Историята на Дейвид, вдъхновила и докоснала цял свят

Човешката природа има способността да отстоява и да се бори до последно. Тя е създадена така, че дори в миговете когато тялото ти казва, че не можеш да продължиш напред, духа ти твърди, че си едва на петдесет процента от това на което си способен и можеш още толкова.
Винаги съм се възхищавал на издръжливостта на човека, на отказа му да се примири със ситуациите и опитите му въпреки катаклизмите в живата му, да извлече най-доброто.
Всеки човек има своята история наситена с трудности, преломи и борби… Разликата е там, че повечето хора се вълнуват от историите на онези, които стоят под светлините на прожекторите и светкавиците на фотоапаратите. Но всички можем да попием вдъхновение, да се трогнем дълбоко и да научим нещо съществено от разказа за живота и на „обикновения човек“ (кавичките обграждат израза, защото едва ли има обикновени хора, при положение, че всички сме толкова необикновено различни и индивидуално изключителни).
Такава вдъхновяваща история, докоснала сърцата на целия свят, е тази на учителя Дейвид Менаше. Дейвид е бил учител шестнадесет години от живота си, преподавал литература в Coral Reef Senior High School в Маями, Флорида. През последните седем години той се бори с болестта рак на мозъка.
До преди Денят на благодарността през 2006 година, Дейвид води своя живот спокойно. Преподава на децата, зараждайки в тях любов към книгите и произведенията и като всеки друг учител с гордост наблюдава растежа на своите ученици.
Част от писмото, което той пише гласи:

„Обичах да гледам тези 15-16 годишни младежи, които се бореха с първите големи решения в живота си – бъдещи кариери, връзки, къде да живеят, в кои университети да кандидатстват, какво да учат – в същото време те се учеха да шофират и постъпваха на първата си работа, експериментираха с идентичността и независимостта си.
Нямаше ден, в който да не се чувствам благословен, че съм част от метаморфозите им и благодарен за възможността да повлияя на живота им.“

През ноември 2006 год. лекарите откриват нелечим тумор в мозъка му, като му дават по-малко от година живот, по това време той е 34 годишна възраст. След такъв трагичен обрат Дейвид  не живее в изолация, не се впуска в неизживяното за което никога не е останало време, а напротив, прави това което винаги е правел – връща се в училището и продължава да преподава. Всъщност, за шест години не пропуска и ден, единствения път когато отсъства от работа е заради операцията на мозъка му. Започва лъчетерапия и химиотерапия, като записва часовете така че, когато звънеца в училището удари той да е в класната стая.
Окапалата коса и покритата с белези глава Дейвид прикрива с вълнена шапка, за да не плаши учениците, макар вече да е споделил с тях състоянието си. По думите му в писмото, това е бил момента в който се е усъвършенствал в това да му прилошава. Когато това се случело по време на час, той съумявал за по-малко от три минути да отиде до тоалетната, за да повърне, да си измие зъбите и да влезе отново в класната стая. През този период получава наградата „Учител на годината“ за региона където работи.
След това състоянието му съвсем се влошава, получава гърч, след който остава почти сляп и сакат.
„След два месеца физиотерапия и една мрачна прогноза за възстановяването ми, бях принуден да призная, че вече не мога да бъда учителя, който бях някога, и подадох оставка.
Ракът най-сетне бе успял да ме изгони от класната стая, но аз не бях готов да му позволя да ме изгони и от играта. Не се страхувах от смъртта. Боях се от живота без цел.
Ще перифразирам Ницше – човек, който има причина да живее, може винаги да намери начин. Моята причина винаги са били моите ученици. Просто трябваше да намеря и начина. И тъй като вече нямах класна стая, в която те можеха да идват при мен, реших, че аз ще отида при тях.“

Така Дейвид изготвя своя план, който публикува във Фейсбук през септември 2012 год. Провокиран от това да разбере, дали е успял дори малко да промени живота на учениците си, дали е спомогнал за оформянето им като личности, той решава да посети част от тези които са вече завършили. След споделянето на плана си в социалната мрежа, са му писали ученици живеещи в над 50 града. Така пътешествието му започва през ноември 2012 год. и приключва през февруари на следващата. Той прекарва общо 101 дни в пътуване, изминава над 8 000 мили, посещава 31 града, както и 75 бивши ученици.
През обиколката, която той нарича Vision Quest, Дейвид се надява, че ще види в бившите си ученици любов към литературата, която е успял да породи в тях наред с любопитство към света. Но това което е открил, го е зарадвало дори повече:

„Това, което научих от пътешествието си, бе, че учениците ми са пораснали и са станали добри и грижовни хора.
Хора, които ми помагаха да стана, когато се препъвах в бордюрите, които ми четяха от книги, които вече не виждах, които ми нарязваха храната, когато не можех да хвана ножа. Те споделиха с мен най-дълбоките си тайни, запознаха ме със семействата и приятелите си, пяха ми любимите ми песни и рецитираха любимата ми поезия.
Както се бях надявал, те си спомниха любими свои уроци и книги от часовете ми, но, за голяма моя изненада, за тях явно най-голямо значение имаха личните моменти, които бяхме прекарали заедно. Тези кратки, интимни интерлюдии между часовете, когато си споделяхме сърдечните болки и чувството за безпомощност и победа – това бяха моментите, които учениците ми бяха запомнили.“

Дейвид бил повече от щастлив от урока който бившите му ученици му предали, а именно, че не е толкова важно онова което са учили в часове при него, а онова което хората усещаме в сърцата си. Така след две години и половина химиотерапия и над 30 сеанса лъчетерапия той осмисля края на живота си с това пътуване. В края на миналата 2013 год. излиза и книгата му The Priority List, в която разказва вдъхновяващата си история.
Писмото на Дейвид завършва така:

„Пътешествията ми приключиха, но учениците ми винаги са само на едно обаждане или съобщение от мен. И от уроците, които научих по пътя, аз, ако позволите да цитирам великия Лу Гериг: “Ще умра с чувството, че съм най-щастливият човек на земята”.

 
Стелиян Стоименов
в.”България СЕГА”