преди работа, миньорите издълбали в мината светилища.
Днес в едната част на мината се намира Солната катедрала. Другата част на мината продължава да бъде действаща. Специалистите посочват, че в находището има гигантски резерви на каменна сол и те ще стигнат за следващите 500 години.
Катедралата в Сипакира е построена през 1954 г. и е посветена на светицата на миньорите Санта Росария. Впоследствие, поради срутвания и мерки за сигурност, през 1990 г. е затворена. През 1991 г. започнал строежът на нова катедрала, при това на 60 метра под старата. След завършването на строителните дейности катедралата отново отворила врати и от 1995 г. насам привлича милиони посетители от цял свят.
Катедралата е изцяло от каменна сол и се състои от три части, символизиращи раждането, живота и смъртта на Исус Христос. Тя е внушителна със своите размери: 120 метра дължина, 22 метра височина, 6 основни колони. Храмът предлага също така места за 8400 души, а неговите куполи, простиращи се в скалите от каменна сол,  заемат площ 8500 кв м.
Влизаме  в мината…, а там е тъмно и задушно. Чуваме ръководителя на групата, който съобщава: „Отделете достатъчно време! Внимавайте и се движете с групата! Мислете за това, че на някои места пътеката може да се стесни!”
Високата влажност в мината ни кара да дишаме по-трудно. Същевременно ни информират, че солният въздух е особено здравословен.
Вървейки из тунелите, обаче, човек придобива някакво странно усещане – за дълбочина, за безкрайност… Издълбаните през столетията галерии поразяват със своята големина. Някои от тях имат дори смразяващо въздействие. И въпреки светлините, огромните празнини и лабиринти изглеждат страшни. Именно в този подземен и твърде загадъчен „сценарий” наши мълчаливи спътници бяха многобройните монументални кръстове, нежни ангелчета, статуи на Богородица, фигурите до яслата на Христос – всичко това изваяно само от солни кристали.
Движейки се към централната част, вляво и вдясно се наблюдават малки параклиси. Пътят на Исус към Голгота е пресъздаден в 14 отбивки, свързани една с друга посредством тунелна система. Червените светлини от едната страна символизират страданията на Христос и земното страдание. Студените светлини във виолетово, тъмносиньо и сиво в празните галерии от другата страна символизират небесната любов. Някои от посетителите коленичеха на студените каменни блокове пред кръста в отделните отбивки и се молеха, други се просълзяваха. Пространствата бяха тъмни, загадъчни, в определена степен недостъпни… Доста недействителна атмосфера… в недрата на земята.
След дълго ходене най-после стигнахме до централната част на катедралата и, затаили дъх, всички съзерцаваха 16-метровия кръст. Казват, че от него струи небесна светлина. На фона на „Аве Мария” продължаваше разказът за гениалното подземно архитектурно творение, създадено с титаничен труд, с огромна фантазия и любов. Кръстът, олтарът, купелът със свещена вода – всичко това също бе изваяно от каменна сол. Потопени в тиха музика и сумрак, обгърнати от влагата, усещахме тежестта на въздуха в другия – подземния свят.
Преди години някой от посетителите на Солната катедрала в Сипакира казал: „Тук имам чувството, че Господ е малко по-близо. По-рано винаги съм мислил, че Господ се усеща най-вече, когато си на върховете на планината. Сега зная, че под земята съм много по-близо до него.”

Ваня Велкова
в. „България Сега”, Колумбия
Снимки: Ваня Велкова