Тази седмица публикуваме отговора на д-р Арабаджиев, на въпрос зададен му от нашата читателка Н. И., която искаше да разбере повече за „ЕМО“ субкултурата, като майка на дете засегнато от нея. Ако и вие имате притеснения или въпроси, можете да се свържете с д-р Арабаджиев на editor@bulgariasega.com или на посочените координати под материала.
Ред. Бел.
„ЕМО” е течение, водещо началото си от 80-те години на 20 век, появило се в духа на индивидуализма и екзистенциализма, търсещо смисъла на живота, свободата и отговора на въпроса – „Кой съм аз?“
„ЕМО” са крайно изолирани от външния свят, поради екстравагантния и отблъскващ на пръв поглед външен вид и стил на живот. До болка дискриминирани, те търсят вината в себе си. Причините за провалите си отново намират в тях самите. Резултатите?! Задълбочаваща се дезадаптация и автоагресивно поведение, водещо доста често до нелеп край. Тогава идва ред на обществото и медиите, които в ролята си на критици осъждат течението.
„ЕМО” не е просто начин, по който се обличаш, „ЕМО” е стил на живот, който се кулминира в дрехите, обувките, прическата, стойката, музикалните предпочитания, поведението и експресията на вътрешния свят.
Хората, като че ли харесват да сформират определени групи – малки общества – поради някаква причина това е в природата ни. „ЕМО” е просто една от тези групи или суб/култури. Обикновено хората се присъединяват в някаква общност, защото или са съгласни с някого или с цялата група. Да бъдеш „ЕМО” е просто алтернативен начин, по който младежите се опитват да експресират себе си, подобно на всички останали градски стилове.
Би било абсолютно некомпетентно да се нарече някого „ЕМО” само заради прическата или облеклото му. Това е една сгрешена интерпретация на неговата личност и преживявания.
Стилът „ЕМО” е уникален и индивидуален, но емоциите скрити зад него остават неразбрани, чужди за останалите. Често в „ЕМО” личността се крият преживявания, които могат да се опишат по следния начин: чувствителни, срамежливи, тихи, тъжни, интровертирани, екстравагантни, навъсени, изпълнени със самосъстрадание, мистериозни, загрижени, угнетени, артистични, ученолюбиви и пр. Погрешно някои хора описват „ЕМО” суб/културата като „депресивни” или като младежи с „разбити сърца”. Те са изпълнени с всякакви емоции, които като че ли „извират” от тях. 
„ЕМО” имат чувството, че са аутсайдери, че обществото не ги приема или разбира. Много психолози смятат, че това е основна отличителна черта на „ЕМО” обществото. Те винаги излагат емоциите си на преден план. Техните преживявания са отразени в музиката и творчеството им. Редица експерти смятат, че „ЕМО” не предпочитат да се включват в спортни дейности и мъжки активности.
„ЕМО” децата не са по-различни от връстниците си. Те харесват всички свойствени за възрастта си занимания. Имат близки приятелства, усмихват се, имат любов, плачат, ходят на училище или университет, на кино или концерт. „ЕМО” просто са склонни да възприемат заобикалящия ги сват по-емоционално.
Много често „ЕМО” децата се асоциират с добри артистични заложби. Пишат стихове, поеми, песни, като по този начин изразяват емоционалността си, защото останалият свят се е провалил в „стремежа” си да ги разбере.
Чести теми на разговорите им са популярните изпълнители, киното, училищните задължения, любовта. Доста често говорят, че обществото ги мрази и те не изпитват по различни чувства към него. Но не е ли такъв опитът им?!
„ЕМО” суб/културата много често произлиза от целия спектър на децата с разбити семейства /починал родител, разведени родители, родители с различни емоционални проблеми, дистантни неинтересуващи се родители, с алкохолни проблеми и пр./. Много често на пръв поглед елементарни емоции и преживявания, които всички приемаме за даденост, са им непонятни. Ако едно съвременно дете всеки ден получава насрещната усмивка на родителите си, знае, че ще му кажат „Обичам те!”, ще го похвалят за постиженията му или ще го утешат при страданията му, малко от „ЕМО” децата могат да се похвалят с подобно отношение. Те са хокани, отритвани, малтретирани от близките си. Този модел на семейни взаимоотношения се запечатва в съзнанието им като нормален. Единствено са приети и разбрани в средата си, където се чувстват сигурни, където започват да откриват всичките тези чувства и начини на поведение. Поглеждайки към обществото с очакването да намерят подкрепа, биват осмивани, сочени, хокани и бити. Много автори смятат, че дългите бретони, които се носят от „ЕМО” децата, имат за цел, както да скрият от погледа им жестокостта на околния свят, така и да скрият тяхната емоционалност и крехкост.
Честа реплика, която може да се чуе от едно нещастно дете е „Не съм щастлив от живота!” Непреживяването на -Step-4.jpg)
успеха, любовта и приетостта от семействата и околните води и до друго тяхно твърдение – „Не мога да приема тялото, в което живея”. Мисля се за гротескно същество, което се е появило на този свят, за да бъде негов роб”.
Цялата им емоционалност и опит в досегашния им живот ги води до един извод – „Аз съм виновен. Напрежението ми е нетърпимо. Болката ми е огромна. Искам да покажа, че страдам. Как да го направя, че да разберете, че и аз съм от кръв и плът”? Ескалацията на тези чувства води до себенараняване – начин да се отърват от цялата мъка и болка, защото просто не знаят какво друго трябва да се направи, а от друга страна е форма на „вик” за помощ към всички нас да ги забележим. Дори тогава кой ги забелязва?
Осем мита за ЕМО субкултурата:
1. Всички тийнейджъри „ЕМО” са депресирани. /Погрешно схващане за това общество. Голям процент от децата на същата възраст имат афективни колебания в настроението си, дори някои от тях покриват критериите за Голямо депресивно разстройство или Биполярно афективно разстройство/.
2. Всички „ЕМО” се режат. /Макар че много автори визират бръснарското ножче като основен аксесоар на „ЕМО” обществото, автоагресивни прояви се откриват в много деца, дори и без диагноза „Клинична депресия” или Гранично личностово разстройство/.
3. Всички са лоши студенти или ученици. /От проведеното изследване на „ЕМО” групата в град Пловдив се установи, че това са младежи и девойки посещаващи езикови гимназии, завършили са такива или са студенти в ПУ в елитни специалности/.
4. Всички „ЕМО” взимат дрога. /Изследваната група за града няма актуална анамнеза за злoупотреба с психоактивни субстанции. Международните изследвания не показват статистически различия сравнено с другите им връстници/.
5. Имат лоша лична хигиена. /Установено е, че това е индивидуална особеност на всеки човек. Според световните проучвания и резултатите от нашите данни не показват съществени различия спрямо връстниците си, даже напротив, „ЕМО” са по-суетни по отношения на външният вид и хигиената/.
6. Имат дълга коса.
7. Само момчетата могат да бъдат „ЕМО”.
8. Всички „ЕМО” са хомосексуални. /Погрешно схващане по отношение на сексуалността им. Възрастта, в която се намират, предразполага към „експерименти”, свързани със сексуалните преживявания, до трайното оформяне на стабилни сексуални предпочитания. В настоящето изследване няма за цел да визира сексуалната ориентация на групата, поради големия процент на хомо и бисексуални контакти в тази възраст/.
.
„ЕМО” субкултурата е „продукт” на съвременното общество. Цялостното им функциониране е диктувано от емоционалното им състояние, което най-вероятно е единственият виждан от тях начин за справяне с изискванията, на които са подложени. Въпреки доминирането на афектите им, успяват да се реализират на социалната сцена, но вероятно поради преживяванията си се набелязва един дефицит в личен план. 
Д-р Затослав Арабаджиев
за в. „България СЕГА“
Фейсбук: petrov arabadzhiev
Скайп: d-r zlatoslav arabadzhiev
Тел. 00359889990168
