Симеон Гаспаров е роден на 24 Декември 1965 г. в гр. София. Завършил е Българска филология в СУ “Климент Охридски” през 1991 г. и Мастер програмата в Свободните науки на Чикагския Университет през 2003.
До преместването си в САЩ през 1997 г. е работил като репортер във в. “Новинар”. Кореспондент е на в-к “Труд” в Чикаго. Автор е на книгите, “Врати от небеса или когато Джими Хендрикс беше българин”, – роман,изд. “Сиела”, 2010 г. и сборника със стихове – “Театър на Не абсурда” изд.“Гуторанов и син”, 1992г. – София. Негови стихотворения, разкази и журналистически материали са излизали в редица издания в Европа и Америка. Коментарите му във вестниците “Дейли Хералд” и “Нортуест Хералд” – САЩ се четат като образци в публицистичния жанр.
Симеон Гаспаров е един от основателите на СЪЮЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ И ПО СВЕТА и е негов вицепрезидент.
Георги Витанов Богат
Специално за в.„България СЕГА”
Гл.43.
Aз казах: “Не знам дали съм боксьорът
или торбата с пясък (по която боксират)”
Из песента “Йелоу Ледбетър”
Пърл Джем, рок група, САЩ
– Не идва, а?
– Не – клати баща ми загрижено глава.
Излиза навън от терминала на чикагското летище О’Хеър. Разхожда се нервно напред-назад. Няма никой.
– И как щяхме да се познаем? – питам аз отново.
– Той трябва да държи табела с имената ни.
– Ей там, провери ли онези хора с табелите, дето чакат на изхода?
– Проверих ги. Няма нищо. – въздиша още по-тежко той.
От четири часа вече стоим на терминала на летището в Чикаго. Навън блестят едни светлини, направо чудеса. Лимузини преминават, неонови реклами примигват с имената на луксозни хотели. А край нас, вътре в терминала, все едно целият свят се е изсипал. Говорят се различни езици. Народ, народ. Всякакви хора има. Бели, черни, пембени… Дърпат куфари, носят чанти, бутат се в нас, не се извиняват и отминават. Чувствам се изгубен като мъничко зарче от детска игра, хвърлено върху огромната кутия на летището.
Татко вика, че това е най-натовареното летище в света. Вярно е. Такова чудо не съм виждал. Представи си все едно народът на нашата Централна Гара в София, дето пътува по празниците по влаковете, ама умножен по един милион. Ето това е летището О’Хеър в Чикаго.
Ние чакаме да ни вземат. Има една организация, забравих й името, дето помагала на имигранти, дошли в САЩ. Та в бежанския лагер ни казаха, че техен човек, доброволец, трябвало да дойде да ни вземе. Да ни настани временно някъде, да ни помогне да си оправим документите и да започнем да живеем новия ни живот в Америка.
Чакаме, чакаме, а никой не идва. Татко стиска малко, бяло листче.
– Насе, аз отивам да се обадя на този телефонен номер. Ти пази багажа и не мърдай.
– Добре, няма проблем – казвам.
Сядам върху багажа ни и гледам морето от хора как продължава да се люшка пред мен. А навън едни светлини… светлини… Нямам думи.
Наближава десет и половина вечерта.
Татко идва сърдит.
– К’во стана?
– Няма такъв номер. Дали са ни грешна информация в бежанския лагер.
– Тогава?
– Тогава, Насе, – усмихва се татко – викаме Неволята да ни помогне. Но като не идва, почваме да си оправяме живота сами…
Аз мигам, мигам. Опитвам се да го разбера какво иска да каже.
– Не те разбирам.
– Ще разбереш.
– Как?
– Хайде, взимай си багажа и ще видиш – подканва ме той.
Аз си взимам раничката и тръгвам бавно след татко към чакащото пред летището жълто такси.
В таксито сме на задната седалка. Колата потегля. Таксиджията ни гледа в огледалото за задно виждане и клати ли, клати глава. Прилича ми на арабин, от тези дето продават долари на черно пред “Кореком”. Погледите ни се срещат.
– Тате, защо гледа така?
– Абе казах му истината…Че идваме от бежански лагер. Нямаме пари, а и човекът, който трябваше да ни вземе, не дойде.
– И сега той накъде ни кара?
– Към най-евтиния хотел в града.
Возим и гледаме тревожно светещите магистрали край нас.
– Магистрала номер 90 – чете баща ми на глас.
Прелиства брошурата за Чикаго, дето я мъкне още от Триест. Чете нещо и продължава:
– Насе, а ей тази улица, по която преминаваме сега е най-дългата в света.
– Как се казва?
– Милуоки авеню.
– И колко е дълга?
– 160 км. Знаеш ли колко е дълго това разстояние?
– Не.
– Колкото от София до Пловдив.
Гледаме отново навън. Чудеса. Чудеса направо…
– А знаеш ли колко е дълга ивицата край езерото, върху която се разпростира Чикаго?
– Колко?
– 50 км.
Мисли нещо и продължава.
– Това, Насе, е все едно разстоянието от София до Перник, но умножено по две. Нали помниш къде е Перник? Водил съм те да гледаме кукерите как танцуват.
– Помня, бе… Нали там, на стадиона на “Миньор” – Перник, удариха на Митето батко му с паве по главата, като играха със Славия за Купата на България?
– Точно така – смее се баща ми. – То добре, че на Митето батко му има дървена глава, та нищо не му стана.
Светлините падат върху прозореца на колата. Автомобили, влакове, автобуси фучат край нас. Нито едно от тях не прилича на возилата в България.
Аз се замислям за Митето и Косьо. Представям си ги как ритат топката в ронливата стена на запустелия училищен двор. Ами Илиянчето? Еееех, за нея не ми се мисли, че ми става едно такова, “кофти”, както му викат големите.
– Насе, – баща ми пак чете в брошурата.
– Какво?
– Ами тук бил най-големият аквариум в света, бе… Ти нали все искаше да те водя на аквариума в зоологическата градина в София. Ето сега ще идем и то на най-големия.
Разбирам го – искам да ме успокои.
– А има ли много рибки?
– Не само рибки, Насе, а китове, цели китове има в него.
– Ай, стига бе! – не мога да повярвам – Цели китове!
Колата завива и се намираме на една улица, която все едно е в Рая.
Ама без майтап!
Всичко свети, мига, огромни лимузини преминават. Един небостъргач, на който не можем да видим върха, се е надвесил над нас.
– Това, Насе, е Мичиганското авеню. А това тук, пред нас, небостъргачът “Джон Хенкок”. Над 90 етажа.
– Ей… доживях – въздъхвам аз. – Доживях, тате… Доживях.
– Какво си доживял бе, Насе?
– Доживях, тате, да видя жив небостъргач!
Светлините се менят. Стават сини, червени, зелени, оранжеви. Усещам, че почва да ми се завива свят. Толкова е шарено… шарено… И хубаво… Хубаво! Да можеше и мама да е с нас…
Наближаваме един хотел, по който сияят реклами.
– Хотелът ни, Насе – подбутва ме леко татко.
Двамата сме се залепили на стъклото и гледаме. Таксито намалява покрай хотела и го подминава.
– Не е този, а? – питам баща ми.
– Не е.
Наближаваме друг. Не е така осветен като предишния, ама е много красив.
– Ей го – пак ме бута татко.
Колата и него го подминава.
Наближаваме трети.
Четвърти.
Седми.
Десети.
Светлините на града са останали зад нас.
Ние вече караме по улици, които стават все по-тъмни. По-мътни и страшни.
Рехавата светлина, падаща от наклонените дървени стълбове, осветява буренясали дворове. Разхвърляни боклуци по улиците. Разпадащи се къщи с обгорели стени, изрисувани с графити. Къщи и сгради с избити врати и прозорци, край които бродят хора като сенки, излезли от нечий кошмарен сън.
Ние с татко сме затаили дъх.
Не можем да повярваме на гледката, която се разкрива пред нас.
Таксито спира.
– Пристигнахме – казва шофьорът.
– Тук? – не може да повярва баща ми.
– Да, тук. Ето го хотелът, който искаше. Най-евтиният в Чикаго – сочи той към сградата, пред която е спрял.
– Но… това хотел ли е? – едва успява да отговори татко.
Шофьорът на таксито вади раниците ни от багажника. Приближава се и ни връща бакшиша, който татко му е дал.
– Вземи си парите. Ще ти трябват, повярвай ми – добавя той и бързо изчезва зад ъгъла, натам, където се извисяват светещите, щастливо усмихнати сгради на града.
Ние стоим на тротоара и гледаме към нещото, което таксиджията нарече “хотел”. Тухлена 4-5 етажна сграда, по която мазилката е паднала отдавна. Прозорците на сградата са покрити с решетки. Само над тежката, масивна дървена входна врата едва-едва примигват закачените накриво, ръждясали, изпочупени букви – “хотел”.
На стълбището под козирката е легнал мъж в дрипи. За да отвориш вратата и да влезеш в сградата, трябва да го прескочиш. Малко преди да наближим хотела отнякъде изниква друг, облечен в дрипи, човек.
– Чейндж… чейндж… – повтаря той и протяга немитата си ръка към нас.
Докато се чудим с татко какво става, изниква друг просяк.
– Чейндж… чейндж…
След него идва още един.
И той:
– Чейндж… чейндж…
Идва още един. И още един.
Заобиколени сме от ръце, които се бутат в нас, в телата ни, в лицата.
От всякъде се чува:
– Чейндж… чейндж… чейндж…
Много ме е страх. Ръцете продължават да ни бутат.
– Тате, къде сме, бе? Какво е това? – почти викам от ужас.
– Не знам, Насе. Не знам – вика също той, опитвайки се да изблъска настрани, залепилите се за нас просяци.
Стъпваме на стълбището. Тръгваме по стъпалата към огромната масивна врата. Тъкмо вдигам крак да прескоча лежащия в дрипи мъж и той отваря кървясалите си очи. Поглежда ме и от беззъбата му уста се чува едно:
– Чеееееейнджжжж… – след което се обръща на другата страна и заспива.
Докато изкачваме стъпалата:
– Тате, какво искаха тези хора?
– Просят – обяснява ми той, докато носи раниците ни по стълбите.
Пред централната врата на хотела сме. Татко натиска бравата да я отвори. Чува си изсвирване на гуми. Изстрели. От отсрещния ъгъл, под лампата, мъж пада мъртъв, пронизан от куршумите.
Това е първият път, когато убиват някого пред очите ми. Усещам, че няма да е и последният.
Чикаго ни посреща с добре дошли.
—————–
Гл.45.
“Да си влюбен в Чикаго е все едно
да си влюбен в жена с разбит нос.”
Нелсън Алгрен, писател, САЩ
– Хайде, Насе… Яж – подканва ме баща ми.
Аз гледам през прозореца към задния двор. Върху камарата с черни пластмасови чували плъх е пробил дупка. Само опашката му стърчи отвън и се вее наляво-надясно. Животинката потъва изведнъж в чувала. Секунда по късно подава муцунката си отново. Мига, мига с очички, гледа нагоре към мен и пак изчезва в камарата с чували.
Онзи ден татко купи от Армията на спасението един стар котлон и сега е сготвил спагети.
– Хайде, яж де, какво ти стана?
А на мен хич не ми се яде.
– Ами втръсна ми от спагети бе, тате.
– Само това можем да си позволим, Насе – отвръща виновно той.
– Знам, ама нямаме ли доматен сос поне?
– Нямаме вече.
Аз се оглеждам наоколо. Мечтая си за домашна лютеница.
– Ами кашкавал или сирене?
Баща ми вдига рамене.
– Нямаме, Насе. Ето, сложи им сол отгоре.
Вземам солницата и ръся. Това ядем от няколко дни, само варени спагети – сутрин, обед и вечер.
Вече цяла седмица сме в хотела. Живеем на втория етаж, в дъното на коридора. До нас са банята и тоалетната. Прозорецът ни гледа към задната страна на улицата, където е контейнерът с боклуците. Започвам да разбирам, че няма да се върнем в моята София. Никога.
От нашата страна не се виждат градът с небостъргачите, със светлините, с лимузините, с мигащите неонови реклами, с витрините със златните бижута и с усмихнатите, шляещи се безгрижно по булевардите хора. Оттук не се вижда и лазурното, безкрайно езеро, което било толкова синьо и чисто, че като застанеш на пясъчните му брегове, не знаеш кое е небе и кое вода.
Ние сме от другата страна. От онази, от която са запустелите, рушащи се фабрики, складове, сгради и къщи. От онази , по която хората гледат да преминават колкото се може по-бързо по тротоарите. Гледат да не се застояват, за да не бъдат ограбени, пребити или убити. Тук въздухът по улиците носи мирис на застояла храна, на мухъл и развалена канализация. Носи мирис на гняв. На страх… На топла кръв. На мирис от изстреляни куршуми.
Ние сме от другата страна. От онази, над която грее другото слънце.
Тъмното слънце. Тежкото слънце. Обреченото слънце. Слънцето, дето не дава живот… А изгаря и изпепелява всичко, до което се докосне.
Кварталът, в който живеем, не е умиращ. Той отдавна е умрял. И ние като малките, безпомощни ларви и насекоми, живеем в трупа му, който бавно, бавно се разлага.
Стаята, която обитаваме с татко, е малка. Ама много малка. Имаме само едно легло, на което спим двамата. Паянтов шкаф, който използваме за маса, и два стола. Имаме също мивка със студена вода и счупено наполовина огледало, окачено на стената. Сивкава паяжина се спуска от ъглите на тавана – сутрин я махаме, вечер отново е там.
Изобщо не мога да разбера какво правим тук. Защо ни трябваше да се махаме от бежанският лагер? И да дойдем толкова далеко, чак на другия край на света?
Опитвам се да не го показвам, но татко знае, че съм разочарован. И на него му е тежко. Но той го крие. Често се опитва да ме окуражи. Да съм силен, да не се предавам. Да не се натъжавам.
Затворя ли очи, виждам Митето, Косьо. Виждам квартала ни с липите. Детската ми стая в София, по чиито стени се гонят слънчеви зайчета. Виждам вятъра, идващ от Витоша, как си играе с пердетата от притворените прозорци, разрошава ми косата и побягва по паветата след сянката на тролея. Виждам мама, която се усмихва от пейката пред театъра “Иван Вазов” и хвърля трохи от гевреците на гълъбите по площада.
– Насе, – казва често баща ми – знам, че не ти е лесно… Но всички имигранти, които са дошли тук, са минали по нашия път. И са успели. Ще успеем и ние.
Аз го гледам. Ровя из чинията. Навъртам няколко белезникави спагети около вилицата си. Чудя се да ги ям ли, или да ги хвърля отвън на плъха, дето рови из найлоновите чували. Май ще ги хвърля.
Поглеждам към баща ми.
– Ти какво разбираш под успех? – питам го аз.
– Да живеем спокойно. Нормално.
– Как да живеем спокойно и нормално, като снощи отново се стреляха на улицата пред хотела ни и двама души загинаха? Това нормално ли е? – казвам сърдито.
Тате мълчи.
– Насе… Това е Америка, мойто момче. Има и добро, има и лошо. Но ние все ще измислим нещо. Все нещо хубаво ще ни се случи.
– А ако не ни се случи?
Татко ме гали по главата:
– В Америка, щом искаш нещо, то ще стане!
– Ами аз още сега искам да съм в София! – прекъсвам го. – Хайде де, нека стане! Що не става, а? Нали е Америка? Нали всичко става?
Плач стисва гърлото ми. Мълчим. Какво ли повече имаме да си кажем?
Татко става и събира чиниите. Почти не е хапнал.
Трябва да побързаме. Отиваме в Чикаго, до имиграционния офис. Ще попълним едни документи, за да може татко да почне по-бързо работа. А когато той има работа, ще имаме пари. И ще се махнем от хотела и престрелките по улицата. И ще си имаме наше място за живеене. А когато си имаме наше място за живеене, ще почнем пак да дирим мама…
Аз много обичам да ходя до имиграционния офис. В центъра на града е. След като си свършим работата там, с татко се разхождаме из щастливите улици на Чикаго и забравяме за проблемите, за болките и за тревогите ни.
Или поне се опитваме.
Тъкмо излизаме в коридора и виждам нашия съсед по стая, седнал пред вратата си на пода – дреме. Той е от Полша. Бил е няколко години под ред на ваканция на Черно Море и знае малко български. Като се засечем по стълбището, все се поздравяваме. Не можем да му запомним името, но всеки път като ни види, казва на български следното: “една голяма мастика и една шопска салата”.
Става ми хубаво, когато чувам българска реч, макар и казана с такъв чудноват акцент.
Аз наистина не знам защо чужденците все ни свързват или с пиенето, или с шопската ни салата. Сигурно в тях има нещо много специално? Не знам… Като порасна, ще се опитам да го разбера. Сега имам по-важна работа.
– Хей… Как си? Всичко о’кей ли е? – побутва баща ми съседа, докато минаваме край него.
Полякът се събужда. Разтърква очи. Вижда ни. Усмихва се и веднага отговаря:
– О… вие сте ли…
Аз се подхилквам. Много ми е смешно това: “вие сте ли”.
– Защо си тук? Нямаш ключ ли? – пита го баща ми и си върти китката така, все едно отключва врата.
– О, не… не – кима с глава полякът.
– Аз ключ има… Има… Ето ключ.
– Ами, като имаш ключ, що спиш пред вратата?
– Защо мой колега сега спи сам в стая. Сега негов ред.
– Моля? – не може да го разбере баща ми.
Полякът става. Изтупва прахта по джинсите си и започва да обяснява. Оказва се, че той дели стаята си с още един имигрант от Полша. И тъй като двамата работят в различни смени, почти никога не се засичат.
Затова, когато единият е на работа, другият му ползва леглото и обратното.
Само че днес в работата на нашия приятел имало авария, та ги пуснали по-рано от фабриката. Добре, но сега пък бил ред на неговия колега да спи в леглото му, та затова той си дремел отвънка. Пред вратата, върху изтривалката.
С татко се споглеждаме. По начина, по който гледа към човека, знам какво ще направи. Знам, знам, знам какво ще направи.
…Знам, знам, знам!
– Виж… Ти как се казваше? – пита баща ми поляка и си бърка в джоба.
– Лешек – отвръща той.
– Лешек, ето вземи ключа от нашата стая и се наспи като хората. Ние ще се върнем след 4-5 часа. Ако ни няма, остави го на рецепцията.
– Дженкуйе! Дженкуйе! – благодари ни радостно на полски Лешек и влиза бързо в нашата стая.
КРАЙ