Откъс от романа “Самодива” на Краси Зуркова

КРАСИ ЗУРКОВА е родена и израства в България. В Америка идва за да следва история на изкуството в Принстън. След колежа завършва право в Харвард и работи като финансов адвокат в Ню Йорк, Чикаго и Лос Анжелис, където понастоящем живее. Нейни стихотворения са публикувани в редица литературни списания. Романът”Самодива”,издание на английски език е пьрвата ѝ книга.
                                                                 
Г.Витанов Богат

ПРОЛОГ

Откъс от романа “Самодива”
на Краси Зуркова
 

През 1802 година, в Рилския манастир в България, монахът Рафаил издялкал последната от шестотин и петдесетте миниатюрни фигурки на резбования дървен кръст и хората заговорили, че загубил зрението си след дванайсетгодишния усилен труд.
Почти два века по-късно, разпечатвайки архиви заклеймени като „идеологически опасни” за комунистическия строй, учени открили религиозни ръкописи, сред които имало и свитък от библиотеката на Рилския манастир от времето на Рафаил.
Въз основа на следните събития описани в свитъка се изказват предположения, че когато монахът е започнал да резбова кръста, вече е бил сляп:

Манастир на Св. Иван Рилски, в петия ден на месец август, в лето Господне хиляда седемстотин осемдесет и девето, бе разказано пред Бога от един негов покорен слуга и положено в писание следното:

Речено ми е, че всичко това се записва под пламъка на шестнайсет свещи. И аз вярвам на непознатия, който ги е преброил; на ръката, която докосва с перо пергамента, нижейки думите ми – понеже доверието е едничката пътека, оставена на незрящия.
Бях ослепен заради онова, което видях. Но по милостта на Всевишния, видяното си заслужаваше!
Песни се пеят за самодивите: страховити, омайни легенди. Но ничии думи не са в състояние да предадат подобна опияняваща красота, както я видях с очите си, явила се пред мен от лунна плът и кръв през една сребърна нощ, отвъд манастирските стени.
Дърворезбар по призвание, аз скитах из Тракия, да продавам от врата на врата плодовете на труда си – копия на черковни реликви – на всеки, който ми дадеше някоя и друга пара. Веднъж се озовах по тъмни доби насред гората и тръгнах да търся убежище при монасите. Нозете ми вече изнемогваха от умора, когато съзрях фигура да ми пресича пътя: все още момиче, но вече пленителна, кожата й бяла като напъпил цвят на лилия, откъснат в мига преди да се разцъфне. Обгръщаше я ефирна рокля, изтъкана от лунна светлина и лека като паяжина, без да скрива нито една извивка на тялото й, докато тя пристъпваше към мен.
По онова време не бях свят човек и бях вкусвал женска хубост – хубост толкова рядка сред мрачния ни свят, колкото и човек без грехове на смъртния си одър. Но никога, ни веднъж, не бях зървал подобно създание. С пленителна усмивка тя ме поведе вдън гори, до една скрита поляна, където чакаха дружките й. Те ме заобиколиха и се впуснаха в танц – поразителни, великолепни – под изливащата се върху им завист на луната. Нозете им почти не докосваха земята, но тя туптеше с далечен тътен, сякаш нейде далеч планинското сърце се беше възпламенило от ритъма на стъпките. Увлякоха ме във вихъра си, в кръга на сплетените си ръце, а аз едва овладявах прилива на кръв във вените си, докато усетих силно пробождане в гърдите. Видях ги да се усмихват, очите им заблестяха победоносно, докато тялото ми не се строполи в краката им. Другите две бавно потънаха в нощта, но тя остана, взе ме в ръце и косите й се разпиляха върху ми като тежко злато…
Злочест е, казват, пътникът, препречил пътя на самодивите и зърнал хорото им под пълната луна. Ала благословен да е всеки с такава несретна съдба: щом тя разголи плътта си пред мен, щом положи гърди в дланите ми и впи жадни устни в моите, нямаше злочестина на този свят – нито дори самата смърт – която душата ми да не приеме с радост. Времето се изличи, когато бедрата и се разтвориха над мен – нежни, меки като сняг чиято ласка не се забравя, веднъж щом си я вкусил. Попивах я с очи, с ръце, с уста, отчаян, обезумял от копнеж раздиращ костите и сухожилията ми, несекващ копнеж дори и след като проникнах в нея. Ако бе поискала, бих й се молил. Бих умрял. Убил. Бих се обрекъл на ада. За нея бих направил всичко, и то стократно.
Но тя не поиска нищо. Наведе се над мен и целуна клепачите ми, преди с внезапна болка да жигоса очите ми. Чух смеха й – спонтанен и невинен като смях на дете – и почувствах устните й още веднъж, този път на гърдта си. Но тъкмо когато пръстите й щяха да посегнат и да изтръгнат сърцето ми, над нас изкукурига петел, известяващ зората…
И тишина.
Монасите ме намериха и ме приютиха в светата обител, която повече така и не напуснах. Оттогава тъма легна над моя свят, тъма погълна и повечето от неговите тегоби и благодат. По воля на Всевишния, резбарските ми дарби се бяха съхранили и пръстите ми сега творят с нова жар: последната останала ми скръб и радост сред онези, които познавах, преди да познавам… нея.
Ще остарея в мрак и в мрак ще напусна тази земя, всичките й прелести все още осезаеми под срасналите ми клепачи. Но дотогава, всяка нощ, сред същата тази тъма тя танцува пред мен – все така чародейна, както в онази нощ –  и отдава красотата си на болното ми до полуда сърце,  което не успя да изтръгне, но все пак открадна от мен, завинаги…
Мракът омеква. Чувам стъпките й. Кожата й се спуска над мен. После тялото й, бързите й устни върху моите. Виждам я цялата – така, както очите на смъртен никога не биха могли да я видят. И тогава, поне за миг, смъртта загубва смисъла си.

                  

1

КАКВО СЕ КРИЕ В ХЪЛМОВЕТЕ

Напуснах всички, които обичам. Завинаги.
Съзнанието ми потули тази мисъл и се съсредоточи върху броенето на долари, очаквайки всеки момент да се разпаднат от невъзможната влага на лятото в Америка.
– Пожелавам ти късмет тук, мило момиче! – Шофьорът на Принстънския микробус от летището взе парите и ми благодари с намигване. – Ще ти е нужен.
И, в потвърждение на казаното, потегли през празните алеи.
Дишай дълбоко. Не мисли за падащия здрач. Знаят, че си пристигала. Някой ще се появи.
    Седнах върху по-големия от двата куфара и зачаках. Вечерта беше напоена с жега, с почти течния дъх на трева толкова искрящо зелена, че соковете й сякаш си проправяха път директно в дробовете ми. Можех да посегна и да я докосна. Гладка, гъста като персийски килим – тревата на университет, чието име беше станало легенда дори и в малката държава, от която бях дошла, от другата страна на земното кълбо. Принстън беше училището, което все си оставаше загадка. Без бляскави снимки в брошурите. Без самореклама. Енигма, скрита в свой собствен кът на вселената.
    Сега около мен, през тучните корони на дърветата, се виждаха сивокаменни здания, напомнящи декор от филм за средновековни рицари: остри очертания на стени, смекчени от арки над заоблени портали; покриви със зигзагообразни кули, подслушващи тайните на вътрешни дворове; прозорци, открехнати зад желязни решетки, вдишващи въздух и издишващи ивици светлина с цвят на прясно обелен портокал. И над всичко това – странна тишина. Не на празнота, а на очакване нещо да се случи. На треска, която предстои да започне.
    – Сигурно си пътувала дълго от България. Извинявай, че те накарах да чакаш!
    Гласът имаше немски акцент и принадлежеше на Клаус – студентът, поел задачата да ме посрещне. Ръкувахме се и той посочи към количката за голф, паркирана наблизо:
    – Мислех да те разведа, но май ще е по-добре първо да се настаниш. Утре така или иначе ще има обиколка на кампуса.
    Форбс, един от шестте “колежа” (както наричаха общежитията в Принстън), се оказа отдалечен от всичко останало, изолиран в южния край на университета. Добавен през 1970 година като експеримент за съжителство на двата пола, бившият хотел нямаше нищо общо с неоготическите сгради, покрай които току-що бяхме минали: грамада от червени тухли зад няколко стари дървета, с полегат покрив и мрежа от бели прозорци, които му придаваха вид по-скоро на санаториум, отколкото на общежитие. Снимките по Интернет показваха обширни тераси и голяма веранда до езеро, които сега така и не видях. Количката зави и спря пред бял портал с американското знаме и знамето на Форбс, които пърхаха закачливо, в унисон.
    След няколко уединени коридора, Клаус отключи врата и внесе куфарите ми.
    – Малко е тъмно в момента. Но не се притеснявай, ще имаш много светлина през деня. Стаята ти гледа към игрището за голф.
    Прозорецът стигаше почти до пода. Отворих го и вдишах притъмнелия въздух – все още влажен, но вече събуждащ дробовете с първия свеж полъх на нощта. Звуци нахлуха в стаята: плахо шумолене на вятър в клони, ехо от пукот на съчки под невидим крак, откъслечен зов на нощна птица. И вода, шепнеща нещо на мрачното небе.
    Отне ми само секунда да се озова навън.
    – Не се предполага да го ползваш за врата. – Клаус ми посочи надпис върху прозореца, предупреждаващ, че това не е изход. – И на твое място бих стоял настрани от голф игрището, то не е собственост на университета. Също ти препоръчвам прозорецът да стои заключен. Дори когато си у дома.
    У дома. Огледах стаята, която имаше непосилната задача да замени дома ми. В нея нямаше нищо освен мебели, които призрачни обитатели са си предавали един на друг, година след година. Ням килим. Осакатен таван. Избледнял бетон, опитващ се отчаяно да имитира тухли, но обречен на безличност като стените на мотел. Беше най-малката стая, която бях виждала.
    – Честно казано, малко е странно. – Клаус се подпря на стола, докато аз оставях багажа си в ъгъла. – Добре дошло за теб, но все пак странно.
    – Кое по-точно? Че можеш да посегнеш и да достигнеш всичко в тази стая, просто стоейки в средата?
    ¬- Не – усмихна се любезно той и осъзнах колко разглезено е прозвучала шегата ми. – Това, че са ти позволили да живееш сама.
    – Кой ми е позволил?
    – Комисията по приема.
    Обърнах се и го погледнах. Какво ли знае това момче? Дали не ме изпитва? С намеци за неща, които би трябвало отдавна да са забравени, но може би все още се спотайват някъде, в някое старо чекмедже, и сочат към мен като към последния човек в това училище, който да бъде оставен в самостоятелна стая?
    Надявах се нещо в изражението му да ми подскаже. – Защо да не ми позволят?
    – Защото повечето първокурсници са по двама в стая. – Поредната безучастна усмивка, сякаш да ме увери, че не знае нищо. – Особено чуждестранните студенти. Настаняват ни с американци, за да се интегрираме по¬-лесно.
     – Предпочитам да се интегрирам сама.
    – Сега мислиш така. Но това място ще ти разкаже играта. Имай предвид, че не е някой голям европейски град като този, от който идваш. Тук сме в средата на Ню Джързи. Поля, гори и фабрики. Ще ти писне, ще видиш.
    – Според това, което съм чувала за Принстън, ще съм прекалено заета, за да ми писне.
    – Точно там е проблемът. Твърде много време насаме с книгите може да подлуди човека.
    – Не и някого от Балканите. Ние така или иначе сме си луди.
    Видях как се напряга да измисли какво да каже, внимавайки да не премине границата, отвъд която етническите стереотипи престават да бъдат забавни. Искаше ми се да му кажа да не се притеснява, и че съм изкарала живота си сред хора, които казват всичко право в очите, без да го филтрират. Но последвах примера му и премълчах, опитвайки се да си представя четири години плъзгане по повърхността. Механично любезничене с чужди хора.

(Следва)