ЗА ЛУДО РАБОТИ

Виктор Хинов е роден през 1967 г. в София. През 1991 г. завършва Медицинска Академия – София и започва работа в ИСУЛ, сега „Царица Йоанна”, в отделението по ортопедия и травматология. Емигрира в Америка през 1998 г. със съпругата си Стела и двете им дъщери. Установява се в град Индианаполис, щата Индиана, където живее и досега. Започва работа в  САЩ като продавач на риба.Сменя над пет различни работи,през което време взема изпитите си за лекар, специалност – фамилна медицина. В момента е семеен лекар в Индианаполис. Пише от 2007 г. Публикува първите си разкази в сайта „Откровения”.Дебютната му книга „Разкази от оня свят” излиза през тази,2014г. Разказите в този сборник са написани майсторски, на жив български език. С оригинален собствен поглед и стил, в тях автора третира културния шок  на новопристигналия българин в САЩ и сблъсъка му с  културата на  Новия свят.
Нека му пожелаем НА ДОБЪР ЧАС на страниците на в-к „България сега”!
Георги Витанов БОГАТ

ЗА ЛУДО РАБОТИ
Разказ от Виктор Хинов

Забивах лопатата в земята, обръщах, разбивах почвата с ръба. После повтарях пак. И отново. И отново. Аз, дебеличкото, къдраво седемгодишно гражданче копаех земята на Симеоново. Нямаше начин. Баба Велика копаеше редом с мен. Не си спомням да ме е учила да копая. Спомням си, че ми показа веднъж. Забиваш лопатата, обръщаш, разбиваш. Никога не ми намираше кусури нито за скоростта, нито за качеството на копаенето. От там нататък не ми даваше никакви съвети. Тя знаеше, че земята ще ме научи сама. Както я беше научила нея. Почнеше ли да копае, баба не спираше. Не разговаряше и никога не се оплакваше. Да копаеш е просто. Забиваш, обръщаш и разбиваш. И така, докато свърши нивата. Колко копки е един декар? Не знам. Работиш, докато се свърши. Не спираш. Спреш ли, трудно е да започнеш отново. Копaеш ли, след време влизаш в ритъм. Мускулите, сърцето, дишането и мозъкът. Ритъмът на земята. За всеки е различен, предполагам. Мозъкът като че ли спира да работи на високи обороти, на които съвременният човек е дотолкова свикнал, че даже не си и представя, че може другояче. Мисълта тече бавно и спокойно. Става ясна. Изчезва чувството за време. Няма нужда да си гледаш часовника. Нивата е голяма, денят – дълъг, a ти си тука, докато не прекопаеш. Какво значение има времето. Просто забиваш, обръщаш и разбиваш. Копка по копка. Ред по ред. Не можеш да мислиш за нищо, което има отношение към времето. Например мисли от сорта – кога ще имам почивка, колко ще ми платят, ще станат ли добре картофите, които ще насадя, колко ли струва тази нива, ако се продаде – просто не могат да възникнат, когато човек копае земята. Мислите са други. Какъв приятен полъх на вятъра, пот се стича от челото ми и капе на земята, сянката ми върви пред мене, а слънцето се скри за облак. Мисли, в които има само сега. Най-естествените, най-земните мисли са тези.
Толкова много беше копала баба Велика през живота си, че и самия живот го живееше, като че ли копаейки. Тя нямаше това, което днес се нарича „време за себе“ си, а тя просто го наричаше „време за шашкании“. Или готвеше, или переше, или простираше, или предеше, или плетеше. Цялото време беше нейно. Никога и за никъде не бързаше. Не беше нито глупава, нито отегчена баба ми Велика. Живееше пълноценно. Живееше на нивата. От изгрева на слънцето, та чак до залеза му. Отдавна се беше преселила в София с дядо. И в завод работи, и в градски апартамент живя, но нивата си я носеше в сърцето си. И всеки ден я работеше. Забий, обърни, разбий. Всъщност, нивите около София, които копаехме с баба, не бяха наши. Не знам на кого бяха. Като си помисля сега, баба говореше за някакви хора, на които помага. Не съм сигурен, че е имало такива хора. Баба просто имаше нужда от истинска нива, от време на време. На нивата винаги правеше скривалище. Там се слагаше ръждивата лопата, бутилка за вода, кибрит, хартийка, някоя и друга стара кърпа, която може да накъсаш на лентички, намерено на пътя парче тел и стара тесла. Баба прекопаваше нивичките, насаждаше картофи и царевица, воюваше с колорадските бръмбари и поповите прасета. Никаква милост нямаше към вредителите. Поповите прасета просто ги съсичаше на две с лопатата, ако ù паднеха. Колорадските бръмбари обаче отнасяха „аутодафе”. Баба ги гореше както католическата църква еретиците. Има неща, които не могат да си намерят националността, но са винаги с национална принадлежност. Колорадските бръмбари, например, в Колорадо се наричат японски бръмбари. Интересно е как ги наричат японците. Руската салата в Русия се нарича френска салата или салата Оливие, в Америка – германска салата, и не бих се учудил, ако германците ù викат българска например. Както и да е. Баба мразеше колорадските бръмбари. Казвам го, защото не съм забелязал да мрази каквото и да е друго, освен тях. В най-лошия случай беше безразлична. Тя не изразяваше любовта си по днешния лигав и театрален начин. Просто разбираш, че те обича. Аз го разбирах от това, че ме наричаше Витенка, опитвайки се да съчетае руското и българското в името ми. И още, тя винаги ми носеше банани. А бананите за баба Велика бяха едно от чудесата на света. Такъв плод не можеше да има и все пак той съществуваше. Можеше да го купиш в “Плод и зеленчук” след стоене на дълга опашка в редките случаи, когато ги снабдяваха с тези тропически деликатеси. Портокалите не я впечатляваха толкова обаче.
Баба не обичаше празните приказки. Обичаше да казва. „За лудо работи, за лудо не стой”. Като малък хич не ми беше ясно какво има предвид. Трябва да работя за някакъв луд или да работя лудо? Как мога да стоя лудо, даже и да искам? Запомних странната приказка и като младеж я разбирах така. По-добре да работиш напразно, отколкото да стоиш без работа. Тогава не бях съгласен с нея. Как тъй ще работя напразно. Трябва да има някакъв смисъл. Да ми плащат, да научавам нещо. Ако няма смисъл, няма да работя. Така беше, докато не емигрирах. И тук разбрах, че работата сама си намира смисъла. Винаги. Както копането. Безмислено за тези, които не го правят, а пък става смисъл на живота на тези, които го правят. В емиграция има много работа. А аз, на всичката Mарийка отгоре, се хванах на една безсмислена. Без заплащане, без перспективи. Лекар по образование, исках просто да съм около болни и лекари. Ей така. Без нищо. Един от тукашните ортопеди ми позволи да ползвам компютрите му, за да напиша научна работа, базирана на неговите пациенти. Заплащане нямаше. Научен от табиетите на българските корифеи, не се и надявах да ми спомене името в статиите. При него нямаше перспектива за работа срещу заплащане. Просто исках да съм на нивата. На моята нива. Там, където идват болни хора и казват “Докторе, помогни”. И ти разпитваш, преглеждаш и лекуваш. Също като забиваш, обръщаш и разбиваш. Сега, четиринадесет години по-късно, съм преуспяващ американски лекар. За това най-голяма роля изигра работата за лудо, която почнах просто ей така, безплатно и без никакъв смисъл. Как стана това ли? Вие да не искате да ви разкажа цялата си емигрантска история? Който иска да разбере как става магията, да работи за лудо, а не да стои за лудо. А аз просто исках да кажа в  този разказ – „Благодаря ти, бабо. Много те обичам!”.

предишна статияВ царството на родопската гайда (Video)
Следваща статияСмъртоносният вирус Ебола
Колумнист "Гледище", "Литература" - в." България СЕГА" - Чикаго, САЩ. Виктор Хинов е роден през 1967 г. в София. Завършил е Медицинска академия – София през 1991 г. Седем години работи като ортопед-травматолог в ИСУЛ (сега болница “Царица Йоанна”). През 1998 г. заедно със съпругата си Стела и с двете си дъщери емигрира в САЩ. Заселва в Индианаполис, Индиана. В началото на емигрантския си живот д-р Хинов е продавач на риба, сменя няколко различни работи, но заедно с тях си взема и изпитите в САЩ за лекар и за специалността Фамилна медицина. През 2005 г. започва работа като фамилен лекар. По време на емигрантския си живот в САЩ, д-р Хинов започва да пише разкази, които публикува от 2007 г. в сайта „Откровения“. След като вече е натрупал много написани истории и сюжети, той издава и първата си книга, наречена „Разкази от оня свят“.