Гергана Грънчарова, покори ли Париж?

gg_270Министърът по европейските въпроси Гергана Грънчарова е на работно посещение във френската столица на 6 март т.г., по покана на френския си колега Жан-Пиер Жуйе.
България винаги е получавала силна подкрепа от Франция още по времето на преговорите с ЕС, двете страни имат сходни позиции по въпросите на общата селскостопанска политика, енергетиката, по проблема за климатичните промени.
Първата среща Грънчарова- Жуйе се състоя в София, по време на официалното посещение на френския президент Никола Саркози през октомври м.г.

Каква е причината за вашето посещение във Франция? Ако имате среща с Никола Саркози, какво ще поискате от него?

Г.Г: Първо сверяване “очи в очи” с приоритетите на предстоящото френско председателство– това е целта на посещението ми по покана на моя колега Жан-Пиер Жуйе. Като министър по европейските въпроси координирам националния план за действие в областта на евроинтеграцията, който е синхронизиран с програмата на Европейската комисия за 2008-ма и с двете председателства – словенското и френското. Така че става дума за работа, размяна на визии и информация. Няма да имам честта да се видя с френския президент. Какво бих поискала от него? Автограф върху книгата му “Свидетелства”, която излезе на български и то на страницата, на която е един от любимите ми пасажи: “В политиката е по-добре да си задължен да победиш, отколкото заслужено назначен”.

Вашата крилата фраза „20 години вече минаха” в изграждане на гражданско общество (от 60 предвидени) има нужда от малко повече светлина за широката публика. Бихте ли коментирали параметрите на гражданското общество като: духовен капитал, солидарност, мотивираност, реактивност. Можем ли да формулираме гражданското общество като способност на обществото да отговори адекватно на предизвикателствата на бъдещето?

Г.Г: Мисля си, че гражданското общество започва там, където се ражда чувството за бъдеще. Ако бъдещето те интересува, ти непременно си по- отговорен човек. Мислиш в по-голям периметър от квадратурата на обедната си сянка. Гражданското общество в България наистина е младо и стана възможно заради демократични промени, заради установяването на диалог с Европейския съюз и благодарение на финансирането от европейски и щатски партньори. Даже бих си позволила да кажа, че сборът от неправителствени организации – колкото и хиляден да е той – още не е равен на гражданско общество, ние минахме през този неукрепнал период преди няколко години. Когато ме питат за ефектите от първата година на членството в ЕС, винаги отбелязвам гражданското участие като набираща енергия категория на обществото. Просто защото демокрацията изисква много повече от това, в една държава да има избори. С натиска на гражданските организации бе постигнато по- добро решение за Натура 2000, по- добро решение на проблема с боклука на София, под граждански мониторинг е приложението на някои от най- новите закони в правосъдната система, подготовката ни за Шенген. Гражданското общество е здравословен микс от мотивираща и възпираща енергия – едновременно ти казва какво е важно за повечето хора и какво повечето хора не харесват и не приемат. Нямам колебание, че добрите политици днес и занапред са и ще бъдат онези, които имат слух и любопитство към гражданския сектор. Да, прав сте, с подкрепата на този духовен капитал, с усещането за солидарност, с повечето идеи всяко обикновено решение има шанса да стане забележително. Но ще ни трябват и другите 40 години все пак!

Българската емиграция по света внася близо милиард долара годишно и това само по официални данни. Но българската емиграция не участвува в управлението на страната. В момента България е на прага на имиграционна вълна отвън и различни политически партии издигат лозунги за връщане на емигрантите. Смятате ли, че масираното завръщане на емигрантите, може да се превърне в национална кауза и да повдигне духовния капитал на нацията, така необходим за нейното проспериране?

Г.Г: Може би по- страшно от принудителната емиграция е това да се чувстваш емигрант в собствената си държава. Причина и за двете беше тоталитарната държава. Имаме шанса да живеем в сменено време. Под някаква форма българите в България участват във вземането на решения за 500 милиона в Европейския съюз. Могат да учат навън, могат да работят другаде, без да се чувстват емигранти. Всеки българин по света е важен и би могъл да направи нещо добро за България. Звучи добре на първо четене – национална кауза да е завръщането на емигрантите в родината. Аз съм много либерален човек – ако уважаваме свободния избор на личен живот и кариера, би ли била справедлива претенцията да караме българите навън да се чувстват някак си морално, национално безотговорни, ако провъзгласим кауза, а те не я уважат?! Едва ли…Със сигурност обаче кауза трябва да е реформирането, израстването на държавата. Ако България по- бързо се превърне в място, където е лесно да успяваш, където е добре да учиш, има трайни правила за растеж, околната среда се съхранява, комуникациите се развиват, обслужването и доходите се подобряват, осигурена е адекватна грижа за деца, възрастни и хора в неравностойно положение, ако все повече чужди марки, банки, университети избират адрес в България, мнозина биха се замислили да се върнат. Без да трябва някоя партия да ги призовава за това.

Смятате ли българите за готови да посрещнат и взаимодействат с чужденци емигранти в България, които ще заемат техните работни места?

Г.Г: Тук се налага малко пояснение. В момента безработицата в България е 6,9%, което е ниска стойност и за европейските стандарти. Има цели сектори, в които търсенето на работници надхвърля много предлагането. Логично изглежда и на нас да ни се случи това,  да вкарваме работна ръка отвън. Вярно е, че дискусията по въпроса не е еднозначна. Но едва ли “вносните” работници заплашват местата на българите, не сме в ситуацията “няма място за старите кучета”. И, ако този сюжет е от жанра “днешни решения за днешни проблеми”, то истински ме вълнува другият процес, който бе съвсем наскоро изследван като тенденция на територията на ЕС – мускулите отстъпват на мозъците, както го бе озаглавил един вестник. Трябва да сме готови безусловно да подкрепим куража за реформа в образованието. Трябва да можем да инвестираме в образование дори за сметка на други сектори, поне за няколко години напред. Защото ще е инвестиция в конкурентоспособност. В този процес опитът на българите зад граница и на чужденци, които могат да предоставят опит, би бил безценен.
 
Французите имат голям опит с имиграционните потоци, но това не им е попречило да правят колосални грешки, от които страдат и до днес. Готови ли сте да се поучите от „френския опит” , за да избегнем подобни грешки в България?

Г.Г: Вече казах, че добрият опит на другите трябва да се използва без колебание. Включително опит от грешки, знам колко важен е и той. Имам възможност при мои разговори с политици от  държавите от Западните Балкани, търсещи европейска перспектива, да чувам често призива им колко е важен нашият опит в преговорите и нашият опит от грешки също, за да не ги повтарят.

Думата емигрант в рамките на Европейския съюз все повече губи смисъл. Европа стана наша обща родина и вие Гергана Грънчарова в момента олицетворявате този стар блян. Бихте ли се превърнали, обаче, в нещо повече, в челна фигура на завръщането на българите в България, те са и нужни, както и тя на тях?

Г.Г: О, нямам претенцията да бъда “челна фигура”. Готова съм да водя дълги разговори за това какво в България си струва да бъде подкрепено. Имам смелостта да заставам зад непопулярни, но важни решения. Обичам споровете с аргументи. Убедена съм, че все по-често въпросът “кога” е по-важен от въпроса “дали”. И че колебливостта на политиците не трябва да се превръща в голямото “домашно” на децата им в бъдеще. Не бих отказала разговор за всичко това с всеки българин, където и да е по света.

Какво бихте отправили като послание към българските медии по света, които вече се подготвят за поредната среща през май?

Г.Г: Знам, че идеята за ежегодна среща на българските медии по света е направила връзка между техните автори и техните читатели по чудесен начин. Медиите правят света да изглежда по- съизмерим на човека, по-постижим, по-разбираем. За мен е важно българските медии по света да участват в предизвикателния процес на промоцията на България и нейните днешни хора. На онова, което успяваме да постигнем, на таланта ни да учим бързо, на привързаността ни към всичко ново, на южния ни дух. България като място, където можеш да успееш – това ми се иска да се случи у нас, за да може да бъде разпространявано и като образ по света.

Гергана Грънчарова, министър по европейските въпроси дойде във Франция с определена мисия. Във Франция, когато един министър или дори самият президент отиват на посещение в чужда страна, медиите се интересуват съвсем конкретно каква е конкретната полза от това посещение. Колко самолети, влакове, атомни централи ще успее да продаде… Какво ще иска Гергана от французите, чиито ред е да управляват Европа? Снизходителност? О, тя сигурно ще има съвсем конкретно материално изражение. Гергана има среща с четирима френски политически мъже, ще могат ли те да й устоят? Не! Тя изглежда прагматична и непроницаема. Тя знае какво иска. Ние ще се постараем да узнаем как точно нашата министърка постигна целта си. Тя изглежда неотразима. Очаквайте подробности в следващите наши броеве.

Александър Градинаров за вестник “България СЕГА”