„Ало, България!“

Драмата на изричането се преодолява в смеха на написаното

„Ало, България!“ е действеното заглавие на
тази книга, заменящо старата идея за епистолар-
ната проза с внушението за живо слово, случващо се
тук и сега, за да не се изгуби енергията му. „Писма
от самотен остров“ са едновременен акт на писане
и четене, превръщат подателя и получателя в едно
лице, в един пулс, защото няма как да се носи по друг
начин българската душа, която „е отвъд словото.
Отвъд времето и пространството. Отвъд самите
вас. Енергиен импулс.“ Същевременно не по-мал-
ко знаково е заглавието на втората част – „Очи в
очи“, която е толкова жизнена и изстрадана, че с
истинността си преобръща старозаветното „око
за око“ и връща праидеята за светлината в чове-
ка, който съзидава с очи. Когато у една жена има
много духовна и телесна енергия, народът казва: „С
поглед круши брули“. Всеобхватният поглед на Мом-
чева обаче обрулва европейския свят, друсва го чрез
игривата си ирония, но се притаява и в цветовете
му с онази лиричност на изказа, роден от неистова-
та жажда за чистота на интимното. Емигрант-
ското съзнание на авторката разслоява жанрови-
те форми, синтезира ги, преминава каноничните
им граници, така че става възможно приятното
съжителство на естетичното с публицистичното,
драматичното и комичното и макар читателят
да го чете като написано, го разбира като казано.
Това е чудесната магия на тази книга. Наглед тя би
могла да бъде пътепис, представящ емоционалния
свят на човека, преминал през страните на път за
Англия, или освежил представите си за света чрез
шотландците. В хронологичния поток на четенето
тя се възприема като хроника на едно емигрант-
ско битие на българка, която трябва да отстоява
идентичността си, вграждайки се в друго, различно
общество. От философска гледна точка тя може
да се мисли и като своеобразен трактат, в който
вместо да бъдат обяснявани характерите на от-
делните народи, по-скоро са мисловно съзерцавани.
И в това откривам забележителното откровение
на тази книга. У нас, в България, от дълго време сме
изградили навика да коментираме и да търсим по-
следиците от едни или други черти на народа ни.
Момчева е постъпила много по-мъдро, тя просто
ги съзерцава такива, каквито са. Затова открива
в думите на обикновените хора в с. Бадевци разум,
който носи условността на Сократовото „Аз знам,
че нищо не знам“, но тъкмо затова е освободен от
напрежението на учеността, за да открива позна-
нието като част от естеството. Момчева ни учи
да обичаме познанието за себе си, а не да го яхваме,
така че в преследването на целите да забравим сми-
съла. Да тъгува и да се радва едновременно може
само човек, който твори свой свят, независимо в коя
част на планетата е.
Според уханието на краткостта, като раз-
говор, който започва с очакване и завършва с на-
мерение, тази книга може да се възприеме и като
сборник с разкази. Емигрантското писане дисципли-
нира и социализира. Петър Увалиев влиза в своите
прочути пет минутки, след които читателят усе-
ща, че повече не са необходими. Здравка Момчева
е претворила петте мига на погледа: почуда, дър-
зост, насмешка, откровение, обич. По този начин
разказът се динамизира чрез контрапункти, чрез
които става възможно, след богатата поетичност
на описанието, събитието да се разголи чрез иро-
нията, която пък се разпилява в светлата багра на
остроумието. Идва ми наум шегата на Дончо Цон-
чев, който сравнява разказа със заек: „нещо малко,
хитро и неочаквано“, по което всички стрелят, но
малцина улучват, за да кажа, че Здравка Момчева е
добър стрелец. Обстоятелството, че доста годи-
ни в Англия упражнява учителската професия и се е
предпазила от изкушението да поучава, ѝ позволява
да открива съдби, а не да споделя методи или да де-
монстрира опит.
През 30-те години на ХХ век Анна Каменова
пише статията „Ние безхуморните“ и ни дава за
пример класическите измерения на английския ху-
мор. Сега, близо век по-късно, пак жена – Здравка
Момчева, преминала по мрачното чело на английската
ливада, зазвънява с такова чувство за хумор,
с такова блестящо остроумие и животворни
парадокси, че забравяш канона на жанра и се раз-
пиляваш по хубостта на думите. Тогава се питаш
какво е станало с класическия английски хумор и как
е преобразена тревожната българска душа, та без
да се е превърнала в класика, си позволява да бъде
класична. Приятно е да се мисли, че този хумор има
отношение към Чудомир, за да бъде по-малко соци-
ален и повече универсален за постигане на надеж-
дите, че смехът е бисер в огърлицата на бъдещето.
Чувството за хумор е научило Здравка Момчева, че
в света малкото е това, което се преживява, а голя-
мото се отстоява. Това ѝ позволява да бъде особено
чувствителна към детайла. Чрез него тя твори ше-
дьоври. Разказите „Зелени Великденски терлици“ и
„Гърбовете говорят“ са уникални по своето внуше-
ние и простота на написване. Същевременно, съх-
ранявайки духовните пътеки към родовото и родния
край, авторката проявява интуицията си за същ-
ността на българското. И ако ползваме виждането
на Илия Бешков, че за да е устойчива една култура,
трябва да има четири измерения: ритъм, жест, ор-
намент и хумор, то трябва да кажем, че в книгата
на Здравка Момчева те са толкова органично впле-
тени, че се превръщат в благодатна енергия. А това
е рядко случващо се, като се има предвид нагласата
на българина към отрицание.
Книгата на Здравка Момчева задава и големия
въпрос за мястото на емигрантската литература в
националния културен поток. Ако тя се случва там,
някъде отвъд, на „самотен остров“, то е за да оз-
начи пречистването от страха, че човек ще изгуби
родината си. Думите на старата търновка, отпра-
вени към внучката: „А ние, където и да отидем, все
е България! Не бой се!“ не са казани заради оцелява-
нето и отстояването, а заради свободата и обичта.
Заради тях е написана и тази книга и тъкмо поради
това, когато човек я чете, сваля ума в сърцето си.
Проф. Радослав Радев
 

Да си българка по хромозоми и британка по съдба

Пред Вас е една книга, написана от българка, за
българите, по български – книга, написана извън Бъл-
гария. Тоест – книга от Здравка Владова-Момчева,
написана извън нейния изконен контекст, който е
България.
Хората са различно заложени по гени. На
Здравка гените са два: Хикс хромозомът ѝ е Бълга-
рия, а Игрекът – Велико Търново. Талантът ѝ е от
Бога – той е космополитен. Затова пише еднакво
добре на български и на английски. И затова е без-
ценна брънка в съвременната глобална броеница на
народите.
Тя обича думата глобална, аз я недолюбвам, но
животът я наложи. Така, както наложи на мнозина
да приемат условностите на живота и да си гънат
човешката кройка по него.
Двадесет и пет години живея в Лондон, 10 от
тях ме свързват със Здравка. Знам какво е да си чуж-
денец някъде, знам какво е да си българин в Лондон.
С нея не си приличаме много. Но за повечето неща
допираме усещанията си. Най ни споява Българско-
то училище към Посолството в Лондон, където и
двете живеем, дишаме, преподаваме роден език на
деца. Близо 300. Голяма привилегия и отговорност.
Привилегия, защото това те кара да си вечно млад,
но и да се опитваш да си най-мъдър. Отговорност,
защото ти е дадено да възпитаваш Бъдеще. И това
Бъдеще да е част от една утрешна България така-
ва, каквато би искал тя да бъде.
По тези причини гледам на Здравка като вноси-
тел на Българското в душите ни, орисани да стават
от домоседи – космополити. Така, както се умилява-
ме, като гледаме съвършените шевици на нашите
баби, бродирани по ризи и покривки, така се надявам
и читателят да се умили, когато види с какъв въз-
рожденски филигран е писано словото на Здравка
в тази книга. Съвременният живот ни огруби, на-
прави ни комерсиални и прагматични, лексиката ни
се очуждоземничи до безобразие. И ето я Здравка,
един човек, който боледува за изгубената красота
на езика ни и ни го връща по вазовски с пиетета на
възобновител. Думите ѝ носят носталгията по Бъл-
гария, въпиющата нужда да е горда с произхода и
историята на народа ѝ, нежеланието ѝ да е космо-
политна на всяка цена, и нуждата да е Творец.
Преди години, когато заедно се потрудихме
да излезе първата стихосбирка на Здравка на бъл-
гарски и на английски „Тракийско съкровище“, на
премиерата ѝ в България литературният критик
Светлозар Игов спомена, че е време критиката ни
да се заинтересува от процесите на нашата лите-
ратура, които се случват сред творците ни отвъд
Дунава. Здравка е градеж в този съвременен твор-
чески български процес.
В тази книга ще научите какво става с душите
ни, когато са в друг калъп. Мнозина гледат на За-
пад. Някои ще получат урок, други ще кажат – така
си е. И понеже любовта към България в душата на
Здравка е въпрос на манталитет, често пъти тя е
субективна. Но го прави, защото иска да е субект,
а не обект. В една страна, която също ти дава мно-
го, но в доста случаи, ако си чужденец, невинаги е
лесно да стоиш здраво и със самочувствие на кра-
ката си, Здравка подарява самочувствие, българско
самочувствие – на учениците си, на колегите си, на
сънародниците си. Виждала съм как дори някой ан-
гличанин да си позволи надменност към нас като
новоприсъстващи в страната им, творческото и
човешкото ѝ достойнство го слага ефимерно ако не
под нея, то поне редом.
Обичам българския ѝ. Някои от творбите ѝ са
перлени.
Прочетете разказите ѝ. Знам, че ще намерите
много в тях. Част от нея и част от нас са там, в
думите ѝ…

Снежина Мечева,
Директор на Българското училище
към Посолството на България в Лондон,
Говорител на Асоциацията на
българските училища в чужбина

Терапия за сродни души

Сигурно се е случвало на мнозина от вас – сре-
щате някого за първи път в живота си, а ви се стру-
ва, че го познавате отпреди да се родите.
Такъв е моят случай със Здравка Владова-Мом-
чева. Публикациите ѝ на страница 11-а на българ-
ския вестник „БГ Бен“ (теглен напред неудържимо
от работохолизма на отговорния му редактор Ев-
гени Кайдъмов!) ме потресоха с таланта на автор-
ката, от самото начало на рубриката „Очи в очи“.
Нито бях виждала Здравка, нито бях чувала за нея.
Запознахме се преди две години, по време на търже-
ство по случай 3 март в Лондон, но нямахме никаква
нужда да се опознаваме. Оказа се, че действително
се знаем „отпреди да се родим“. Дали защото ста-
на ясно, че сме се пръкнали на белия свят в едно и
също магнитно поле на Северна България – тя, във
Велико Търново; аз, в Горна Оряховица; или заради
сходството на мирогледа и усещането ни за света?
Съвпаденията и странностите, които ни се
случват понякога в този живот, са често много по-
многообразни и по-шокиращи от всичко вече описа-
но в световната литература…
Когато човек намери „сродна душа“, той не
разсъждава. Просто търси сгода за следващата
среща, в която да изплакне душата си и да зареди
батериите си с енергия.
По-важното в случая обаче е това, че не само
аз, а и всички сънародници, пръкнали се по четири-
те посоки на България и разпилели се по четирите
посоки на света – прилагат върху себе си същата
терапия на „сродните души“, когато четат напи-
саното от нея.
Здравка пише от тяхно име; затова послания-
та ѝ достигат до тях с такава сила.
Словото ѝ те удря като с чук – то те връхли-
та; омотава те в многопластието си и бърника в
разсъдъка и сърцето ти. Разсмива те, или те раз-
плаква, или и двете едновременно… Разказите ѝ се
четат на един дъх, но винаги те карат да се върнеш
към началото. Прочиташ ги отново – и издърпваш
още един щрих, който е убягнал от съзнанието ти
при първия прочит. Намираш още един нюанс, кой-
то те кара да възкликнеш пред себе си – „Ами да,
точно така е…“
Тя е белязана, защото МОЖЕ да облече в думи
това, което мнозинството емигранти стиска меж-
ду зъбите си, неспособно да го изкаже. Такъв та-
лант е дарен на малцина!
Вярвам, че времето ще докаже стойността на
творчеството на Здравка Владова-Момчева. Убеде-
на съм, че във всички случаи „Ало България“, заедно
с всичко, сътворено от нея през тези години, след
време ще бъде важен документ за орисията на Бъл-
гария и българите на предела между 20-и и 21-ви
век.

Вера Маринова__