Какво се случва в Турция? Какво става със света?

Може би никога няма да забравя случилото се през изминалия петък… За много хора по различни точки по света, той ще си остане ден като всички останали – спокоен и обикновен. За мен обаче нещата стоят по различен начин. Винаги ми се е случвало да наблюдавам трагичните действия от малкия екран или да пиша за тях в сигурността на дистанцията. Признавам, до сега никога не бях се сблъсквал с ефекта от лудостта на света очи в очи, никога не бях виждал отблизо как той засяга хората…
Преди малко повече от седмица работата ми ме отведе в турския курорт Анталия. Дни наред зает със задачи и срещи нямах възможността да следя всички новини по телевизията или телевизионния екран, но макар ангажираността на човек големите действия винаги намират начин да стигнат до него. Ето как четвъртък вечер седнали в местно заведение разбрахме за трагедията случила се в Ница. Нашата група беше единствената оставила храната настрани и гледаща телевизионния екран. Никой от нас не продума и дума, просто стояхме на масата и не можехме да повярваме на онова, което излъчваха по телевизията. Поредната трагедия, поредните невинни жертви, отишли си от този свят, заради нечие налудничаво решение, което по право не му принадлежи. Защо? След всички атентати, след цялата жестокост на която беше подложен света през последната година, защо отново? С какво бяха заслужили всички тези хора подобна участ? Нямахме отговор на тези въпроси, а може и никога да не получим такъв. Остатъка от посетителите в заведението се хранеха спокойно, водеха обикновени разговори или просто си разказваха шеги, на които се смееха гръмогласно. Никой от тях го беше грижа, само нас – заблудените българи, временни посетители на страната им. Но те не знаеха, че само след ден, тяхното внимание ще е приковано подобно на нашето и ще се интересуват от онова, което новините щяха да покажат.
Прекрачвайки прага на хотела в петък вечер, забелязахме, че нещо не е в ред. Обичайно изпълнените с посетители сепарета на лобито пустееха. Служителите на рецепцията също отсъстваха от обичайните си места, за момент се заблудихме, че хотелът е съвсем пуст и ние сме единствените му обитатели, но само миг-два след това установихме движение зад панорамния асансьор – там където беше бара. Любопитни да видим какво се случва, поехме натам. Голяма група посетители бяха скупчени около бар-плота потънали в безмълвно мълчание с прикован поглед към големия екран на плазмения телевизор. Повечето от тях пиеха и ако съдиш по чашите – пиячите консумираха алкохол. Барманката беше застинала от своята страна на плота, а до нея стояха двете момчета от рецепцията. Никой не отлепяше поглед от екрана, все едно бяха хипнотизирани, подчинени на някаква велика сила, която не им позволяваше да извърнат очи дори и за секунда. Това, което привлече моето внимание обаче, беше факта, че по лицата на повечето бе изписан истински страх. Човек може да изпитва различни степени на страх – бил съм очевидец на не малко от тях и дори самият аз съм го чувствал смразяващ вените ми, но до онзи момент никога не бях виждал страх от този калибър. Сякаш усещаха, че нещо ужасно ще се случи, неподвластно на техния контрол. С всяка една секунда този страх осезаемо растеше, можеше да се почувства витаенето му във въздуха.
Обърнахме се към екрана и първоначално не можехме да осъзнаем какво точно гледаме. В долния край вървяха надписи на турски, а изображението беше неясно – разкриваше нощна картина с разпръснати светлинки. Постепенно обаче размазаните петна добиха яснота и очертаха спиращото дъха изображение. Виждаха се танкове, хора в униформи и цивилни бягащи във всички посоки.
Попитах момичето пред мен какво се случва, а тя с треперещ глас ми отговори каза само две думи, достатъчни да накарат да се превия на две: военен преврат.
Извърнах поглед отново към екрана и различих сред всичките надписи, само две разбираеми имена – Истанбул и Анкара. Излъчваното се случваше не къде да е, а в страната, в която се намирах. Този път наоколо нямаше непринудени разговори, закачки или смях – хотелът беше замрял в абсолютна тишина. Всички очакваха развоя, никой не знаеше какво ще предвещаят предстоящите минути или часове. Осъзнал от какво се притесняват останалите и аз самия се парализирах. Нямаше нужда да го изричат, идеята мълчаливо сновеше от човек на човек. Ще доведе ли преврата до гражданска война? Ще има ли жертви? Ще стигне ли до нас? Странно е как в такива моменти кислорода ти се изплъзва и следва ожесточена битка за нещо елементарно като глътка въздух.

Няма да ви занимавам със данни и статистики, които най-вероятно вече знаете. Няма и да преразказвам събитията, действията на военните, гражданите и тези на президента Ердоган. Не. Това вече сте го чели или подобно на мен сте го гледали някъде. Това, на което искам да обърна внимание на ефектът от случващото се върху хората.

Постепенно заобикалящите ме се раздвижиха. Кадрите от екрана се редуваха, а гласът на водещия ставаше все по-разпален. Парализата напусна част от събралото се множество и те започнаха да звънят по телефона. Можех ясно да разпозная паниката изсякла се по лицата им. Тревога. Притеснение. Мъка и отново страх… Не беше нужно да говоря езика на представителите на различните националности около себе си, за да разбера какво приказват по мобилните си. Някои се обаждаха на близки и приятели, намиращи се в двата града – центрове на преврата. Други телефонираха на семействата си в отдалечените държави от които бяха. Ужасът се разрастваше и добиваше осезаеми размери. Присъстващите се чудеха дали да успокояват семействата си или самите себе си. Душевната болка, причинена от предстоящата заплаха беше голяма. Няма думи които да опишат случилото се. Каквото и да ви кажа в този момент ще бъде малко и далечно от онова което изпитвахме онази вечер.
Колкото по-безпощадно се развиваха действията в турската столица и града от двете страни на Босфора, толкова по-стресираща беше ситуацията при нас. В един момент част от хората, гледащи действията по стаите си, излязоха със стегнати куфари, носещи на ръце или просто хванали малките си деца. Невръстните момиченца и момченца гледаха неразбиращо родителите си. Никое от тях не знаеше какво става, но някак попиваха от страха на майките и бащите си. Вече имаше сформирана групичка от туристи, които в миг на уплаха бяха решили да си тръгнат. Проверяваха полети в интернет или директно се обаждаха на летището, поръчваха такси или се натоварваха на личния си автомобил. Инстинктът за самосъхранение вземаше връх, теглейки другоземците към безопасните им родини.
Във фоайето цареше абсолютен хаос… Независимо колко самоконтрол имаш, в ситуация като тази усещаш как го губиш. Сърцето ти препуска бясно, мускулите ти, противно на волята ти, започват да трепват и капчици пот избиват по тялото ти. И това е само незначителната част от подобни действия.
Ще бъдеш ли на сигурно? Ще успееш ли да се прибереш в дома и да прегърнеш и целунеш семейството си отново? Можеш ли да им спестиш тревогите? Тези и още куп въпроси се въртят в съзнанието ти. После разбираш, че границите са затворени, че нямаш път обратно към родината и си хванат в плен където се намираш. Искаш да си сред познатото – всички други нужди изчезват, а останалите ти потребности ти се струват незначителни. После идват съобщенията – роднини, приятели и познати ти пишат. Добре ли си? Жив ли си? Умоляват те да им кажеш, че всичко е наред, ако трябва дори да ги излъжеш, за да им осигуриш спокойствието, което ти нямаш. Представяш си лицата им и усещаш загрижеността им. Стомахът ти се бунтува и ти се гади от това, защото ги обичаш толкова силно, че не искаш да страдат по какъвто и да е начин. От друга страна се чудиш дали няма следващото въстанало място да е това, където си ти и със боязливост надничаш през прозорците, за да се увериш, че улиците тихи.
Както вече казах, всичко това е едно голямо нищо, сравнение с развоя в Анкара и Истанбул. Какво му става на света? Защо хората, вместо да бъдем едно голямо семейство, независимо от раса, етнос и език, се разделяме така и си причиняваме толкова болка – дали от фанатични убеждения, заблуда или сгодна позиция. Колко още можем да понесем? Питам се как така някои хора не разбират какво причиняват на останалите, които лягайки се вечер се надяват да има утре. Още по-притеснително е какво вещае бъдещето за нашите деца – тези, които днес ни гледат с неразбиране, но поемат нашите притеснения. Какъв ще направим техния свят? А струва ли си за власт или пари да играем съдия и жури и да отнемаме животи без да имаме правото и да всяваме ужас? Не, не си струва! Не си заслужава! Бъдейки сред онези хора – местни и чуждестранни гости, разбрах че всички сме равни и си разпределяме страха помежду си. Езиковите бариери и различната религия нямаха значение – всички бяхме просто хора, обединени в трагичността…
А защо не можем да бъдем такива всеки ден? Защо допускаме да се самозабравим или да издигаме и тачим самозабравили се? За първи път ме е страх от бъдещето, защото то вече не е неизвестно. Ако продължаваме в същия дух, онова което идва няма да е добро. Погледнете сегашния свят хубаво и си вземете довиждане, освен ако не направим нещо, с което да наклоним везните в другата посока.

Стелиян Стоименов
в. „България СЕГА“