ДНЕВНИКЪТ или Поетът и Писателят

За мен дневникът е задължителен. Пътят на пишещия би трябвало да минава през него на всяка цена. Дневникът не е цел, докато писането може да е. И често е. Дневникът няма нужда от амбиции, аргументи, мотивации. Той е естествения рефлекс на пишещия. Той пречиства, филтрира, абсорбира шлака на реката от думи в главите ни. Винаги съм си водила дневник. Откакто се помня. А пишещите / поетът и писателят/ , за които ще стане дума – с две ръце подписвам – нямали са.
За поета.
Чувствам се толкова преситена от поезия и от патетични изхвърляния, че се намирах почти безчувствена в тази област от няколко години. И ето че едни „хищни империи„
и някаква „хилядолетна самота„  ме изваждат от безразличието ми. Чета и препрочитам стиховете му, възбуда пълзи по тялото ми, растат ми крила, набирам скорост, не съм на себе си от височината, която стигам. Влюбена съм. В поета на хилядолетната самота, която ме приюти в гигантските  си обятия. Нещо като гордост от „късмета ми„ ме тресе от главата до петите. Да си влюбен в такава височина не се случва на всеки. Избраница съм. Почти си завиждам. И трябва да съм равностойна, то се знае. Мобилизирам всичките качества на малката си личност, приготвям се за ритуално единение с Голямото изкуство.
Още при първата ни интимна среща „ триумфът на човека се смалява„ и триумфът на моята гордост се спука като балон. Какво пък, казах си, физическите човешки възможности не са безгранични както духа. Но имаше нещо обидно в тази ограниченост. Долових го с шестото си женско чувство. Даже заподозрях поведението на Поета в демагогия, сексуална демагогия. Въздухът около него беше изпълнен със страх и напрежение. Страх от мене заради жена си, заради дъщеря си, заради името си, заради партийната си принадлежност, заради всичко онова, на което държеше повече от мене. Жалкост е думата, ако има такава дума, жалкост на ситуацията.
Обажда се по телефона – идвал. Хуквам като обезумяла да оправям квартирата си. Старая се. Купувам цветя, съчетавам ги с цвета на вазата. Зелена. Сякаш е естествено продължение от листата и дръжките на розите. Доволна съм. Само аз. Поетът – нищо. Прави му впечатление пауновото перо бучнато в буркана с четките за очи.
– Багрите в природата са изумителни! Погледни! – той взема перото в ръката си. Отива до прозореца , позволява на слънцето да мине през перото. Виждам седефените му отблясъци. Възхитително. Поглеждам съчувствено розите. И вазата.
Кафето го пие съвсем без захар. След като веднъж почти го изплю отвратен от сладкия му вкус, вече и аз го пия горчиво. Нямам време да правя две кафета – едното със, другото без захар. Нямам и две джезвета, за да го приготвям едновременно. Медът е скъпо удоволствие. За мене.
После се любим. Правим го методично и последователно, винаги по един и същи начин. Винаги на земята, защото нямам двойно легло. Затова мия и чистя пода до блясък преди Той да дойде. Не искам да оставям впечатление на немарлива жена, макар че в моя дом се влиза с обувки. Отношението му към секса е делово и конкретно. Без излишни разточителства. Аз съм склонна към разточителства от всякакъв характер. Намекнах. Никаква реакция. Затова пък времетраенето се радва на особено внимание. Часовникът му е постоянно под око. След като сметне, че времето достойно е защитило мъжката му чест, тръгва към финала забързан и целеустремен. Задава дежурните въпроси за моята ощастливеност и първото куртоазно „да„ освобождава съвестта му от скрупули.
     Идва ред на служебните въпроси.
–    Какво прави днес?
–    Шлях се, пазарувах.
–    И нито ред?
–    Нито един.
–    Стегни се, момиче! Трябва да пишеш всеки ден! Всеки божи ден!  – вменява той.Защото не само е по-напред в писането от мене, но и  с цели седемнайсет години  и ги разбира тези работи. – И стига с тези цигари! Знаеш колко са вредни!
–    Не се безпокой, за теб няма опасност.
     Той, естествено, не разбира. Дори не ме слуша. Обръщам внимание върху СЕБЕ СИ:
–    Какво ново при теб? – питам.
–    Нищо. Пиша. През останалото време – вестникарствам. Е, трябва да тръгвам.
     Той е от хората с определен режим. Живее под апелите на Русо, не изневерява на жена си, а ако го прави, то е само денем, защото нощта е за спане, за възстановяване на силите. Той е и от хората с авторитет. Патентован. Абсолютен.
     Той е също от хората, които никога не са ми подарили едно цвете, никога, по никакъв повод. Никога не ми е казал, че изглеждам добре или нещо от този род. Само в началото:
–    Зашеметяваща си. Без мисъл съм.
Чак пък толкова! Поет. Беше забавно. Смяхме се. Само тогава.

                                                                                  ∆∆∆∆∆

       22 часа. Време за писане. Приключих с мини-домакинството си – салата от домати, овесени ядки със захар, кафе, малко пране, малко гладене, нощен душ и … 22 часа. Синът ми е на гости у баща си тази вечер. Всъщност от сутринта.
     Уморена съм. И ми се спи. Иска ми се да си легна и да заспя веднага, без дори да чета. Да затворя очи, да послушам малко радио или музика и неусетно да се пренеса в несъзнателното. Сигурно ще спя добре, няма и да сънувам. Внезапно ще потъна някъде, а умората ще се отцеди незнайно къде и как. Ще се събудя лека, бяла, с порцеланов тен и бистри очи.
     Но трябва да пиша. Трябва да се науча  да „работя„. Трябва да се дисциплинирам. Поетът го изисква от мен, професионалистът ме стимулира. От мен се иска да съм благодарна, че се развивам под грижите и вниманието му.
     Би трябвало да продължа с историята за Поета. Да, бих искала да споделя много неща. За него и не само. И ще ги напиша, сигурно, но не сега. Как трудно се пренастройвам, с какво усилие регулирам същата вълна, която е държала будно съзнанието ми  само преди 24 часа. Как тогава да ПИША? Аз просто не умея да пиша. Ужасявам се и се респектирам от романистите. Колоси, които изпълват тонове хартия с мастило. Армия от думи, подчинени на една съща идея, тема или няколко, но свързани, успоредни, които текат като река през гигантската словесна джунгла в главата им. Чудовищно организирана мисъл трябва за тая паплач думите – дисциплинирана, податлива, гъвкава, управляема, послушна, дресируема, тренирана, а той владетелят, словоукротителят да плющи с камшика, оставяйки гениалните  следи на безсмъртната си работоспособност.
     Жан-Мари Гюстав льо Клезио е друго нещо. Обичам Жан-Мари Гюстав еди кой си. Той не те кара да се чувстваш нищожество, не те мачка с възможностите си, не те декласира още на старта на книгата. Обичам го и това е. Друг път ще разсъждавам повече върху прозата му. Сега съм на вълна нова среща. С мъж. Не самият мъж ме вълнува, нито самата среща, а нещо, което напоследък се случва като закономерност в живота ми и възбужда любопитството ми относно съдбовността и знаците житейски.
     На обяд, в стола.
     Мъжът беше с гръб към мен, среброкос, спортно облечен. Обядваше. Но се обърна да ме погледне специално като сядах на масата с подноса си. Отчетох, че е посребрял преждевременно, следователно – млад. Очертанието на устата му ми хареса. Малко едри черти. Захванах се със супата си. Той привършваше десерта си. Обърна се няколко пъти по най-бройкаджийския начин. Какво от това – хареса ми. Хареса ми и това, че го направи точно така, като евтин, класически бройкаджия, без превземки и „духовни„ намеци. Особено ми хареса устата му – сочна и сексапилна, алчна уста. Приключих набързо със супата. Нямах сили за останалото. Станах. Той ме последва. Оставихме приборите си. Той беше зад мен. Усещах очите му, които опипваха гърба ми, кръста, задържаха се на задника, после лизнаха краката ми и може би са ме съпроводили до ъгъла, където завих, без да се обърна, защото и без това номера с недовършения обяд едва не ме довърши. Поех дълбоко дъх и напраскания ми вид се изпари яко дим. Уф, без протези се върви по-човешки.
    На работното ми място това му е хубавото, че не те задължават да пишеш, но затова пък ти можеш да задължиш някого да прави това и в същото време спокойно да си разсъждаваш на ум шест пъти по 45 минути. Никога не съм злоупотребявала с тази възможност, но сега се възползвах съвсем съзнателно от нея. Ситуацията си заслужаваше, а и не бях в състояние да правя каквото и да е друго, освен да мисля всичко онова, което може да си мисли една жена, която харесва непознат мъж. После някаква книга ми помогна да не изглупея съвсем.
                                                         
                                                                                 ∆∆∆∆∆

     Оказа се, че сме птички, кацнали на един и същ клон. Учителско събрание. Достатъчно като повод. Веднага получих покана за кафе. От колеги разбрах – освен че е учител по литература, е и млад белетрист, на когото предстои излизането на роман. И всичко се омота в главата ми. Историята ми беше кристално ясна до предпоследното изречение  с  думата „белетрист„. Отново вибрирам в полето на пишещите? Случайност? Съдба? Знак някакъв небесен? Или проклятие.

                                                                          ∆∆∆∆∆

Пълен провал. Вече не умея да се държа като жена. Веднага заговорих за писането Той се изненада и, естествено, поласка. Последва един дълъг монолог – какво пише, как пише, с кого се познава от литературните светила, с кого е направо интимен приятел, какво представлява нашата литература /беше ми изяснено в детайли/, категорични присъди за познати автори, ласкави отзиви за други. Нито дума за мен. Нито поглед, нито жест, нито намек.
     Проявих интерес към писането му и сега при мен е романа му. Светкавична отзивчивост от негова страна. Сядам да чета.
     Между другото – никаква вест от Поета. Осми ден.

                                                                      ∆∆∆∆∆

     Край, прочетох го. Пет часа – 200 страници. Проза. Точната дума е роман, защото макар да има своеобразна форма и да е изграден във вид на интервю, по организация е роман. В некласическа форма. По-скоро ми прилича на добре аранжиран гимнастически комплекс. Започва плавно, с упражнения за загряване, после следват тези за разтягане, идват скоростните, силовите и т.н., докато се стигне отново до бавните, успокояващи темпото и пулса, възвръщащи нормалното кръвообращение движения. След четенето кръвта продължава да шуми в ушите. Добра е прозата. Вещ разказващ, с чувство за хумор, радичковски провокации и нещо от американския начин на световъзприемане – съзнателно омаловажавайки значимото, с акцент върху детайлите, старателно издялани, с внушение за Голямото, което тръгва именно от малкото в живота. И в смъртта. Смъртта, която само дебне някой да се увлече по Нещото, което , в края на краищата, се оказва едно голямо Нищо. Като ненужното плашило в къра. Прост език, семпъл. Сюжет без драматични нотки, но прояден от въпроси, въпроси в упор.
      Всичко идва на мястото си. Бях си задала въпроса защо и този мъж, когото срещнах, трябва да пише. Защо всички мъже, които срещам пишат. Разбирам защо. Останалото е случайност.
    „Любовта е казън. Наказани сме да оцелеем самотни„. Не си спомням от кого е.

                                                                    ∆∆∆∆∆

   Във всеки човек има по един милиционер, казва моят нов литературен познат. Ако това е истина, то в Поета има цяло министерство на вътрешните работи. Тази е разликата между неговата и моята самота.

                                                                      ∆∆∆∆∆

     Беше на едно отчитане на литературен конкурс в малкия балкански градец. Поетът спечели първо място. Аз бях сред неотличилите се участници, както можеше да се предполага. На събирането след официалната част, първенецът ме смая – изобщо не се държа като отличил се. Не се напи. Единствен. Не словоохотстваше. Също единствен. Слушаше с истински талант за това. Не се включи в пиянските цинизми на масата, нито в хлевоустието ѝ. Но в тази единственост нямаше и намек за елитарска изолация. Изглеждаше дори малко беззащитен пред наглата фамилиярност на събратята си по перо.
     През цялата вечер не успях да разбера, че участието му в този конкурс се дължало единствено на мен – като възможност да се срещнем.Това било и първото му участие в регионален конкурс. Научих тези неща после, много по-късно, след като … Но на конкурсната вечер той се държа /през моите очи/ красиво. На тръгване много плахо протегна ръка и погали косите ми. Трепнах от изненада. Приятно, топло  чувство оформи в съзнанието ми думата „нежност„.
     Първата ни среща беше малко неспокойна от неизвестното, което носехме в себе си един за друг. Но, оказа се, че друго го притеснява повече. Начинът, по който се оглеждаше да не би да ни види някой негов познат, уплашеният му вид, когато повишавах тон в шега или смях, начинът, по който ме сръга с лакът в автобуса, че това е неговата спирка и трябва да минем за непознати, колебанието му пред входа на блока – ами сега, какво ще си помислят съседите като го видят с жена, по дяволите хубавите жени, те са винаги съмнителни, жива демонстрация на пола си – всичко това и още толкова в поведението на поета с главно „П„ /каква нелепост/ ме накара да се засрамя. За себе си, за унизителното състояние, което ме застави да изживея. Мислех си за достойнството, за голямостта човешка, за галантността и кавалерството, за щедростта . Сигурно изглеждам маниерна. Казвали са ми го. В такъв случай – стига фасони! В леглото –ходом марш! Така живеят хората. Не като тебе – фукла! Добре, няма да бъда фукла, няма да бъда кукла, нищо не искам да съм, освен една библейска и автентична Ева.

                                                                      ∆∆∆∆∆

     И след като Адам позна Ева / а тя, неблагодарницата, първа бе отхапала от ябълката на познанието/, изведжъж ѝ се отвориха очите и тя видя,прогледа. Адам е един виртуозен циник, който оная конкурсна вечер се е въздържал единствено с цел да ѝ направи впечатление и то непременно добро. По хитрост Адам надмина и змията.
            И тогава Ева попита:
–    Но защо ти, Адаме, още в самото начало не ми каза: Ево, искам да те …, а вместо това използва евфемизма „Мила, искам да се любим„?
Адам я погледна с недоумение:
–    Как „защо„ – ами тогава бяхме непознати!
–    А сега?
–    Сега сме близки.
     Господи, нелепи Боже, как можа бедната ти фантазия да роди подобен алогизъм – Ева да предпочете Адам при наличието на божественото ти присъствие! Недостойно, в края на краищата. Как можа да сътвориш това жалко подобие на себе си Адам и да убеждаваш доверчивата Ева, че видиш ли, щом и той хапне от ябълката, ще заприлича на тебе, понеже ще му се изясни кое е добро и кое – зло. С надежда Ева да се хване, разбира се. Боже, Господи, Демиурже, засрами се! И едно дете е в състояние да различи копието от оригинала, а ти се надяваш да излъжеш една жена на трийсет и една. Скандално!
     Ева не се хвана, но не се издаде, че не се хвана. Адам обаче /нали по нещичко приличаше на създателя си/ , долови опасността и при следващите срещи беше по-умерено циничен и стана по-предпазлив.

     Но хитрушата Ева се изолира в собственото си егополе на нравствено съвършенство и си правеше леки ескизи върху поведението на експерименталния модел Адам, чрез най-простия научен метод –  наблюдението.
     Опияняващо изживяване, несравнимо! Както  казваше една нейна приятелка – кеф на ента степен!

                                                                  ∆∆∆∆∆

     След като  с лекота разреших уравнението с едно неизвестно П /поета/, обнадеждена, се запътих към срещата с второто неизвестно Б /белетриста/. Успокоена, че нямаше да се наложи да смесвам Адам с Твореца, се приготвих за среща само с Твореца. Бях се подготвила аргументирано да докажа достойнствата на романа му, дори подозирах, че той ще се посмути от категоричносттта ми. По-умерено, казах си, за да не се усъмни в искреността ти.
     Белетристът ме прекъсна в самото начало:
–    Знаех си. Сигурен бях, че ще ти хареса. Както съм и сигурен, че ще направи голямо впечатление, когато излезе. Няма начин. Един редактор даже ме упрекна, че текстът бил много философски и нямало да се разбере от народа. Ха, че аз да не пиша за народа! Писателят трябва да извисява народа до себе си, а не ние да се принизяваме до народа.Нали така?
     Реторичният въпрос най-малко се нуждаеше от моя отговор.
–    Всъщност аз още не съм се дипломирал. Не съм взел синтаксиса и още някой друг изпит. Но ректорът ми е познат. Смятам да му подаря една книжка. С автограф. Какво ще кажеш? На този който ме изпитва – също. Ако не ги е срам, да ме късат.
     Самодоволен смях. За мой ужас – искрен.
     Стоя глупаво пред изпитото кафе, паля цигара след цигара, по дланите ми избива студена пот. Разтривам ги. Трябва да ги избърша, с търкане няма да стане, тая пот сякаш извира! Търся носна кърпичка в чантата си, ровя в преградите ѝ, забила нос в разтворените ѝ дръжки.
     В това време известното Б прави пауза и аз се питам това ли е края на монолога му.
     Достойнствата на книгата му, поразяващото впечатление, което трябва да направи и проблемите с ценза му изкристализирват в изумителното заключение:
–    Те са длъжни да ми дадат диплома!
     Адски неприятно, нямам носна кърпичка!…
1987г.