На 19 септември 2010 г. в град Пловдив е представена първата книга на Любомир Георгиев “Превъплъщенията на душата“. На премиерата присътват Николай Гюлев – председател на съюза на писателите в Пловдив, доцент Петър Хаджинаков – преподавател във филиала на Пловдивския университет в Кърджали, Златина Делчева от Кърджали, подпомогнала автора при издаването на книгата и други автори и почитатели на литературата.
Надявам се, че за читателите на в. “България Сега“ ще бъде интересно да се запознаят с творчеството на Любомир Георгиев, чиито разкази са общочовешки и вълнуващи, непретенциозни, но дълбоки и смислени.
Калина Томова, Чикаго –
Секретар на СБП в САЩ и по света
В днешното настръхнало от бездуховност време е удоволствие да попаднеш на автор, чието творчество прониква до най-дълбоките кътчета на скритата ни същност. Разказите на Любомир Георгиев в “Превъплъщенията на душата“ са толкова проникновени, драматични и откровени, че няма как да не достигнат до душата на читателя. Макар различни по тематика, те си приличат по едно – всеки разказ носи в себе си поне една поука, наситен е с деликатна мъдрост и провокира много размишления – у този, който има усет към тези неща. Провокирани от грубостта и безхаберието на хората в съвременното общество, от падението на човешките ценности, от мечтата за един по-красив и градивен живот, разказите в книгата са опит да отворят очите ни към реалните параметри на живота, към истински стойностните неща в него. Героите, независимо хора или животни, съвременници или останали назад във времето, са реални и живи, проводници на житейската мъдрост, до която би следвало да достигнем сами.
По някакъв начин се чувствам пристрастна към творчеството на Любо. Познавам автора, когото всъщност никога не съм срещала наяве. Колкото и абсурдно да звучи, смея да кажа, че може да оценим хората не по това колко питиета сме изпили заедно или колко пъти сме обикаляли някъде един до друг. Духовната връзка не се измерва с количество срещи. Ако тя съществува, винаги ще намери път да свърже човек с човека. За мен лично Любо е един необятен свят – на вдъхновение, доброта и толерантност. Преминал през достатъчно вихри, постоянно обогатяващ житейската си опитност по най-трудния и изчерпващ силите път, вместо да упреква, мърмори и хленчи, той намира спасение в писането и излива чувствата и мислите си чрез перото. Затова и разказите му са силни, прочувствени и завладяващи, истински и неподправени – като живота ни. Не може да не се развълнува нормален човек, четейки драматичните съдби на героите.
Заглавието на книгата, съвпадащо с едноименния разказ, само по себе си подсказва за дълбочината на съдържанието, за многото възможни и невъзможни ситуации, през които сме принудени или сме си избрали сами да преминем в живота си. Но колко често си спомняме за това? Увлечени в безкрайното монотонно и еднотипно ежедневие, влизаме в някакви смехотворни роли – уж човешки, но достатъчно празни и безлични. Вероятно вина за това има и тежкото време, в което живеем, разпънати между две епохи – на илюзии за прекрасно бъдеще и настояще с груба действителност. Но всъщност има ли и дали е имало спокойни и мирни времена в човешката история? И има ли оправдание за падението на душите ни? Всеки сам би могъл да си отговори, както и да потърси път за повдигане на душата си – чрез пореденото й превъплъщение.
Струва ми се, че за себе си Любо е намерил този път – чрез перото. Одухотворявайки своите герои, той открехва врата към себе си, показвайки ни една богата душевност, голяма състрадателност, отговорност и човешка ранимост. Прекланям се пред вдъхновението и посвещението му! Искам да споделя, че съм щастлива да имам за приятел човек като Любомир. Пожелавам му да отстоява себе си, да бъде такъв, какъвто го познавам и винаги, независимо от капаните на този живот, да съхранява философията и таланта си, да продължава да твори, за да дава на хората своята изстрадана мъдрост и стремеж към самоусъвършенстване. Въпреки че често разказите са тежки и тъжни, с неочакван и невинаги щастлив край, те носят оптимизъм и вяра в доброто, в силата на духа, в стремежа към съвършенство. А любовта – загатната, едва доловима понякога, е чувството, което пронизва, макар и невидимо, творбите в книгата. Любовта, без която не можем!
“Когато обаче траперите го видяха да чака вертолета с китка диви цветя, разбраха, че Любовта е взела своя дан и един трапер е загинал завинаги.“ (“Гората“)
Кучето на леля Кина
Любомир Георгиев
Страданията в живота са привилегия на душевно извисените
Леля Кина стоеше на колене над умиращото куче, плачеше и нареждаше. Думите й течаха като река, но бяха толкова тихи, че аз, който бях само на метър от нея, не можех да ги чуя. Балкан си отиваше, достигнал преклонна възраст от двадесет и две години. Последните две беше спрял да вижда, а от половин година насам изобщо престана да лае. Леля Кина го хранеше с млечна попара и му даваше да пие вода с биберон, като малко дете. От месеци Балкан живееше, легнал пред колибата, защото нямаше сили да влезе в нея. Затова пък леля Кина му беше направила навес – да го пази от горещините и летните бури. Рано сутрин ставаше и го завиваше с якето на Митко. Всъщност именно Митко, може би, бе причина за тази невероятна любов.
Със сина й бяхме връстници, учихме и играхме заедно до онзи ужасен ден от преди двадесет години. Този ден бях болен и Митко отиде да играе с приятели. Предната година беше свършила войната и покрай нашето село се мяркаха неизбухнали снаряди. Митко и приятелите му открили един такъв и започнали да си играят с него, когато станало нещастието. Взривът се чул не само в селото , но и из цялата околност.
Леля Кина, сякаш усетила бедата, хукнала към облака дим и прах, който се извивал до реката. На около километър я пресрещнал Балкан, който я гледал някак виновно и жално заскимтял. На леля Кина всичко й станало ясно. Когато отишла на мястото на взрива, разпознала дрехите на дванадесет годишното си дете. По порезната рана отпреди два дни разпознала лявата длан с пръстите му. Посъбрала това-онова, загърнала нещата в престилката и се прибрала.
Така погребали Митко. Балкан сякаш чувствал вина, че не опазил момчето, защото няколко дни не излязъл от колибката си и нито ял, нито пил. Превърнал се в едно мършаво куче, на което му се четели ребрата и от слабост не можел дори да стои на краката си. Едва когато леля Кина се заела да му подава къшей хляб в устата, Балкан започнал да се съживява. После постепенно възвърнал силата си и отново станал огромен, какъвто бил преди случилото се.
…
По обед леля Кина се изправи с лице, обляно в сълзи и влезе в лятната одая, погледна чичо Стефчо и каза:
– Митко си отиде! – после седна на стола и млъкна.
Чичо Стефчо я погали по главата, взе кутията с цигари и излезе на улицата.
На другата сутрин изкопах една яма под ореха и там погребахме Балкан.
Останах да пием по една ракия под асмата в двора. Не можех така да оставя хората в мъката им. Заприказвахме се за работа, деца, грижи, болести и какво ли не, когато на оградата спря една циганка.
– Како, дрехи да имаш за децата, или обувки?
– Не, нямам, отговори набързо леля Кина.
– Докога ще пазиш дрехите на момчето? Не разбра ли, че е безсмислено да стоят в гардероба? По-добре зарадвай някого с тях!
Циганката разбра, че става нещо и подкара отново:
– Господ здраве да ви дава. Каквото и да ми дадете, все ще е хубаво, че децата голи и боси ходят, а и работа няма.
– Добре де, добре! – сопна й се леля Кина. – Ти от къде си, че не те знам?
– А, ние току що дойдохме, копанари сме, калайджии. Нещо ако имаш за калайдисване, дай го да ….
– Чакай малко! – прекъсна я стопанката.
Близо половин час се забави, но като излезе от дома, носеше един огромен вързоп, толкова голям, че едва премина през вратата, а главата си подаваше отстрани, за да вижда къде стъпва.
– Ето, вземи и носете със здраве.
– Благодаря како, Господ здраве да ти дава, на цялото семейство. Само една молба имам: кучката ни се окучи с четири малки. Не можем да ги изхранваме. Виждам, че нямате куче, да ти подарим едно.
– Не, не искам! – но още преди да се доизкаже, циганката навря едно пале в ръцете й. Пухкавото бяло кълбо от косми погледна леля Кина в лицето, а очите му бяха кафяви и топли и сякаш молеха да бъде прието в нейния дом. Сърцето на стопанката се размекна от нежност и когато малкото червено езиче я близна по бузата, се предаде окончателно.
– Балкан го кръстихме, ама ти ако искаш дай му друго име!
Като чу познатото й до болка име, леля Кина погледна първо циганката право в очите, после погледна и нас, сякаш се съмняваше, че кроим нещо зад гърба й и като се убеди, че всичко е само съвпадение, промълви:
-Добре де, ще го взема.
Докато леля Кина се суетеше в одаята къде и какво да приготви, за да нахрани новия член на семейството, чичо Стефчо отиде до циганката, бутна й двадесет лева и каза:
– Браво! Ей, родени артисти сте! И както се разбрахме, на никой нито дума!
– Да бе бате, нали ти обещах! – и циганката, нарамила големия вързоп, се отдалечи с бързи крачки.
Обещанието
Любомир Георгиев
Никога не се доказвай с неща, които могат да погубят душата ти
Правил го е стотици пъти. Обеща си, че този път ще е за последно. Наистина за последно. Независимо от всичко, обичаше майка си. Дори съжаляваше за всички неприятности, които й бе докарал. Искаше да бъде друг, но не можеше. Искаше всичко да бъде както преди, но нямаше сили да го направи. Колкото и да се стараеше, психиката му не издържаше и той го правеше отново и отново. А всичко започна от скука и глупост. Може би да се изфука, а може би от безразличие и пренебрежение към живота. Виждаше мъката в очите на майка си, но чувствата му към нея все повече изстиваха и вече сълзите й изобщо не го трогваха. Можеше да се каже, че му бе безразлично дали самият той ще умре днес или утре. И въпреки това, онова нещо го караше да направи и тази крачка. Може би това бе търсене на свободата или някаква спотаена жажда за различен живот. Да, това ще му бъде за последно и ще отиде при майка си, но първо трябва да се успокои. Именно тогава можеше да направи всичко за нея и да постъпи така, както тя желае.
Поглеждаше бегло витрините, но не пропускаше да огледа всеки клиент. Можеше да познае кой е бъкан с пари и кой разглежда щанда с бижута от тщестлавие и суета.
Когато тя влезе, той позна в нея жертвата. Жена на средна възраст, поддържана и наперена. Чувстваше, че е червива с пари. Излезе от магазина и зачака.
***
Минаваше повече от час. Трябваше вече да е тук. Беше й обещал. Преди за него обещанието бе нещо свято, но откакто стана зависим, обещанията му все повече губеха стойност. Обвиняваше себе си за това. Разводът, може би, бе причина или една от причините, но това бе толкова отдавна и той бе така мъничък… И въпреки всичко, строгата ръка на бащата, може би, щеше да предотврати този ужас… Стараеше се да бъде нахранен, изпран, изгладен и смяташе, че това поне ще компенсира отчасти липсата на баща. Работа и много работа – това ще запомни за себе си. От сутрин до късна вечер не спираше. Чувстваше се отдадена на детето си, което всъщност си беше вече мъж. Беше изключително добро момче. Винаги и на всекиго помагаше от сърце. Имаше много приятели, защото беше общителен и прям. Можеше да му има доверие във всичко,до момента когато …
Отначало всичко започна с лъжи, закъснения, срещи с непознати момчета. После започнаха да изчезват неща – якета, дънки, видео, телевизор, килими и какво ли още не. Сега останаха леглата, гардероб,от който нещата се побираха в един куфар, маса и два стола. Домът беше празен, а с него и душата й. Разбира се, тя последна научи за тази му зависимост. Последваха комуни, бягства от тях, лечения с метадон, психолози и какви ли не глупости. Имаше чувството, че всички се стараеха единствено да й вземат и последната стотинка. Всички те бяха наясно, че спасение няма. Никой не се стараеше да му помогне искрено. Всички гледаха само парите. Сега бе решила да продаде дома си, за да го изпрати в комуна зад граница. Това бе последната й надежда. За какво й е този апартамент, ако синът й страда и е болен. Та нали той й е живота! Не искаше и да си помисли как би живяла без него. Съгласна бе да живее по квартири, под мостове, да проси, само и само детето й да е здраво. Често бе слушала и чела как северните страни зарязват децата си, след като станат пълнолетни и ги оставят сами да се справят с живота. Точно когато имат огромна нужда от помощта на родителите си. После същите тези родители се оплакват, че са самотни и децата им не ги поглеждат с години. Умират забравени в старчески домове и до края на живота си се питат защо.
Тя не би направила това. Може би манталитета на южните народи е друг и връзката между деца и родители е много, много по-силна? Тя би направила всичко за него, за да го спаси.
***
Когато жената излезе, той я последва. В мига, когато тя реши да намести чантата си на рамото, той я дръпна рязко и хукна. Беше го правил много пъти и това му вдигаше адреналина. Беше игра, от която имаше нужда и която му правеше удоволствие. Засилваше се към булеварда с профучаващи коли, които набиваха спирачки или свиваха рязко встрани. Наставаше страшна суматоха, а той преминаваше през шестте платна и изчезваше в парка на отсрещната страна.
***
Получаваше много упреци и от приятели, и от сестра си, която на всичко отгоре нямаше деца, но знаеше къде, как и кога тя е сгрешила. Най-добри родителски съвети винаги дават тези, които нямат деца. Съветваха я дори да зареже сина си и да избяга някъде. Не го побираше съзнанието й, как може на човек дори да му дойде такава мисъл в ума. И тази ”божествена” мисъл бе изречена най-изненадващо от приятелка, която ходеше редовно на църква и която убеждаваше всички в своята непорочност и чистота. Непрестанно й натякваше, че не е приела Христос и това била причината за нейното нещастие. Но как да го приеме, когато той й бе толкова непознат и далечен… Вярваше в Силата, в духове, в прераждане и съдба, но не беше религиозна. Не понасяше църкви, попове, библии, религи и икони, празници… И понякога се питаше, дали това наистина не е причината за нейните страдания.
Знаеше, че е виновна в много неща, но не можеше да се съгласи с всичко. Можеше ли да очаква, че това ще се случи именно с нея? Колко пъти е слушала и гледала предавания за наркомани, но всичко преминаваше покрай ушите й, без дори да се замисля върху думите и жалбите на хората, сякаш това не можеше да я засегне. Едва когато се случи и с нея, разбра колко много от приятелите му са наркомани и колко малко от родителите знаят за техния проблем. Беше убедена, че ако бъде силна и обича от цялата си душа детето си, не онзи на нейната приятелка, а Той, нейния Бог, ще й помогне да види сина си отново такъв какъвто го познаваше от преди. Вярваше, че всичко ще се оправи. Господ не би ги изоставил в беда. Не би разделил майка от син. Нали е справедлив, човеколюбив и прощава недостатъците ни? Нека само малкото й момче да си дойде и те ще поемат по нов път с Божията помощ.
***
Колата се вряза в момчето и буквално го сгъна на две. Изхвърли тялото му на отсрещното платно, където бе премазано от друг автомобил. Настана суматоха. Свиреха спирачки. Чуваха се викове и писъци на хората от тротоара.
После движението постепенно спря…
