ХРИСТИНА МИРЧЕВА – ПОЕЗИЯ

През  активния си съзидателен  живот Христина Мирчева е  журналист, преподавател, библиотекар, преводач и артмениджър в различни културни институции, свързани с настоящето на интелектуален Пловдив. От 1991г. е  съосновател и редактор на издание за типология на комиксите „Диаскоп комикс“, а от 2013г. –  „Диаскоп комикс“ – електронен бюлетин за култура, комикси, художници, изкуство.
Пише стихове, разкази, есета, критика и прави интервюта. Тя е един от поетите в брой V на  „Любослов“ – годишника на Съюза на българските писатели в САЩ и по света.
Автор е на книгите с поезия: „Минава нощ, минава ден“, 2012 – УИ „Паисий Хилендарски“ – Пловдив и „Ускорени пейзажи“, 2015 – ИК „Жанет 45“.
На 23 май 2017 г. излезе от печат нейната трета стихосбирка – „Бялата сянка“ – УИ „Паисий Хилендарски“ – Пловдив.

Виолина Б. ИВАНОВА
в. „България СЕГА“

ЧЕРЕШАТА ПРЕД БЛОКА УЗРЯВА

Не знам друга такава череша,
да не помни време,
да гони етажите,
да влиза в моята стаята,
уж, мислех си, стаята е нависоко.

Тази нощ в съня слушам пукота и събуждането,
шумоленето на възвръщащата се младост,
която с елей
облива склеренхимната тъкан, съпротивата на студа, желанието за край.

Каква утеха е бялата корона призори на прозореца –
слънца през пролуките;
прашинки и тичинки –
спасение за пчелата,
която цял ден вчера умираше от глад на перваза.

Ще я прегръщам, обещавам,
ще се радвам до насита.
Как цветът се превръща в едър плод само!
Няма да мисля за следите от кръв по паважа.
За стръвното желание на джелатина да вземе главата й.

РАЗГОВОР НА ОГЛУПЯЛАТА БРЕЗА С МОРЕТО

Откъснах се от светлата гора,
от северния кротък род,
от бодрата защита на елите,
за да се срещна с теб, море.

Сега сърцата ми звънят дори при тихо време,
че могат вечно да те съзерцават
как идваш и отново тръгваш хищно.

И всичко е от хубаво по-хубаво.

Дори, когато някакви скучаещи деца
дълбаят букви
в мекото смолисто тяло.

СВЕТЛИНИТЕ НА ГРАДА

Падащи светлини
вместо листа.

Бълбукащи витрини
вместо водопади.

Цигари между пръстите
вместо целувки,
вместо звезди.

Градът нощем.

Природа.

ИЗВЪН

Дивият бадем извън оградата –
посят от вятъра и от мъглите,
израстък на изсъхналия си родител,
неискан, непланиран,
нежен и уплашен,
смел,
настръхнал,
разцъфтял –
в неделния дъждовен ден го съзерцавам,
пленена съм от тъмните му клони
на фона на забуления хълм.

УДЪЛЖАВАНЕ НА СЕНКИТЕ В КЪСНИЯ СЛЕДОБЕД

В сянката на тоя топъл дъжд вървя невидима,
в сянката на пътната врата невидима очаквам,
в сянката на твоя дом,
на твоето протягане към мен
стоя изправена, изпъната, с очи нагоре,
разчитам йероглифите по пергамента на небето,
предсказанията, птиците,
сенките на техните криле,
извивките на полета,
сенките на рибите в морето,
пасажите стада по топлите течения на океана,
в сенките от имената на жени с коси като вълни,
които те заливат сутрин с дъх на неизбежност,
в сенките на имената с букви като шепот и терзание
съм аз,
в сенките на всички разговори с непознати,
предпочитани и неотложни –
там съм,
винаги – неумолимо винаги,
във виолетовите, синкавите, сиви, изумрудени и черни сенки –
знаеш, че съм там.