Стихове от ЮЛИЯ ДИВИЗИЕВА

Юлия Дивизиева е родена в Доспат. Живее в София. Завършила е библиография и кинопедагогика. Съучредител и председател на фондация „Театър от деца за деца и възрастни“ към театър „Сълза и смях“. Председател на фондация „Дарба“. Работила е в редакция и библиотека. Нейни текстове са помествани в електронни и печатни издания.
През 2015 г. излиза първата нейна книга с разкази „Кукувича прежда“, през 2016 – април, стихосбирката й „Полутон, полусянка“, а  през 2017 сборникът с разкази и новели „Двайсет и пети кадър“.
Юлия Дивизиева е автор в годишника на Съюза на българските писатели в САЩ и по света – „Любослов“ – 2016 г. 

                                                                                      Виолина Б. ИВАНОВА
                                                                                        в. „България СЕГА“

ОСИНОВИТЕЛИ

Сиротни старци от земя
превърната във територия.
Децата им потърсили утеха
във приказка за някакви оазиси.
Във пазвите на майките,
по коленете на бащите – пясъци.
Не никне нищо в тях, дори в неделя.
И в никой ден от календара,
по който се препъват
излинели понеделници.
Приказват старците оскъдно –
на час по дума със въздишка,
прескачат границите на миражите –
неимоверно стръмни!
Приказват за децата си –
осиновители на своите родители.
По урвите библейски на душите им,
сълзи от камък се търкалят.
Унило седнали пред пощата,
на кръстопътя за отвъдното,
те чакат на банкнотите куража,
изпратен им отвън. Във тъмното
белее на старческия дом оградата –
със името “Огнище”.
Понятие за дом – не, клада!
След огъня бунище.
А в някакви оазиси далечни
от самострък на самострък
децата им засяват новите стърнища.

НАД НЮ ЙОРК НЕБЕТО НЕ ГАСНЕ

Над Ню Йорк небето не гасне.
Не му трябват звезди – неони има безброй.
Прекосяват асфалта съдби – дъга пъстроцв
Тази сутрин – след схватка завършила с бо
блести още незасъхнала локвата кръв.
И в нея се ражда денят. Ти си пръв
на реда за кроасани.
Стъпките ти не виждат кръвта,
вървиш – свободата е стръв,
а за някой – страдание.
Тя те води по чужди следи,
нагодил си обувките –
чакат извървени от едни,
а от други незапочнати пътища.
Делиш измерения от тротоарни абсурди,
с чуждоземни очи пълни с възторг
и мъничко хаос, с плаха надежда,
че си отчупил парче от света,
и във джоба прибрал си го тайно –
до парче кроасан, до билет от метрото
и до карта на Манхатън, защото
ще се върнеш някой ден, дали наяве,
дали насън…
Ти няма да си същия,
а навън пак ще гъмжи от илюзии.
Но вече знаеш, как да не падаш
във капан от заблуди –
този град е град на абсурди.
А ти си Алиса в огледалния свят,
в измислена приказка за някакъв град.
Реалност, измислица,
в която светът е дошъл на парад.

МЪДРОСТТА НА ЗМИЯТА

Змията ме погледна и ми каза –
ще пиеш змийското ми мляко,
докато на мъдрост се научиш!
Отвара от омайно биле,
и щипка прах от крак на врана
във пилешката супа за душата
слагам – нагарча – дяволски измамна.
Правя заклинание – така горчи по-малко.
Започнала съм да си казвам всичко
от онзи първи миг на вдишване,
а то е простичко – Обичам! –
и няма място за отричане.
От еньовчето взела съм росата,
горчилка от татул и стрък от самакитка.
И по ръба със сърпа тичам,
кося си цвят от земното привличане.
Змията се извива, а съблеклото й от мъдрост
се свлича във краката ми – до роклята.
И мойта мъдрост е избистрена –
копринен водопад и чисто гола истина –
по-истинска не си докосвал никога.
Обичам те, Живот!
И змийската отрова ти обичам,
и браното по изгрев сипейче,
и вълчата трева, и ябълката дива – припекна.
Във всичките ти измерения надничам,
нали съм мъдра – пила съм вода
от къпана във бисери метличина.

ОПИЯНЯВАЩО

Онази леност на следобеда,
пълзяща нежно по бедрата,
опънала на тежък сън триножника –
рисува огън по водата.
И няма никакво съмнение
постелите са съхнали на вятър
със аромат на слънце, билки и гора,
донесли срещи – много истински и летни,
когато виното е свършило, но спомените
са обърнати с хастарите.
И някой в тях следобедно на пръсти
стъпва сред чимширите.
Щурци не свирят,
не жужат пчелите в жегата –
и чуваш как те викат зад оградата.
Пък тя е толкова неистинска –
тръстикова, със пръти от реката.
Тревата е сено и сенокосът е в ръката ти
със щипка трепет и желание
да отдадеш докрай и тяло, и душата си
на онова момче със прашката и раните,
във пазвата си скрило круши,
а крушите са пламнали от слънцето,
когато кос ги люшне – падат
във нозете ти, там долу –
в прецъфтелите петунии.
Поклаща се на баба ми жакета,
и малко смешна старичка барета.
А тя отдавна си е тръгнала,
но още много рано е да ме покани –
сега събирам само сънища и аромати,
които идват неповикани, но толкова желани.
Във този сън следобеден и с дъхави треви,
наложили от белези следи,
петел раздира тишината
с око-мънисто за пред слънцето.
Тръби, че вече няма топъл вятър,
да юрва сенките със лудото си помрачение –
илюзиите са на привършване.
Ще слезе скоро от билото чердата
на спешните нелепости –
ще трябва да се подчиня на времето,
че както си върви –
денят ще свърне зад дърветата,
пък аз не искам никак да си тръгне
онзи спомен за глухарчето…

МОЖЕ БИ

Ако ме попиташ в пристъпа на лятото горещо
коя съм –
ще ти кажа –
момичето в ателието, изгарящо от лято.
Не трепва и прашинка – само спомен на перваза…
Скъсени сенки сме по пладне – неприбрани вкъщи –
и мълнията, разсякла сухото небе на две, не ни смути,
а само кестените зрееха набързо
и тропаха зелени още
по гърбовете на смълчаните коли.
Върху платното с терпентинови въздишки,
със морен рок и “Let it be”,
рисуваше ми пладне също толкова горещо,
а помежду ни – сенчести треви.
Как криеха ни, щом захващахме
да сътворяваме вини…
И толкова е безобидно всичко,
и толкова е сладостно,
че птиците, разчели ребуса ни – литват,
и не оставят от летенето следи.
Отминалото време ни прощава –
отдавна други сме – не по-добри,
дъхът на терпентин отново ни подклажда –
рисуваме – не сме завършени – рисуваме,
че може би… 

Юлия ДИВИЗИЕВА