Виктор Хинов е роден през 1967 г. в София. През 1991 г. завършва Медицинска Академия – София и започва работа в ИСУЛ, сега „Царица Йоанна”, в отделението по ортопедия и травматология. Емигрира в Америка през 1998 г. със съпругата си Стела и двете им дъщери. Установява се в град Индианаполис, щата Индиана, където живее и досега. Започва работа в САЩ като продавач на риба.Сменя над пет различни работи,през което време взема изпитите си за лекар, специалност – фамилна медицина. В момента е семеен лекар в Индианаполис. Започва да пише късно. Публикува първите си разкази в сайта „Откровения”.Дебютната му книга „Разкази от оня свят” излиза през 2014г. Разказите в този сборник са написани майсторски, на жив български език. С оригинален собствен поглед и стил, в тях автора третира културния шок на новопристигналия българин в САЩ и сблъсъка му с културата на Новия свят.
Георги Витанов БОГАТ
Des Plaines – „МЕХАНАТА”
———————————————
От Виктор Хинов
Ако искате да пътувате по света и нямате финансова възможност, то просто отидете в Чикаго. Ако живеете някъде в Средния запад, за около три часа каране по магистралата ще можете да се насладите на кубински танци, китайски пазар, гръцка кръчма, руска баня, филипинско гостоприемство и турско кафе по избор. Ще можете да се срещнете с представители, на която си пожелаете националност в естествената им среда и да се потопите, в която и да е култура, без да напускате пределите на Америка.
Ако отдавна не сте си били в България, то посетете Малката България в Des Plaines и Shiller Park. Това са кварталите около летището O’Hara. По неизвестни причини, нашите сънародници се заселват в района на летището и понякога остават да живеят там за цял живот. И така можете да излетите от втори терминал на летище София, да се приземите на пети терминал на летище O’Hara, и пак да се озовете в България.
Ако искате да си купите вестник, то София Дели, BBS Produce, Малинчо и други български магазини ще ви предложат най-последната българска преса. Българска телевизия може да намерите във всяко едно българско заведение. Там се слушат последните родни музикални хитове, бистри се наедно българската и американската политика, пълно е с мъже, които приличат на по-малки братя или братовчеди на Бойко Борисов и жени, които сякаш току-що са пристигнали от планета Пайнър.
Така и аз се озовах в Мeханата – oфициално за вечеря, а всъщност за малко български дух. Помните ли Пушкин? “Тут Руский дух. Тут Русью прахнет. ”
Не, че България и Русия имат много общо, но дух на руски включва и понятието миризма. Как мирише България? То е особена миризма, смес от миризми на цигари, гроздова ракия, прясно нарязани домати, скара и още нещо. Винаги има това още нещо. Дали е миризмата на потта на българските мъже или особеното ухание на българките, миризмата на семките, които някой люпи или вестника, който друг е разгърнал, не знам. Знам, че в Механата мирише на България.
Келнерите са типично по български заети да обслужват лични приятели и перспективни клиенти – разбирай, тези пристигнали с БМВ-та и носещи ланци, така, че не се учудвайте, ако си чакате ракията половин час и основното ястие около час след това. Отпуснете се. В механата имате цялото време на света. Поне келнерите го имат или работят така, като че ли го имат. Докато чакате, се огледайте и заслушайте наоколо. Българите на маса сме по вдъхновени оратори от Демосфен на агората. За какво си говорят българите в Чикаго? Ами естествено за работа и почивка. Мъжете си говорят за жени, а жените за мъже.
Ето например тази мъжка компания на съседната маса. Момчета на по около тридесет-тридесет и пет години, говорят като да са от петричко, изглежда са тръкаджии (шофьори на камион). Да ето го този, който наричат Стефчо разправя:
– Абе спирам аз зад него и гледам дава ми мигач. Представяш ли си? Амишка каруца да ти дава мигач. Нали уж никакви технологии, туй онуй, пък мигач дава!
Е, как да не ти е драго да отидеш на български ресторант! Сблъсъка на амишката и българската култура. Едно на нула за българите. Амишите са общини на религиозно-етническа основа. Прадедите им са емигрирали в Америка от Германия, Дания и Холандия. Те са фермери протестанти. Мъжете с дълги мужицки бради, мерни панталони, бяла риза и сако. Широкополата черна шапка е задължителна. Жените покриват косите си с кърпи или шапки, не носят грим и ярки цветове. Амишите не ползват съвременни технологии, нямат ток в жилищата си, не карат коли, а само конски впрягове, орат с коне или волове. В Америка ги има на много места. Най-вече в Индиана и Пенсилвания.
А на съседната маса разговора е преминал нивото на третата ракия.
Пешо, използвайки, че жена му отиде да нагледа детето, прокламира:
– Ако реши да се връща в България и да живееме отделно, ще черпя, ви казвам. Да си живея тук ерген. По едно печено прасе на всяка маса ще има.
Да, тук Пешо май се изхвърли неподготвен. В Чикаго самотните българи са четирикратно повече от наличните жени. Голяма част от мъжете са без визи. Почти всички жени имат виза или зелена карта. Конкуренцията е голяма, не само за женска плът, но и за уреждане на статута. Така че Пешо трябва да внимава и с ракията, и с изказванията, и най-вече в картинката.
Пийвам си от сливенската перла, похапвам си от катъка с печени чушки и се наслаждавам да усещането за България. А на съседната маса вече говорят за Сирия. Общото мнение е, че всички са маскари, но цените на петрола ще скочат. Познавам прагматизма на българина. Момчетата са тръкаджии. Цената на горивата директно се отразява на дохода им. Има и едно друго мнение от по-различен калибър.
– Какво ми пука, ако ги бомбардират тия цигани в Сирия. – се обажда някой от групата. Другите му разясняват, че арабите и по-специално сирийците, не са с тъмна кожа и имат голяма разлика с циганите, на което отговора е:
– Абе, все тая. Араби, негри, мексиканци. Все една пасмина.
Още един сблъсък на култури, като този път бай Ганьо сам си показва червен картон и се отправя към пейките да гледа мача от страни.
После разговорът се завърта към по-сексуална тема, а именно БМВ-осмица.
– Харесах си го аз, а дилърът някакъв руснак. И ми разправя “Как ще плащаш за колата?” Аз му викам със заем, а той “Ама ще дадат ли заем?” “Абе ти искаш ли да ми продадеш колата или не”, му викам. Искам, му казвам, да говоря с ей ония другия дилър. Един арабин с мустачки и брадичка. А руснакът казва “Защо? Нещо не наред?” А аз му викам – “Не обичам руснаците”, му викам.
Руската и българската култури. Толкова различни. Още русофила Вазов пише, че прагматизмът на българина отблъсква руснаците също толкова много, колкото руския идеализъм отблъсква българите. Е, в случая руснакът не е идеалист, а просто глупак, но българина няма да търпи унижения. Не и от руснак.
Сексуалната тематика продължава с история в стриптийз клуб в South Bend – малко градче в северна Индиана, известно с високи нива на безработица и наркомания. От приказките става ясно, че когато “чернилката” е жена и е гола, то българският мъж съвсем не е толкова консервативен.
Готини хора седяха до мойта маса в Механата. Истински хора. Масата събира българите, ракията ги отпуска и те стават такива, каквито са. Тогава може да усетиш българския дух най-силно. Работлив, пресметлив, консервативен, шумен, шегаджия, мъжествен, семеен е българина. Е, може да е и завистлив, страхлив, жесток, комплексар. И какво от това?! Той е българин, неповторим и уникален. Може да го видите в естествената му среда – Механата в Des Plaines. Заповядайте. Чакането си заслужава.
Сандвич
Обичам откровенните хора. Въпросите им стъписват, замислят и смущават. Това са въпроси, които изискват отговор преди всичко на самия себе си. Отговор също толкова достоен и откровен както въпроса. А когато погледнеш за отговор в душата си започваш да живееш истински. Обичам откровенните хора. Те ни даряват духовен живот.
Има един въпрос, който се забива като стрела в сърцето ми. Защо заминах от България? Много пъти ми е задаван и много пъти съм отговарял. Години наред търсих в себе си причината. И винаги се сещам за историята със сандвича.
Бях млад лекар в ИСУЛ. Не само лекар. Ортопед – травматолог. Това звучеше гордо за мен. Хирург и не какъвто и да е, а хирург по костите. Е все още млад ординатор, на който му предстоят години работа и изпит за специалност. Но все пак хирург в перспектива. Ембрион на велика личност. Един ден хората ще ме гледат с уважение, ще ме търсят за операция, ще пишат за мене във вестниците. А аз ще бъда строг, рязък и подчинителен. По цял ден ще бъда в операционната изпълнявайки великата си мисия. Ще бъда скромен с онази особенна скромност присъща само на истински великите хора.
Дотогава обаче, ще трябва да мина през школата на шефа и старите хирурзи, през нескончаемите нощни дежурства, след които оставаш да оперираш по цял ден, а на следващия ден си пак на дежурство. В свободното време четеш ортопедична литература. Но не много. Важното е да се оперира. И колкото се може повече. А участието в операциите в елитна столична клиника зависи от шефовете. ИСУЛ не беше залят с травматологични пациенти а пък тези за ортопедични операции търсиха светилата. Трябваше да се бориш за операции с други такива, като тебе. Да доказваш, че си достоен да те вземат първо за трети асистент на операция на тазобедрена става, след което за втори. За първи асистент или за оператор не можеше и да се мечтае. Третия асистент отнася всички псувни и се явява гръмотвод за всичко. И това което не върви с операцията, и това което не върви в личния живот на оператора. Той е момче за всичко. Той прави превръзката, гипсовата шина след операцията, гледа раната, пише епикризите, сваля екстензиите, обажда се на анестезиолозите и какво ли още не. И не дай си боже да не вървят нещата в следоперативния период. Отнасяш го като бръмбар сламка. Всяка сутрин започваше с тирада за това, че имаме прекалено много млади лекари в отделението и между тях доста некадърници, които не им е мястото не замо в ортопедията но и в медицината.
Е мъже сме. От самата природа сме подготвени за унижения. И без да бях ходил в казармата разбирах че немското „затварай си устата и си карай службата“ е единствения начин да се оцелее. И тогава, един ден може би ще заслужиш. Не, не похвала, но може би един ден без тормоз.
Съжелявам. Не обичам тормоза. Даже и най-отговорната работа на този свят може да се прави с човещина и подкрепа. Тогава обаче оправдавах целия този тормоз в себе си. И не той бе причината да напусна България.
Имаше и друг тормоз тогава. Като подарък за нас завършващите лекари избухна Демокрацията. За някои тя беше праздник с фоерверки и фанфари. Но не така беше за мен. Разбирате ли аз не бях от тези, които чакаха да се спомине дракона на комунизма. Аз не очаквах свободата защото и преди това се чувствах свободен. Чувствах се свободен да казвам това, което мисля и да ходя навсякъде където искам. Нямах изгарящото желание да отида в западна страна, но същевременно наивно вярвах, че ако ми се доходи сигурно има начин да отида. Вярвах, че има уродливи изкривявания на Идеята. И смело говорих против тях. Страстта която децата на лидерите ни тогава развиха към западния начин на живот, страст, която те наричаха свобода а аз идиотия беше едно от тези изкривявания. Не разбирах, кое пречи хората които искат да живеят на запад да отидат да живеят там без да бъдат наричани невъзвращенци, без роднините им да бъдат тормозени в България. Намирах за изкривяване насилственото покръстване на хората в идеята. Идеята е за идеалисти. Насилието само я опошлява и унижтожава. И ако има западни идеи то смятах, че те трябва свободно да бъдат разисквани и да имаме възможност да ги чуем, представени от техните носители, а не чрез различни критични статии, които да ти казват кое и как да мислиш.
Да намирах всичко това за грозно, вредно и неуместно в едно общество на комунизма. Но това, което стана след промяната беще също толкова уродливо и неприемливо за мене. Комунистите на сапун, свобода на престъпниците, парите купуват всичко…
Когато работех в ИСУЛ не мислих за заплатата си. Мислех за призванието да помагам на хората. След промените започнаха да ми предлагат бакшиши. Аз ги отказвах. В началото с възмущение, в последствие без. Все още вярвах, че заплатата ми трябва да ми е достатъчна. Бях женен без деца. Заплатата трябваше да е достатъчна да се погрижа за бъдещите си деца. Но не беше. Стигаше за да живея с родителите си и да си платя храната за две седмици. И толкоз. Не потребявахме много. Но това беше необходимия минимум. Никога не съм си представял живота без жена и деца. Разбирах, че идеализма си има цена. И тази цена е самотата. Мои колеги вече продавха маратонки на битака и караха таксита за да свържат двата края. А аз все още се съпротивлявах.
И един ден всичко се промени. Бях на кабинет за слешни случай. Бях гладен. От един ден не бях ял нищо. Чакаха ме още поне осем часа работа. Току що бях зашил раната на един мъж от онези с бръснатите глави облечени с анцузи. Едвам му издържах самодоволния тон и отвратителните забележки към сестрата. И ето според очакванията той размаха петолевка в лицето ми. Не, не беше петолевка. Аз я виждах, като сандвич от лавката.
Така взех първия си бакшиш. Тогава не го разбирах, но това за мен беше края на една епоха. От тук нататъка и битака и такситата и изнудването за пари на платежоспособни пациенти, и частния кабинет, в който да карам пациентите да идват вместо да ходят в държавната болница, всичко това беше моето бъдеще. Така аз встъпих в капитализма в България. Насилствено. От глад.
България я обичам, но нейният капитализъм мразя. Мразя го защото той успя да достигне до мене. Чрез желанието ми да се храня, да имам семейство и деца. От тогава вече душата ми не беше същата. Това беше моята нула.
От тогава минаха много години. Нулата стана на десятка в друга страна с друг капитализъм. Но все още не мога да простя на себе си онзи сандвич.
Ето как от откровенни въпроси се раждат откровенни отговори. А от тях се ражда връзка между хората. Обичам откровенните хора. Те търсят връзка с другите. Те чукат на затворени врати. Да им отворим!