Д-Р АРАБАДЖИЕВ ЗА ОТНОШЕНИЕТО КЪМ ЗДРАВЕТО

Наши читатели отправиха запитване за различното отношение на хората към здравето, болестта и моделите на боледуване, но поради обема на темата, материалът ще бъде разделен в два последователни броя. Настоящето изложение ще бъде от полза не само на пациентите, но и техните близки, за да разберат по-добре защо постъпват по един, а не по друг начин, когато са изправени пред лицето болестта.

Срещите ми с многобройните пациенти, а и личните ми преживявания многократно са проверили във времето тези принципи. Разбрах, че отношението ни към здравето и към болестта е от ключово значение за бъдещата прогноза, но обратното също е валидно. Самата болест, особено ако е с висока степен на инвалидизация, силна болка или е „смъртна присъда”, също променя личността на болния човек и той придобива качествено нови черти, които са тежко бреме за близките му, например: често болните с онкологични заболявания са пропити от страх, не могат да стоят сами и са изискващи към близките си. Смятат, че болестта им ги оправдава за всичко. Те изместват фокуса на вниманието си от това как по-смислено да прекарат оставащото време, в насока да ангажират близките си с болестта им и безнадеждността й. За съжаление тези психологични реакции не са достатъчно добре обхванати от психологичната помощ в България. Една наистина добра психологична подкрепа и намеса в такива случаи би могла да придаде един нов смисъл на страданието. Не случайно Ницше твърди, че „Който има своето защо, ще намери своето как”.
Отношението на индивида към собственото здравословно състояние е предмет на дисциплината Психология на здравето. Отношението т.е. нагласата (attitude), което индивидът има към собственото здраве е различно и не винаги адекватно. В голяма степен това зависи от характеровите особености на индивида, възпитанието от ранна детска възраст за утвърждаване на здравословен начин на живот, от преживени здравословни неблагополучия (лични или на близки хора), от религиозни убеждения и отношение към възможностите на медицината. Най-общо отношението към здравето може да се раздели на:
–  Оптимистично, до неоснователно оптимистично и нехайно.
Към този стил на отношение са склонни личности, които изначално са с приповдигнато и оптимистично настроение, екстровертни, обичащи живота и удоволствията. Те нямат желание да ангажират вниманието си с наблюдение и анализиране на функционирането на собствения си организъм и са убедени в неговото перфектно състояние. Това прави животът им свободен от опасения и тревожност, но едновременно с това повишава възможността да бъдат омаловажени ранни симптоми на заболяването и лесно да се самоизмамят със самовнушението, че нищо им няма. Смятат себе си за недосегаеми. Често си казват: „Това мен не ме засяга, не може да ми се случи”. Нерядко прекаленият оптимизъм е защитна реакция по механизма на изтласкването или отрицанието, а в дълбоката си същност се крие страх от болестта. Понякога на такива хора, ако се съобщи лошата новина за болест те тръгват да доказват на себе си, че всичко е както преди, отдават се на гуляй и бурен живот, докато не стане прекалено късно. Правят всичко възможно, за да избягат от реалността.

–  Фаталистично отношение към собственото здраве.
Хора, които са от този тип, живеят с девиза: „Каквото му е писано на човек, това ще се случи”. Много често този фатализъм е свързан с религиозни предразсъдъци, създадено е недоверие към медицината и нейните възможности. Тук могат да се открият неосъзнати защитни механизми – изместване – „нещата не зависят от мен, а от всевишна сила”. За такива хора се казва, че имат „външен локус на контрол”. Те са постоянно жертва на обстоятелствата и винаги някой друг е виновен, например: Бог, съдбата, системата, лекаря и пр. (Важно е да не се бърка с отказа за кръвопреливане поради религиозни мотиви.)

–  Песимистично отношение, до хипохондрична ангажираност за собственото здраве. Подобно отношение имат индивиди, които са склонни да очакват нещо лошо да им се случи, както по отношение на различни събития, така и свързано със здравето им. Те се самонаблюдават непрекъснато, търсят и долавят най-малките усещания от тялото си, придават им извънредно голяма стойност; търсят обяснения. Непрекъснато изискват здравословното им състояние да се проверява, ходят при различни специалисти, никога не са доволни от диагнозата си или липсата на такава. Извършват всевъзможни изследвания. Това неимоверно води до ограничения в социалния им живот. Понякога с оплакванията си много умело могат да заблудят лекарят и така да си навредят. Ако бъдат насочени да се консултират с психиатър, се обиждат и отиват при следващия лекар. В практиката си имах пациентка, която непрекъснато се опасяваше, че има заболяване на очите. Не спираше да посещава очни лекари в цялата страна. Имаше един голям тефтер, в който вписваше имената на лекаря, адреса, телефона и диагнозата, която и е поставена, защото не искаше да ходи два пъти при един и същ специалист. Знаеше и работния им график. За 10 години беше посетила всички специалисти. Когато в клиниката я питахме за определен колега, тя отваряше тефтера си и ни казваше всичко за него. Целта й беше да посети поредния лекар, за да му докаже, че не може да реши проблема й. След като в последствие започна да се лекува при психиатър, поради настояване на близките, тя непрекъснато обикаляше по различни психиатри и винаги започваше с думите: „Докторе, вие сте ми последната надежда, била съм при всичките ви колеги и никой не може да ми помогне, аз съм безнадежден случай”.

–  Реалистично отношение към собственото здраве. Реалистичният човек е готов да поеме грижите за запазване на здравето си, които са в неговата компетентност, власт и отговорност. Опитва се да опознае силните и слабите страни на организма си, да оцени правилно възможностите, собствената си издръжливост и резистентност и се натоварва или щади в съответствие с оценката. В състояние е спокойно и точно да отразява неблагоприятните сигнали от страна на организма, навреме се насочва към търсене на медицинска помощ, стреми се да представи максимално обективно и да формулира правилно пред лекаря оплакванията си, без да ги агравира (преувеличава) или омаловажава. Намира сила в себе си да се откаже от някои навици при необходимост, които се оценяват като вредни, да приеме и да спазва диетични препоръки и режим. В ценностната му система здравето има голямо, но не единствено значение. Обикновено при тези хора навиците за здравословен начин на живот са интериоризирани (интегрирани в личността им) от рано чрез възпитанието.

Телесните болести, независимо от тежестта си, водят до различни по тежест промени в психичния живот на човек. Психиката отчита измененията в тялото, въздейства върху тях и сама се променя, не толкова непосредствено от болката и различни неприятни усещания, които съпътстват всяко заболяване, но в безпокойството и страха от това, което би могла да отнеме болестта, а именно живота и здравето. Психичните нарушения, които придружават телесните заболявания, формират психопатологични симптоми и синдроми, с различна тежест на изява. Те не се наблюдават задължително при всички заболявания и при всеки пациент. Но веднъж, когато се появят, те могат да ангажират всички психични процеси. Много често при телесна патология се ангажира емоционалната сфера на пациентите, с реакции на тревожност, потиснато настроение, отчаяние, страх от изхода на болестта, хипохондрични опасения, гняв, еуфория и пр. Промените в паметта и интелекта обикновено не са трайно засегнати, а са резултат от ангажиране на вниманието на пациента със страданието му. При наличие на органични мозъчни увреждания може да се стигне и до трайно поражение на когнитивните способности на пациентите. Соматичното заболяване може да обуславя промени в основните нагласи на личността. Настъпват прояви на недружелюбност към здравите, завист, неприязън и обвинения към тях. Не са изключени агравация (преувеличаване) или диссимулация (прикриване) на болестните симптоми. Личността на болния с присъщия й характер, темперамент, нагласи, интереси и др. до голяма степен определя не само вида на психичните симптоми, но и субективното отношение към болестта и особеностите на настъпващите психогенни реакции спрямо болестта.

Реакция на болния при хоспитализация. Самото съобщение от страна на лекаря, че се налага болнично лечение, всява смут у пациентите, особено при тези, които нямат предварителен опит. Причината за този смут и свързаната с него тревожност са обясними.

Съобщение за необходимостта от болнично лечение. Това е сигнал за пациента, че състоянието му изисква специални изследвания, лечение и режим, което ще рече, че здравният му проблем е сериозен. Налага се пациентът да смени лекуващия го екип с друг, непознат. Той вече е установил необходимата терапевтична връзка с личния лекар, сега предстои нова среща с непознати и то при съмнение за влошаване на соматичното му състояние. Тази среща крие неизвестни, и то най-вече относно това дали ще може да се установи необходимата връзка и доверие. Отделянето от семейството, познатата среда, удобствата и уюта на собствения дом действа натоварващо и потискащо и е един допълнителен стрес за всеки болен. С влизането в болницата могат да останат недовършени поети социални ангажименти към семейството, работната среда, бизнеса и др. Провалят се изградените планове, неволно ще бъдат излъгани някои хора, които са разчитали на пациента преди заболяването му.

Психични преживявания на болния по време на болничния престой. Най-общо могат да се разграничат два етапа:
Първи етап се владее от т.нар. от някои автори природно-психични преживявания – това са сензорните (сетивни) спътници на болестта – болка и телесен дискомфорт и произтичащите от това емоционални преживявания на страх и тревожно очакване. Последното е свързано с неизвестността по отношение на характера и изхода на заболяването, предоставящите изследвания и манипулации. Когато се достигне до достатъчно сигурна диагностична ориентация, за която лекарят би трябвало да държи болния, се включват в активно действие други, по-висши психични сфери. С това се навлиза във втория етап.

Втори етап. Организира се волята, за да се издържи болката, страданието, често многобройните и натоварващи изследвания (колкото и щадящи да са те по отношение на инвазивност), лечебните процедури, хирургическата намеса и пр.,  Уравновесеният, психично стабилен, социално здрав индивид би реагирал чрез включване на рационалната оценка на състоянието, необходимостта то да бъде прието, дори и да не може да бъде превъзмогната диагнозата.

Очаквайте в следващия брой продължението на темата, която ще бъде посветена на различните поведения на боледуване.

Д-р Затослав Арабаджиев
за в. „България СЕГА“
Фейсбук: petrov arabadzhiev
Скайп: d-r zlatoslav arabadzhiev
Тел. 00359889990168