Бойко ЗЛАТЕВ СТИХОТВОРЕНИЯ

БОЙКО ЗЛАТЕВ е роден в София през 1975 г. Завършил е астрономия (1999) и статистика (2004) в Софийски университет “Св. Климент Охридски”. Работил е в БАН и в Националния статистически институт в София. От 2007 г. живее в гр. Едмънтън, Канада. Автор е на научни публикации по астрономия, статистика, история, философия и др., както и на разкази, публицистични статии и множество стихотворения, публикувани в българския периодичен печат. Превежда от руски език творби на Осип Манделщам и Николай Гумильов. Първата му стихосбирка “Азбука на Светлината” (2004; второ, допълнено издание през 2012) е отличена с наградата на Българския ПЕН-център на XXXIII национален литературен конкурс на “Южна пролет”. Бойко Златев е носител и на множество други награди от национални литературни конкурси. Основател и главен редактор на излизащото от 2003 г. интернет списание “Палитра”. През 2012 г. излиза от печат втората му поетична книга “Коренът на времето”.

МОЛИТВА

Аз поглеждам всяка бездна изкушено.
Спомням си, че мога да летя,
но единствено когато пее в мене
устремената стрела на любовта.

А желанията мътни мисли мътят
и препъват всяка светла вест.
Развратеното сърце изгуби пътя,
но стихът ще го намери днес.

Но надеждата ми е напусто
и през всичките ми сетива
ме изгаря парещото чувство
колко недостойно е това.

И не става куцането полет,
Песента ми се превръща в шум,
и остава само да се моля –
да се моля със сърце и ум.

Изпрати на устните ми огън!
Прободи езика ми с игла,
ако пак опитам да използвам
вместо патерици белите крила…

Но молитвите ми лицемерни
не достигат Твоя свят престол.
Всичките ми думи са неверни
и пред Твоето лице съм гол.

Призовавам святото Ти име,
от надежда сетна окрилен.
О Христе, помилуй и спаси ме,
Своята любов излей над мен!

СИВА ОГЪРЛИЦА

Пустинята расте – горко на криещия в себе си пустиня.
Фр. Ницше, „Така каза Заратустра“

Залутан из мрака на бездните свои,
пустинята в мене изследвам.
И в някакъв странен налуден покой
със себе си тихо беседвам:

„Ти имаше дарба. И нямаш права
да търсиш и друга награда.
Безцветният наниз от сиви слова
по право на тебе се пада.

И няма защо да се вайкаш сега –
стихът ти добре се похарчи  –
разменна монета за грях, за тъга,
за всичко, което нагарча.

Стихът ти наистина беше слуга
на твоята глупава вяра.
Ти търсеше святост – е, сърбай сега
от своята „свята“ попара!“

Да. Може би моето слово е грях.
Но всичката мъдрост какво е?
Живота си дал бих отново за тях –
за сивите бисери мои!

*     *     *

Намерих си земя до хълма светъл,
встрани от лъкатушещия път.
И вече няма нищо, за което
да мога твърде дълго да скърбя.

Какво като са кървави ръцете ми?
Не мога ли да Ти издигна храм?
Ти само ми кажи “Ела!” – и ето ме!
Не искам нещо повече да знам.

Ще тръгна, ще оставя непрочетени
и книгите, и всичките писма.
И буквите ще паднат от сърцето ми,
защото само Ти Си светлина.

Напук на градовете и светините,
напук на ветровете и смъртта,
намерих си земя отвъд пустинята –
в градината с бодливите цветя.

*     *     *

Колко бавно животът изгаря –
първо събота, после неделя…
Колко скучно Земята повтаря
на сезоните пътя премерен.

Колко бавно написват се книгите,
колко трудно дългът се изплаща
и душата мъчително стига
до мечтания пристан на зрящите!

Там, под вечните лампи немигащи
клавесинени звуци танцуват
и в реки, от небето извиращи,
искросребърни рибите плуват.

Там, свободен от тленното тяло,
ще прогледна през сивото було.
Тук окото какво ли видяло е?
И ухото какво ли е чуло?

Към дома, вдъхновение, литвай
и бъди котва, хвърлена в бъдното.
Вдъхновявай ме, моя молитво,
приближавай духа към отвъдното!

МАРИЦА В ПЛОВДИВ

Като сломено от недъг
клонеше Слънцето червено
и отразения му кръг
аз наблюдавах отегчено.

Но други, по-добри очи  –
очите на душата бяха  –
в умиращите му лъчи
за миг през булото прозряха.

Там друга някаква вода,
понесла на Орфей главата,
все още търси свобода
от бездната на времената.

И както кроткият пастир
със стадото си вечно броди,
Духът на Истина и Мир
зове немирните народи.

В дъха на светли богове
те извор имат в небесата.
А в градовете – брегове
от камък. Ние сме водата.