Виолина Бориславова Иванова

Виолина Бориславова Иванова е родена на 4 февруари 1958 г. в гр. Попово, Търговищка област. Завършила е Българска филология в ШУ през 1987 г. и МИО  в УНСС -1997г.
Работила е като учител в провинцията и в София.
През 1988-1991г. ръководи клуб „Млад журналист“ в Националния дворец на децата – София и издава в-к „Приятели“.
Нейната журналистическа практика започва още в младежка възраст като кореспондент на  в. „Народна младеж“ – страница „Юноша“.По-късно е  редактор в местния вестник на родния си град и още няколко общински и окръжни вестници. В София пише за  в.“Антени“ и в. „Демокрация 91“.От 1992 г. работи като редактор и парламентарен журналист в нашумялото тогава двуезично списание „Екокуриер“. Сътрудничи на предаването “Екокамера“ по БНТ и е репортер с блиц интервюта в Радио „Експрес“.
Публикувала е свои поетични цикли в списанията: „Родна реч“ – 1974-1976 г. и „Младеж“- 1977 г. и във вестниците: „Студентски глас“, „Студентска трибуна“, „Пулс“.Участвала е със свои стихове и есета в периодичните сборници:“Ручеи“ и „Кълнове“.
Автор е на стихосбирката : „Душата ми – прозрачен златен герб“ – ИК „Сребърен лъв“, С. 1998г..
От 2008 г. живее и работи в  Чикаго – САЩ.
С този неин дебют на страницата на СБП В САЩ И ПО СВЕТА, нека и пожелаем на добър час в българската литература извън България!
Георги Витанов БОГАТ

БИЛЕТИ ЗА ТЕАТЪР

В нощта на „Оскарите“ за първи път чу звъна на дърветата. Излезе на терасата и се заслуша. Звън. Като далечния камбанен ек, който си спомняше, че долита по въздуха от църквата на Семинарията в София. Хем го чуваш, хем си мислиш, че е илюзия.

Дърветата кротко наблюдаваха светското стълпотворение. Мълчаха си, докато дъждът ги обливаше. След това се вледениха, в стремежа си да не пречат на никого и накрая зазвъняха под невидимите сили на вятъра, който идваше от ръкоплясканията в „Кодак Тиатър“. Вълна след вълна разлюляваше предпролетните дървета и ги организираше в общата еуфория.

– Може и да не е така… – помисли си тя. – Все едно, ще трябва да поработя още.

Докато редактираше статии, забравяше ежедневните си тревоги. Работата е много полезно нещо. Отлага всички останали питания вътре в теб. Забранява ти да мислиш извън темата на статията. Чак когато завършиш задълженията за деня, имаш право да се сетиш за липите в родния си град. О, и те така звъняха от нещо! Май от майските ветрове, които развяваха разцъфналите им клони. Звукът не се получаваше точно същият. Вероятно, защото суетата беше по-малка там. Суетата от ръкоплясканията на „Аскеерите“. Или греши…

– Бях още на прохождането на наградите „Аскеер“ в НДК. Къде шеговито, къде много сериозно, покойната вече Мариана Димитрова партнираше на Ивайло Христов. Ентусиазъм, вяра, разкрепостяване… И онази нощ валя.

След това пътищата бяха мокри и черни, но още не беше изгубила надеждите си. Тогава работеше едновременно за няколко вестника, за едно списание и отделяше часове за гласа на ново радио. Тичане. Трамваите бяха любимото й място за размисъл. Там обмисляше темите. Пробираше идеите за интервютата, набелязваше си ключови обстоятелства. Все на път. Когато прелиташе през парка, трамваят блъскаше клоните на дърветата. Тогава те не звъняха, а пукаха, като празното пространство на прехода, което кънтеше и поглъщаше младостта й. Накрая се оказа, че преходът е отминал, а нищо не се е родило на негово място, че хората са отегчени и тя трябва да търси нови пътища. Тези вече бе извървяла.

Падане, влачене по колене (раните още си личат), ставане. Едва успя да се закрепи и – нов удар. Докато накрая се вкопчи в Зелената карта. Разправят, че новите Зелени карти са истински зелени на цвят. Но не цветът е важен, а пътят, който можеш да извървиш с тях. Сигурно е различен за всеки. За някои дори е като отликата между „Аскеерите“ и „Оскарите“.

Да, „Оскарите“. Направи й впечатление, че тази година около въпросните необходимости на суетата се изляха тонове реклама на бижута, дрехи, обувки, грим, стилисти и още на каквото се сетиш. Но! Нито едно куче не се появи. Тези знаменитости нямат ли си кучета? Ох! Тя си има куче.

– Моето куче плаче всеки ден по телефона от България, заедно с майка ми. Моята майка е станала малка и крехка. Винаги има нещо в ръка – лъжица за готвене, за да нагости семейството, плетка, за да направи нещо красиво за някого от нас или пък книга – да научи още и още за света. Тези дни иска да отиде с баща ми на театър. Но вечер след представление е късно. Трамвайте са нередовни. Такситата са несигурни. И хората станаха лоши. Не трябва възрастни хора да ходят сами по нощите.

Няма кого да помоли очевидно да придружи родителите й. Малкото приятели са разпиляни като шепа скъпоценни камъни по света и само изумрудените им светлини проблясват от Скайпа. Остават съседите. Едни са немощни и те вече. Себе си не могат да крепят, а камо ли да отидат на театър. Други се навъртат само тогава, когато са сигурни, че ще имат някаква изгода. Какво да се прави? Боклукът най-трудно се изчиства, когато е застоял. Особено от България.

Спомня си тя, че миналата година на Трети март се чу с близки от Родината. Честити им Националния празник, а те с доста явна доза ирония я попитаха:

– Че и за вас там ли е празник?
– Да! За нас е празник! Ние сме българи като вас. Това, че не живеем в България, не ни прави по-малко родолюбци.

Всъщност се ядоса, че се обяснява на хора, които все още учат децата си, че който емигрира, е родоотстъпник.

Сега трябва да продължи да работи. Докато майка й мечтае за театър, в техния квартал в София ще духат периодично ветрове – едни от суета, а други от Витоша… А когато спрат, тя ще пристигне с най-ранния полет и ще купи билети за театър.