Каква е връзката на еркечани с древните българи? Лазаровден в Еркеч

В културата се поставя на първо място Красотата. В известните думи на Достоевски „Красотата ще спаси света.” се внася допълнение: „Осъзнаването на Красотата ще спаси света.” Разкривайки смисъла на тези слова, Л. Шапошникова, крупен изследовател на творчеството на Рьорих, отбелязва: „Чрез Красотата ние се движим от хаоса към Космоса, от безпорядъка към подредеността във всяка област на човешката дейност. И нашето спасение, и нашето еволюционно движение напред се намират именно в това творческо пространство: хаос – Космос”.

По своята енергетична същност красотата е хармония на духа, изразена в различните области на човешката дейност и обкръжаващия ни свят и, преди всичко, в изкуството и природата. Неслучайно великият италиански художник и мислител Леонардо да Винчи сравнява труда на художника, създател на ръкотворна красота, с труда на Бога-Творец. За да бъде ясно, ще представя  нагледен пример за това как от хаоса се получава подреденост и красота. Погледнете пръснатите зърна грах, боб, лимец (баща на пшеницата). Пръснати, те символизират хаоса. Подредени, те могат да изобразят разположението на звездите. Подредени в прав или лъкатушещ ред, приличат на змия, на предмети от бита. Така от хаоса се ражда подредеността, от хаоса се ражда красота, от хаоса се ражда орнаментът – белег на съответния род. Работата върху хурката на любимата мома също води да създаване: чрез дърворезба на различни фигури, родени от любовта на момковото сърце. Любовта и творчеството на красота са неделими. Момата шие огърляк на своя любим. Тя копира орнамента на неговия род, но внася и нещо свое, което ще характеризира бъдещия им дом.

Лозинка Йорданова пише в книгата си: „Лазаруването е народен обичай, който идва от древността. Той е възникнал в епохата на праславянската общност и е типичен за нашия бит.” Ще допълните ли нещо?
Байракът на буенеца. В този байрак е отразена представа за земята като три царства – подземно, земно и космос. Дръжката на байряка е свързана с дървото, символ на вечната неостаряваща, вечно подмладяваща се природа. Буенецът носи байряка с брадва – буй, а над него се развява конска опашка. Тя разказва мита за героя на кон, Мадарски конник, при християнството – Свети Георги. Руският езиковед Дал определя значението на думата „буй” като „воевода”, „храбър”. Почти всички изследователи също определят значението на „буй” като „мъжествен”, „безстрашен”. Байракът това е орнамент, символ на нещо, което триумфира, радва, побеждава. Това е непобедимата природа, това е божествена сила, това е Свети Дух.

От далечни времена и до днес Лазаровден е най-големият празник в Еркеч. Бихте ли ни разказали за обичая Лазаруване в Еркеч и нагиздените моми в селото? Освен Лазарския байрак, кои са другите реквизити и символи на еркечани за Лазаровден?
Най-интересният обичай, който привлича вниманието на нашите съвременници е ЛАЗАРИТО – пролетно лазаруване, запазено досега в автентичен вид. Такова, твърдят специалистите, то е било още в предисторическо време като езически празник на пролетта и красотата, впоследствие обвързан с бог Лазар. В България празникът е в събота, а в Еркèч – в неделя. Датата на празника зависи от Великден и се провежда една седмица преди Възкресение Христово.
Искам да споделя с читателите, че идеята за непознатата и мощна сила, за Бога, който ръководи и разполага с живота на човека, за това, което новороденият българин вижда над себе си, въпросите за раждането и смъртта, за различните събития, съпровождащи неговия живот, не дават мира на съзнанието на дедите ни. Отговорът на всички въпроси е дирен в Космоса, като Космос за българите е непознатото, това, което е извън техния ежедневен живот. Вечният стремеж на земните хора е да се издигнат нависоко, да попаднат там горе, да полетят като птиците, за да видят всичко изведнъж и може би тогава ще открият отговора на многото въпроси, които си задават всеки ден.
Младежкият празник Лазари е израз на този стремеж. Самата му подредба е в унисон с мечтите на българите. Хората не могат да попитат Бога по вълнуващите ги въпроси. Затова те създават в своите представи образа на Бог, отразяват в буенеца своята представа за Бога, непорочен като дете. Дете, но от женски пол, момиче, тоест жена, която както Бога може да създава живот, да  ражда, да съзижда, да продължава човешкия, българския род. Лазарките, в случая, играят ролята на птиците ангели и затова те наподобяват и изобразяват със своите провиквания гласовете на летящите птици. Проверете тези наблюдения при поредното слушане на лазарските изпълнения и Вие ще се съгласите с моята констатация.
Действащите лица в празника Лазари са момите. Те избират за главен свой водач, който символизира Бога, едно 12-годишно момиче току-що наканило се да разцъфне в моминство, но още в своето детство. Него наричат „буенец”, може би името подсказва  избуяването на растителността, а може би името идва от думата „буй” – име на брадвичката, вплетена в байрака, символ на неговата власт, на властното разцъфтяване на природата. Байракът е съставен от цветя, в които е обхваната брадвичката и част от конска опашка, която се развява над главите на играещите. Буенец остава в мъжки род, предполага се, защото е символ.
Много характерно е обличането на буенеца – то е „специалност” на няколко стари жени. Ризата е бяла, от домашен плат, силно подсинена, с три четвърти широки ръкави. Полите, огърлякът и краят на ръкавите са бродирани с конци с тъмносин и червен цвят. Бродерията е различна. Така например, по ръкавите тя се нарича „касана”, по полите според случая: „крив изват”, „главучки”, „кончита”, „ръчички”, „конуви”, „ройкини”, „опаки”, „хухлежки”, „гагулькитя”, „йемешки”, „мажкитя”. Врахамб – сукман в кафяв или червен цвят на квадрати и „кудучета” /везани цветчета/. Крива престилка – с тъмносин фон и цели тънки ленти по дължината на престилката. Колан. Кунтох – червено или черно елече, везано с жълто (на машина). Гердан – нагръдник, обшит със сребърни пари. Кухо герданче – от по-едри синци на врата. Вратен гердан – също гердан за врата от синци. Подбраник – от мъниста и големи пулове, който минава под брадата и поддържа украшенията на главата. Вала – тънка, цветна кърпа, която прибира косата, вижда се отпред само над челото. Кулуни – китки за труфило.
 Особено оригинална е украсата на моминската глава. Върху шапчица от памучен плат са пришити краища и пелеши, които се спущат по гърба, наред с дългите плитки. По краищата на дебел конец са навързани мъниста и парички. Пелешът е ивица от тъмен вълнен плат, широка 5-6 сантиметра, с пришити по него пак мъниста, монети, пайети, разноцветни копчета и други. Над шапчицата забраждат чембер, на който забождат „нагорешни” и „надолешни” пера, китки от мъниста, пайети, вълнени конци. Отстрани, на ушите, слагат „арапче” – висулка от мъниста, „лъкатниче” – герданче от мъниста и „подбраник с китички”. Облеклото на буенеца не се различава от това на лазарките, освен това, че препасват буенеца с два месала, бродиран по краищата плат, бял, каквато е била носията тук преди робството. Месалът се прехвърля през раменете и се зашива под мишниците, за да добие форма на клош. Долните му два края са извезани. Над месала се слага „герданът” със сребърните пари. Докато старите жени обличат буенеца, лазарките играят и пеят:
Върба има – Върба нема!           
Меня майка една има.               
Не ма й дала дет съм щяла,             
дет съм щяла и искала,             
искала съм – искали ма.
Най ма й дала на далеку,
на далеку праз три села,
праз три села в читувърту
при зъл свекър и свекърва…
С буенеца напред лазарките тръгват из селото като пеят песни, наситени с лиризъм и красота. И посещават къщите. По пътя пеят песни, възпяващи трудолюбието и красотата на девойката.
Йорго, любя, Йорго,               
ила дувечера,               
дувечера по вечера,               
дурде ни сми вечеряли,           
шимшир порти затворили.           
Под горната стряха,               
под кривата круша.               
Че послушай, Йорго           
как ма майка гълчи
как ма тейко учи:
Железно, Железно,
мър гидишка дъще,
ни рани за удъ’,
ни дрънкай бакъри,
ни буди ухчери –
вохци ша повлекът,
ниви ша завлекът,
ниви златокласи.

Църквата в Еркеч, построена през далечната 1845 г., е запазена до наши дни. Разкажете ни нещо повече за нея.
Просветното дело в България особено се разраства през последните 4-5 десетилетия на робството, макар то да е наричано от български политици „турско присъствие”. Църквите и училищата се появяват само благодарение на  инициативата, на материалната и морална подкрепа на българското население. Турската власт не само не съдейства, но в редица случаи пречи. Немалка отрицателна роля за възпиране на този процес изиграва гръцката патриаршия, както и нейните представители по места – гръцките свещеници, проводници на гръцката политика. Мотивите на гръцките владици за гонение на българските книги и българския език от църквите и училищата са посочени от свидетеля на тези тежки времена в българската история П. Р. Славейков. „Гръцките владици трябва всякак и всякъде , цитира той наставленията на гръцкия (вселенски) патриарх, да препятстват на разпространението на българските книги и да не допускат отварянето на български училища. Ако нейде поискат да си отварят училище, да им се предложи да си направят черква по-напред, ако се види, че не е възможно да се възпрепятства за отваряне на училище, тогава владиката да се погрижи той да се тури начело на работата, за да вземе училището в ръце и под негов надзор”.
В Еркеч има дървена църква преди голямото преселване през периода 1828-1832 г. Разпитаните стари хора са потвърдили, че преди последното, трето, опожаряване на селото през 1828 г., в Еркеч е имало малка черква, където се е помещавало и училището. В него свещеник и учител е поп Киро. До 1845 г., по думите на дядо Нейчо, еркечкото училище се помещава „дету е камбанарията стаичка имало, там било школото. Дяцата си носяли ляп, а имало и хора да вардят праз диня, гат еркечани са ух къра. Пък по-рано са сбирали да са учет на дяда Кръстя ух хамбаря”.
През 1845 г. с общите усилия е построена съществуващата и днес църква. В хоросана на основите й са положени хиляди яйца, което обяснява нейната устойчивост. За изграждането на църквата няколко еркечани са ходили чак в Стамбул, за да издействат разрешение за строеж. Тя е издигната в долния, ниския край на селото, за да не се вижда при влизане в селото, да не „бие на очи”. Трудностите, които срещат инициаторите за отваряне на българска църква и училище, продължават и при набавянето на църковни и учебни книги и църковна утвар. „Дядо Куцар, на баба Тудора мъжа, дет гу заклали турцитя, и вешь двама души ходили да купуват черковни книги чак във Филибе. Парите са си крили ух крачултя, воть хайдутлук гулям бил тугаз пу пътиштата”- разказва през 1964 г. дядо Нейчо.
Окуражават се еркечани от успеха – собствената българска църква и училище, укрепва вярата им в бъдещето. Според казването на хората, свещеник и учител в новопостроената черква „най-напред е бил поп Дойчо”. Но радостта на еркечани не е продължителна. Те били „наковладени” пред гръцкия владика в Въхело. И за свещеник, което означавало и за учител, бил изпратен от Поморие поп Синесий. Той извършвал  църковните обреди на гръцки и искал да обучава младежите на четмо и писмо на елински език. Нещо повече. В изпълнение на предписанията на гръцката патриаршия в Цариград да се преследват и изхвърлят както българските книги и език от църквата и училищата, така и да се унищожават всички български книги със светско и църковно съдържание, поп Синесий и владиката Василаки изгарят доставените с толкова труд в Еркеч книги. „Твоят дядо Куцар ми казваше, разказва дядо Хрусаф, че гръцкият Владика Василаки душел с кони и турски жандари, ограбили черковата, изгурили книгите – туй било наскоро подир направянето й.” Заради посочените деяния и сторените зулуми на църковното дело в Еркеч, жителите на селото си поговорили с поп Синесий по „еркечки”, а се носи приказка, че в допълнение към побоя от „неизвестни” лица имало и друго: той е съблечен гол и намазан с „еркечко миро” (смес от катран и човешки изпражнения). Поп Синесий не пожелал да остане повече в Еркеч и напуснал пределите на това непокорно и диво паство, което при това говорело на някакъв непознат нему език. Той даже с учудване разказвал, че в това „загубено” село не се намерил нито един човек, който да знае или да желае да разговаря на езика на древната елинска култура.
Считам за важно да Ви разкажа следното: българщината окончателно взема връх около 1855-1858 г., когато в Еркеч пристига монах Паисий Габровски. Не е ясно как монах Паисий Габровски се озовава сред тези родолюбиви българи: може с голяма доза вероятност да се предположи, че жителите на Еркеч търсят и в негово лице намерат своя истински духовен пастир. Твърде вероятно е известието за борбата на еркечани за проповядване на български език да се е разнесла сред църковните среди и монах Паисий Габровски да е пожелал да подкрепи патриотичния стремеж на жителите на Еркеч. Той идва от Троянския манастир в Еркеч и донася „История славяноболгарская”, чете я пред малки и големи, пред мъже и жени. Старите хора с умиление и гордост повтаряха  неговите думи, превърнали се в девиз на еркечани: „Не се срами българино от рода си, коравият български юмрук и дух са ни запазили!” Дейността на монах Паисий е поредното доказателство за ролята на Троянския манастир в развитието на нашата страна, за приноса на подготвените в тази „света обител” над 100 монаси, които разнасят знание сред народа. Появата на Паисий Габровски и над десетгодишният му престой и работа сред жителите на село Еркеч оказват неоценимо влияние за националното и духовно израстване на населението не само от това  село, но и на целия регион, предвид факта, че от Еркеч са заселени над 60 села.
На монах Паисий Габровски следва паметник да се издигне в Еркеч! Впрочем, той обезсмъртява името си с кръстените от него многобройни паисковци. И днес родът паисковци и името Паиско, Паиса, Паиска, Паис се срещат често в Еркеч и образуваните от него села. Наред с духовната и просветна дейност, монах Паисий Габровски е учител и на възрастните. А Петър Липчев-Питанак, благодарение на получените знания и продълженото образование в България и чужбина, след Освобождението става главен учител отначало в Поморие, а по-късно в Айтос. Там възпитаникът на Еркеч заема длъжността „главен учител” и остава такъв до края на дните си. „Мене той, Питанак, разказва дядо Хрусаф, ме учи. Сетня го повикаха у Въхело. Той взе много ученици и ги заведе там да се учат, но владиката го намразва, защото му съ подиграл”.
Монах Паисий не само се грижил за духовното възпитание на еркечани. Той гледал  напред в бъдещото. Затова изпратил на собствени разноски на обучение местния младеж Петко Дойнов, който след завършване на образованието си се завърнал в Еркеч, а в 1870 г. е ръкоположен за свещеник. Така Паисий Габровски останал в Еркеч около 15 години, подготвяйки свой приемник и почвата за по-нататъшно развитие на българщината в Еркеч, след това се оттеглил в Троянския манастир.
И още нещо. По всяка вероятност Васил Левски е научил за родолюбието на еркечани от този монах, тъй като и на децата са известни ролята и мястото на тази света обител в живота и апостолската дейност на Васил Иванов Кунчев в България. Нима е възможно Паисий Габровски да „живее” под един покрив с Васил Левски и да не му разкаже за родолюбивите българи от това древно българско село? При това сам Апостолът на свободата търси всевъзможни начини за разширяване на дейността на Българския таен централен революционен комитет. А още по време на турското робство Еркеч се прочува със своята непокорност, със свободолюбието на еркечани и неподчинението им на турската официална власт.

Г-н Куцаров, в селото провеждат ли се родови срещи?
Проведени са срещи на родовете Кесите, Куцарови, на баба Панура и други. Родът в историята на България играе важна роля – той е основно ядро на сформираната от древните българи държава. Нещо повече. Кхан Аспарух Велики възлага на родове, близки до кханския род, задачата за охрана на важните проходи в новообразуваната държава. Тази практика се превръща в традиция, образуват се дервентжийски села и родове, които се ползват с определени привилегии. Такова е Еркеч, /Козичино/, Бургаска област, чиито жители охраняват двата важни прохода в района: Хемските порти и Бяла река.
Около 300 представители на род Куцаров се събраха в първия ден на юни в древното българско село Еркеч, за да си припомнят миналото, да се вгледат в настоящето и отправят взор в бъдещето. Корените на рода водят началото си от древнобългарската дума „kutsi”, която означава „бял”. Името на рода се съдържа в наименованието на династията Куча, управлявала град Бо през I в. сл.н.е. То е свързано с етнонима „кушани”, които съставляват значителна част от населението, мигрирало от района на Балх и Средна Азия в областта северно от Кавказ и образували ядрото на прабългарския етнос.
Прапрародителите на рода Нейчо и Кераца Куцарови, например, посрещат и помагат на руските войски, предвождани от генерал И. И. Дибич Задбалкански през 1828-30 г. Техният син и основател на рода дядо Куцар (1858-1946) посреща руските войски през 1877 г., става командир на отделение. След няколкогодишна служба като младши офицер във въоръжените сили на Източна Румелия, той се демобилизира и оглавява групата за защита на родното си село от безчинствата на турския разбойник Чобан Хасан. Основателят на рода изгражда първата мелница, покрита с керемиди, за да остане и днес наименованието на местността в топонимията на района. Продължителите на големия древен род живеят в различни населени места на Североизточна България, главно в побългарените и новообразувани от еркечани около 60 вайковски села. Мога да Ви кажа, че представителите на рода с радост констатираха, че е спазена традицията да имат по много деца. Професиите на присъстващите са различни: работници, учени, педагози, военни, дипломати. Гордост на рода е Тяна Куцарова, която е носител на световната премия на държавата Иран за най-добра книга през 2013 г. Родът вече има необходимите атрибути: цвят, знаме, песен, орнамент и шевици на рода. Родът Куцаров не се ориентира към партийни цветове, а се придържа към максимата: „Дървото се крепи с корените си, а човекът – с рода си.”

Във Ваши изказвания говорите за това, че трябва да бъде създаден Институт за българите. Какво ще допълните към тези думи?
У нас функционират много институти, но няма нито един, който да се занимава с въпроса за българите. Този най-същностен въпрос е оставен на самотек. А има какво да се проучва! Не всеки наш сънародник се пита и знае етимологията на думата „българин”. Предметът на дейност на несъздадения институт е ясен.
И още нещо. С грижите за съхраняване и възраждане на прабългарското в Еркèч, ние ще сторим необходимото, за да успокоим духа древнобългарски. Ще дадем своеобразен „дом” на духа на нашите деди и прадеди. В този „дом” той ще бъде приютен и успокоен, убедил се, че българщината и българското в Еркèч, в Поморийска община, в Черноморска и цяла България няма да изчезне, няма да загине. Така ние не само ще изпълним своя дълг, но ще докажем, че скритото прабългарско у всекиго у нас ще пребъде, спастрено и предадено на идните поколения.
Ето пример какво би могло да се проучва. Според тълковния речник на киргизкия и други източни езици, с думата „еркеч” се обозначават качества и поведение, свойствени най-вече на мъжа-воин и на всяко живо същество от мъжки пол. Това значение на думата е основание да се тълкува значението на „еркèч” като синоним на „мъжество”, „смелост”, „храброст”. Второто значение на „еркèч” е определено като „животно, което води стадото” и то дава основание думата да се тълкува като „водач”.
На територията от Кавказ до Китай, където е била разпростряна Велика България, все още съществуват села, запазили името Еркèч. Такова е арменското село Еркèч, анклав в Азербайджан, около което се разигра конфликта между Армения и Азербайджан. Села с име Еркèч има на кавказкия хребет Кяпаз и на река Бузлук. На границата между Киргизия и Китай се намира район и село Еркèч. Тези села, след съответно проучване и установяване на контакти с тях, могат да се разглеждат като останки и живи паметници, запазили в една или друга степен елементи от българските племена. Едни бъдещи комплексни проучвания в това отношение ще внесат по-голяма яснота по този въпрос. От своя страна, преселените в Русия еркèчани в периода 1828-1830 г., образуват село Еркèч, което впоследствие се влива в друго населено място на днешна Украйна.
Има и други интересни твърдения за етимологията на думата „еркèч”. Според едно от тях, името на селото  е от туранско-сарматски произход, като решаващо в случая е значението на думата „еркес” (пресечена, копана земя). В подкрепа на това твърдение могат да бъдат останките от старобългарското погранично съоръжение „еркес”, издигащото се на най-високата опорна точка Еркечко кале. Възможно е то да е изграждано и охранявано от българите заедно с техните съюзници – славяните от племето „севери”, за което хрониките пишат, че защитават източно планинските проходи по времето на кан Аспарух. Внимателният прочит на специализираните изследвания за връзката на индоевропейските езици с шумерския, акадския и тюркски езици  дават възможност за тълкувания на думата Еркèч. Морфемата ЕР има поне две значения. По шумерски тя означава „следвай ме”, „върви след мене”, а по древнотюрски – „воин”, „мъж”, „герой”. Бих желал да отбележа, че посочените трактовки подкрепят основното значение на Еркèч като „водач”, „предводител”. По хронология те не са свързани с турското присъствие в България. Даже името на селото да съдържа визираните значения, то шумеро-тюркските думи са пренесени в България от прабългарите при  установяването им в еркèчките земи.
 Етимологията на името на селото е свързана с прабългарската дума „еркèч”, донесена най-вероятно от първите заселници. Тук може да си спомним за традицията и стремежа на преселници в друга държава да съхранят като мил спомен за своите деди наименованието на селището, откъдето са дошли. Основен поминък на еркèчани е било скотовъдството, наред със земеделието и дервенджиството. У тях представата за много добитък винаги се свързва с красотата и богатството на звуците, издавани от звънците, бумбалите и хлопките. Затова гордост за всеки еркèчанин е бил пръчът, овенът или говедото, което води стадото и носи най-голямата, хубава и звънлива хлопка. Това име нашите прадеди са пренесли от Велика България и Фанагория.
Името на село Еркèч е свързано с животното, което върви най-отпред, води стадото и носи ясен звънлив звънец. Тази дума е запазена и днес както в говорите на етносите, настанили се на територията на Велика България, така и в някои албански говори, където се установяват българите на Кубер. В подкрепа на казанато е фактът, че èркечът у еркèчани е символ на достойнство и гордост. Така между пастирите се заговорва за най-добрите между тях, които притежават най-хубавите еркèчи – „водачи на стада”. Постепенно започват да наричат и жителите на селото – еркèчани. Донесеното от прабългарите име Еркèч заживява нов живот и се помни, независимо от направената през 1934 г. промяна.
И още нещо. Еркèчани не са единствено и само пастири. Останките от археологически съоръжения като Хемските порти, Еркèчкото градище, изградените от прабългарите валове в района на Еркèч, показват, че те са се настанили преди VІ век. Не е случайно твърдението на историческите хроники за защитата на планинските проходи и изградените съоръжения. Не са случайни и местните предания и легенди за това, че тези места помнят стъпките на кан Крум, който от Еркèч гледал морето и кроял планове за завладяването на византийския тогава град Несебър. Нека си припомним легендата за отрязаните ръкави на елечките от пратениците на Крум Страшни. Този характерен и запазен и в наши дни елемент от еркèчката носия също заслужава да бъде увековечен не само в легендите и преданията. И не са ли тези факти поредното основание, мотивировка,  ако щете, за да бъде издигнат подобаващ паметник на кан Крум, цар на българи и ромеи?  Паметникът трябва да бъде на най-важното открай време селско място – на хорището, в центъра на древното българско село Еркèч, защото това място е предопределено за паметник от неписаната еркèчка житейска архитектурна наука.
Символичен е и фактът, че, независимо от обратите в развитието на селото, Еркèч успява да съхрани основното значение на името си и то е още водач на образуваните от него многобройни населени места в Североизточна България. В общината, в област Бургас, в Черноморска България и в науката селото е известно със старото си название Еркèч. От нас, съвременниците, зависи дали ще оставим това древно българско село да бъде заличено от картата на Република България.

Многократно се споменава, че всички еркечани пеят. Проф. Куцаров, какви са техните песни?
Когато душата не може да се изрази с гайда и кавал, се включва живото слово – песента. Затова не е чудно, че всички еркечани и балканджии са отлични певци. И днес,  ако чуете изпълненията на 95-годишната баба Велика или на Лефтер, на 75 години, ще се убедите в моето твърдение. Чрез песента те не само изливат душата си, но така те общуват с невидимия Създател на Вселената. Еркечани пеят, когато жънат и вършеят, на седянки и валянки, когато работят и се веселят. Еркечани пеят в празник и делник, денят им започва и завършва с песен.
Събрал съм над 300 еркечки песни: на годеж, сватба, венчаване, кръщаване, лазаруване, коледуване, хоро, жътва. Нека да си спомним думите на песента „Запали Рада”! Всъщност, за какво иде реч? Еркечанката Рада, за да отмъсти за убийството на брат си, запалва имотите на виновните турски големци. Тя знае за предстоящата си смърт и се обръща към майка си със заръката: „Кога ме, мале, обесят, кога джанлати отстъпят, пък ти, мали мо, пристъпи, кръстоват пелеш прикачи, пъстри ми поли наряди: да видят, мале, хората каква е Рада хубава, какви й пъстри полите.” Човек преди смъртта си пожелава най-желаното, онова, което той е сторил и счита за най-важно в живота си. За Рада това са нейните бродерии, знаците, които тя е извезала върху полите и върху пелеша и иска това нейно завещание да бъде видяно от хората. Да видят хората от кой род е тя, а това личи по бродериите на нейните поли. Най-важното е, че тя иска нейното дело, нейният труд да краси нейната смърт, да се окаже достойна за своя род. А тя е в разгара на младостта си, тя все още не е омъжена, по всяка вероятност е мома или годеница – защото в облеклото й се говори за „кръстоват пелеш”. Спомнете си още, че нашите баби са си приготвяли ризата за погребението още след сватбата и това е била най-хубавата риза на булката. Този и още много други мотиви в еркечкото народно творчество свидетелстват за онова огромно значение, което играе орнаментът в живота и работата на еркечани. Друга прекрасна песен е:
Де съди кадън Тудора,           
де съди де ий къщата?           
Веш по-надолу въряти,              
въряти холъм питайте.        
Дет има бяли комини
с бялосани пенчури.
Там съди кадън Тудора,
там съди, там й къщата.
На това място следва да отбележа, че думата „къдън” е стара българска дума и означава „красива”. Девойката е не само красива, но и трудолюбива, защото прозорците и комините на къщата й са белосани. Това се прави преди откриването на варта с препечена бяла пръст. В тази връзка ще подчертая, че има много древнобългарски думи, считани необосновано за турски, понеже са навлезли в по-широка употреба по време на турското робство.

Според Вас, какво е бъдещето на село Еркеч и какъв е Вашият дълг към него?
Такова, каквото съградим. На този етап то е тъжно, но вярвам, че коравият български дух и този път ще надделее. Ето мои стихове по темата:
Е   Р  К  Е  Ч
    Еркèч е прабългарско село,           
    скрито  от тревоги и шум,           
    днес то гордо издига чело           
    и дири стъпките на Крум.           
   
    Познато с лазарки и шевици,             
с коледари и девици –                         
в Черноморска България                  
за Козичино всеки знае.                 

    Вярно,  то е село тихо,                       
          с чудни места за разходка.           
           Елате  по празник в Еркèч           
да чуйте прабългарска реч!              

В Еркèч знаят за Раковски
и за  Паисий Габровски,
а за Васил Левски,
разказват  легенди и  песни.

На селища многобройни                                                                        
в България и Русия,              
Еркèч живот и начало                                    
преди векове е дало.   

Наред  с хорà, песни и тон,   
ще срещнете добри хòра,
тъжен  паметник на кон,
и скръбни къщи и стобори.  

Бързайте, щото иде реч
    по пътя труден, тревожен
    от прабългарското в Еркèч
    да остане само спомен.
Трябва да се гордеем с миналото си! Трябва да се гордеем с Еркеч! Но трябва и да пазим Еркеч! Същевременно с това трябва да се запитаме какво сме направили, какво сме дали на селото? Нека спастрим, съхраним и опазим и малкото, което е останало. Еркеч е богатство, Еркеч е дар от Бога. Еркеч е неразорана целена. Това е задължение за нас, както и за нашите деца и внуци. Нека помогнем за появата на нови изследователи на Еркеч!

Какво бихте искали да пожелаете на нашите сънародници в България и чужбина?
Здраве, усмихнати дни и вяра в доброто! Нека помним непреходността на думите на първия български философ, държавник и поет Омуртаг за предназначението на българина и българския род!

Уважаеми проф. Куцаров,
Сърдечно Ви благодарим за съгласието да участвате в интервю за вестник „България Сега”. Желаем Ви здраве и бъдещи успехи в разгадаването на „кода” български!

Снимките са от личния архив на проф. Куцаров и се публикуват с неговото съгласие.

Ваня Велкова
за в. “България Сега”