Росица Василева

от

Росица Василева е родена през 1973 г. в Тръстеник (Плевен). Завършила е Плевенската езикова гимназия и Великотърновския университет – Приложна лингвистика, Бизнес преводач. Владее професионално няколко европейски езика. Превежда съвременна испанска и каталунска поезия за „Литературен свят”. Занимавала се е с актьорско майсторство и изобразително изкуство, работила е като журналист, екскурзовод, редактор и преводач. Публикувала е в регионални и национални издания в България, има издадени осем самостоятелни книги – поезия и проза („Астарта – Пловдив”). Член е на Съюза на независимите писатели в България и на плевенското Дружество на писателите. Живее в Испания. Последният ѝ роман „Фабрицио Белли”, чийто преводач е авторката, предстои скоро да излезе и на испански език.

Георги Витанов Богат
www. bulgariasega.com

ПОЕЗИЯ ОТ РОСИЦА ВАСИЛЕВА

***
Завръщам се с ожулено коляно,
нозе в драскотини
и разбито сърце.
В земята, от която идвам,
тревите никнат надълбоко,
пръстта се рони – стъпкан въглен,
а небесата кърмят змейове.

Знахарите размесват сетивата
в гадаене на дяволските знаци.

Надничам в огледалото, не виждам нищо.
Очите празни, ръцете – чисти.
Погубването крие рискове.
Зад мен е болката, напред – позорът,
отляво и отдясно – пътища без изход.
Или е карта купата – вале
с подкупни устни мамещо коляното ми?
Завръщам се с одраскани ръце…
Прескачат змейовете приказки
и сметките ми все излизат криви.
А картите разбъркват нов сюжет.
Назад е голото,
отсам – поуката,
отляво и отдясно – изход без сърце.
Не помня приказки, преглъщам жалкото –
с товар е трудно, но без него – скучно.

Завръщам ли се?
Навиквам с укора.

***
Тарагона
плаче в мислите ми.
Склонът
към плажните бразди
е кух от стъпки –
пия донасита
въглени
от българските корени.
Танцувам нестинарски
с бикове,
тореадорите ме гледат
изумени –
косите им се вият
тъмновинени,
бушуват вените.
Разпалвам огъня
в нозете им,
по мъжки натежали –
испанските им страсти
разпознавам
по пясъка,
целуващ стъпалата.
Пареото ми лумва
край вълните,
опивам се от рукналия плясък
и гола тръгвам –
чайка над морето –
в града сърцето си
да върна.

ПОМЪДРЯВАНЕ
1. С поезията на разлистено дърво
узряват плодовете
на премъдрието.
Гнездото в клоните
е кръгло,
както вричането в пръстен.

Словата ли смирено стихнат –
любов пониква.

2. Насладата е с аромат
на див сливак.
Изкупиш ли греха ѝ –
смолата ще побърза да се скрие
в кората грапава.

3. С арбалет от мисли
се прицелвам в нищото –
мишена на страха,
от вопли принизена
в основата на дъб.
Илюзията прашна се стоварва
на раменете ми
от страдаща тъма:
Дали не може светлината пъргава
иронията клонеста
да стъкне?

ИСТОРИОПИС
Стоя пред стелата,
улавям спомена:
семейна драма
в грохнеща империя.
От троицата
черпя сила
и клякам стихнала
в музея –
цветя полагам,
звуците долавям:

Копита шибат
пръхнещата почва,
лъчите тегнат – злато неоткрито,
над палещата мъст.
Изтокът превзет е.
Ликуват победителите.
Константинопол
да живее!
И храмове издигат
знойна смелост.
Чертаят кръстове
погрома,
потъват идоли,
рушат представите.
Езичниците носят
нови символи…

Стоя пред стелата:
детето се усмихва,
жената кръглолико
ме оглежда,
мъжът от гордост
стрелва ме в очите –
зеници
и непреходна тревожност.
Докосвам коленопреклонно
сетивата им,
от пиетата сплитам
непреодолима свежест –
да тръгна бавно,
без да се обръщам.
Нали душата ми
историята
е претворила?

ВЪЗВИСЕНОСТ
Не съм докосната
от времето размирно –
простенват жежките прозорци,
в света видели злобна идентичност.
Разменям сливи срещу смет
и без да бързам
в приказки да скачам,
издигам стан
живота да преглътна.
В каруцата си мъкна
стих отруден –
без зъби, кости и с душа осиротяла.
Впрегнете ме отпред –
нали сте пъргави
в лъжите –
заглавието после измислете!
Ще сътворя
духа си блуден,
без да стена –
от мигове, утехи и жита –
и претворена в чуждата неволя,
възнасянето ще е прошката ми
бяла.
От виното отпийте
вместо кръв –
езическото в мене се разплита.
Оставам в ниското –
самотен кръстопът.
Нали смъртта
е форма на издигане?

ЕПИТАФ
Когато всичко в мене
затупти
и с дъх последен
маковете снемат
кръвта си –
рицарски доспехи –
от тленната снага
на верността ми
към истината;
когато времето
ме спре
и с поглед укоризнено
засвети
над същността ми –
вехнещ кръстопът
в неразгаданата посока
на съня ми;
когато утрото съзре
отмора честна
за скръбта си,
че иска жива да ме предаде
на съвестта,
погребваща плътта ми;
когато дните ми
ме раздерат
с бедра,
разюздани от конска сила,
и властно в ирисите спрат –
дъха ми сластно
да изпият;
когато яростта
ме разтърве
от силите небесни,
преди да скоча
в нищото –
живот и смърт…
Когато правдината
с теб умре,
приятелю, кажи последно:
Защо на рамото ти бе
като греховно бдение
късметът?
Нали не трябва
полета да спреш
и да кукуваш дълго
над гнездото?
Яйца от злост
и от копнеж
броиш из пазвите многоезични –
така от утре,
а до днес
си обещавал
всичко да е вечно…