Виолина Бориславова Иванова

Виолина Бориславова Иванова е родена на 4 февруари 1958 г. в гр. Попово, Търговищка област. Завършила е Българска филология в ШУ през 1987 г. и МИО  в УНСС -1997г.
Работила е като учител в провинцията и в София.
През 1988-1991г. ръководи клуб „Млад журналист“ в Националния дворец на децата – София и издава в-к „Приятели“.
Нейната журналистическа практика започва още в младежка възраст като кореспондент на  в. „Народна младеж“ – страница „Юноша“.По-късно е  редактор в местния вестник на родния си град и още няколко общински и окръжни вестници. В София пише за  в.“Антени“ и в. „Демокрация 91“.От 1992 г. работи като редактор и парламентарен журналист в нашумялото тогава двуезично списание „Екокуриер“. Сътрудничи на предаването “Екокамера“ по БНТ и е репортер с блиц интервюта в Радио „Експрес“.
Публикувала е свои поетични цикли в списанията: „Родна реч“ – 1974-1976 г. и „Младеж“- 1977 г. и във вестниците: „Студетски глас“, „Студентска трибуна“, „Пулс“.Участвала е със свои стихове и есета в периодичните сборници:“Ручеи“ и „Кълнове“.
Автор е на стихосбирката : „Душата ми – прозрачен златен герб“ – ИК „Сребърен лъв“, С. 1998г..
От 2008 г. живее и работи в  Чикаго – САЩ.
С този неин дебют на страницата на СБП В САЩ И ПО СВЕТА, нека и пожелаем на добър час в българската литература извън България!
Георги Витанов БОГАТ

 

ШАЛЪТ

Виолина Бориславова
    Жената стоеше първо пред входа на Райфанзен банк на „Иван Асен“, но крясъците й към случайните минувачи или към излизащите от клона хора привлякоха охраната:
    – Какво ме гледаш? – Плезеше се разгневено тя на гарда, целунат по темето от плешивата целувка на средната възраст.- Ти срама нямаш ли?Не са ли те учили в училище, че  с възрастните хора трябва да си внимателен?Къде ме влачиш сега? Какво искаш от мен?
    Мъжът не беше вдъхновен да се занимава с тази луда старица, облечена в лятна копринена рокля посред зима. Голите й ръце се червенееха  като прясно напълнени наденици , по които пръстите му оставяха вдлъбнатини , щом срещнеха меката отпусната кожа. Подгъвът на роклята й беше раздран и един черен конец висеше от него към ямката на коляното. Краката й, войнствено настъпили два изкривени пантофа, се мъчеха да не изостават от едрите крачки на грубияна, но пантофите все пак се изхлузваха в калта и кишата и два – три пъти жената се връщаше ту за десния, ту за левия.Те я изчакваха на крачка разстояние – изритани грозни стари кучета и после с благодарност тръгваха , обули гладките й, вкочанени крака.
    – Дъщеря ми е богата, много е богата и тя ще ви даде да  разберете! Да! Тя има толкова пари, колкото  цялата банка не може да побере.Абе, пусни ме! Не можеш да ми наредиш къде да стоя!
    Мъжът с олисяващата глава миришеше силно на парфюм, евтин и неефикасен, който само влошаваше натуралните аромати на некъпаното му тяло.Жената усети това и се раздърпа още по-ожесточено.
    – Пусни ме, мършо! Още не си умрял, а вече се разлагаш! Изтривалка мръсна!
    Мълчанието не винаги е злато, но в този момент бе олицетворение на  имиджа на банковия охранител. Отсреща, през задръстената с коли и мрънкащи пешеходци стара,  изкорубена от паветата  като костенурка улица,  светеха витрините на малка сладкарничка.Вратата й периодично се отваряше, за да изплюе тумбите бързащи за час ученици  или да приюти  зиморничавите  журналистки, завръщащи се от събития.     
    Там, точно пред самата врата, на тротоара , гардът отпусна хватката си  и се наведе да вземе проблясналата пред очите му монета от десет стотинки.В този момент старицата го блъсна и с един скок влезе в сладкарницата.Мъжът се зачуди за миг откъде такава пъргавина в една седемдесетгодишна на вид стара откачалка, но след това се обърна бързо и се вля в ежедневието си.
    Вътре беше фонданено, карамелено и шоколадово топло.Така поне мислеше  жената.Редичките от тортени парчета във витрината сякаш се надпреварваха да се представят пред гладния й поглед.Шоколадова торта с черешка, бял шоколад с  ванилов крем и пуричка, тъмен гараш с бадемови стърготини отгоре…Носеше се аромат на прясно кафе.Да, това й напомняше донякъде за пекарната с баклавичките и сладките с шам фастък, която бе сгушена в улицата срещу къщата на дъщеря й.    Къде беше това?Ходила беше там  три – четири пъти.Не, повече пъти за двадесет години.Някъде в Африка.И сядайки на една от кръглите пластмасови масички, тя продължи мисълта си на глас.
    – Дъщеря ми си живее като царица в Африка.Имат цяла голяма къща с мъжа си. Американецът им плаща наема.Нали зет ми, не го ли знаете, е един от директорите на фирмата.Американецът има пет  директора, но само зет ми е българин.Другите са англичани, французи, разни са.Много пари му плаща.Много,много…Не знам колко много.Ама ги носят с пътнически сак, за да ги внесат в   банката.Моята дъщеря не обича да е сама и си кани все важни приятели на гости.Има и кой да й прислужва.Един старец е портиер.А за чистенето, прането и домакинските неща се редуват две от медицинските сестри, пак българки.Шофьорът й е българин.С него тя обикаля по пазарите и магазините.И по цял ден си пазарува каквото иска.Парфюми,бижута.Има повече от килограм златни пръстени, обеци, дебели синджири.Та тия синджири са я опасали цялата и я държат там, горката.Пленница е тя.Пленница на златото.   
    В сладкарницата седяха няколко ученички от горните класове на близката езикова гимназия и се подготвяха за класното си по антична литература.Жената ги разглеждаше, готова сякаш да ги разпознае.Те нямаха време за житейските драми, защото литературните им изглеждаха много по-сериозни.
   
    – Хермес, да! Той беше вестителят на боговете в древна Гърция.Бог на парите, измамите, пътешествията , изкуствата.Не трябва да забравяме, че още щом се родил, веднага си направил лира и започнал да свири на нея.Всъщнос е откривател на лирата.- Едно русокосо момиче обясняваше на останалите две.
    – Коя беше майка му? – Вдигна глава друго, това със зелените очи и изведнъж срещна  объркания поглед на полуоблечената баба.
    – Мая е майка му.
    – Аз съм Мая.Аз съм Мая, деца! Моето име е Мая.За мене  ли говорите? – Старицата стана права, вкопчи се в пластмасовата масичка като в пиедестал и протегна напред цялото си същество.-И съм майка.Сигурно говорите за мен!- Гласът й  се издигаше с надеждата, че ето тези деца я познават, че те са чували за нея.
    Но ученичките нямаха никакво време да се занимават със странностите на хората.Те не знаеха какво е глад и жажда, защото имаха дом и родители, които се грижат ежедневно за тях.Плюс това всеки ден им бе повтаряно, че  не трябва да се занимават с непознати.А от съвсем малки бяха чували и репликата: „Светът е пълен с нещастници, не можеш на всички да помогнеш!“Само третото момиче, с дълга кестенява коса и меки кафяви очи, стана и отиде до масичката на старата жена.Докато и предлагаше да си избере торта и напитка, вратата се отвори рязко и вътре се вмъкна бързо една премръзнала журналистка, която се завръщаше от пресконференция в Народното събрание.Тя плати тортата и капучиното на възрастната дама, а за себе си взе кафе .
    – Благодаря, но нямаше нужда! – Някак много свенливо и кротко се наведе към нея бездомната.После се нахвърли на храната  и за няколко минути речевият й поток бе заглушен.Отпи от капучиното и се заусмихва на журналистката.
    – Познавам те аз тебе от някъде. От къде те познавам? Виждала съм те, но не е сега.Отдавна ще е било.Все едно, аз съм Мая. И имам  дъщеря.Тя живее някъде в Африка.Там беше, нали? – Обърна се питащо към  момичетата и те закимаха в знак на съгласие.
    – Може. Всичко е възможно. – Констатира журналистката, която знаеше, че частните случаи са производни от аксиомите. Съжаляваше възрастната жена с вероятна прогресираща деменция.Погледна палтото си.Нямаше начин как да се раздели с него.Но имаше и шал.Разгърна го като криле и обви с тях голите рамене на страдалката.Тръгнаха към  изхода.Момичетата бяха станали на крака и ги изпращаха замислено.Върху раменете на Майката Мая грееше слънце, препускаха коне и се усмихваха кучета.Кашмирът и коприната се надпреварваха да ласкаят морните старчески ръце. В долният ъгъл на шала скромно бе изписана марката:“Hermes”.

”БЕМ ЛИ ГА“

Виолина Бориславова

Пътят, опънат и напрегнат, горещ и натруфен като стара градска госпожица пъхти от изнемога под ревовете и форсирането на стотици разярени двигатели. Коли от всякакъв тип и клас, луксозни или с посредствена изящност, поочукани и нерядко смърдящи на бензин и човешки нечистотии, коли колесници за принцеси и такива, натъпкани с ботушите и принадлежностите на каубои, коли за празник и някакви делнични ламарини, всички те зажадняли за движение и скорост убиват инерцията и спират на безкрайната опашка, която започва още на излизане от Лас Вегас при Саут Поинт. Някъде между тях, тук-там разхвърляни, проблясват заоблените гърбове на каравани и острите носове на лодки, надлежно прикачени за тегличи. Разнообразието се допълва и от любопитните очи на велосипеди, възседнали задниците на всеки втори автомобил, и кокорещи се трескаво към шареното множество, което ги сподиря. Велик карнавал, който едва сега започва!

Питам мъжа ми до кога ще се пълзи така, а той дяволито отговаря, без да ме поглежда: „Бем ли га!“. Този отговор ме разсмива и ми действа релаксиращо. Напомня ми за България и за работния офис, за колегите ми там. И без това всичко и навсякъде се опитвам да сравнявам с България. Ето едно подходящо упражнение за употребата на краткия диалектен израз.

Напоследък много често си мисля за хората, с които работех в София. Човек е склонен да идиализира миналото си, но не мисля, че целя точно това. Спомням си моменти на напрегната и тежка атмосфера, когато работната среда е прегряла и дори усилията на климатика не са в състояние да разведрят нажажените отношения, но си спомням и други дни, в които работим като екип по стратегията на дадена бъдеща сделка. Тогава колективният мозък се е впрегнал в уловката на привлекателната идея, разработва я и я обгрижва от всяка една позиция, навигира я или я издига неимоверно високо, за да смени ъгълъла за наблюдение. Следи я в условията на симулиран маркет. Красота за ума! По средата на един такъв работен процес някой зададе на шефката въпрос, може би от сорта, а какво ще стане после и тя отговори с израза: „Бем ли га!“. Никой не разбра какво точно иска да каже и си помислихме, че това е професионален пропуск от наша страна. Но тя предусети нашето смущение и с най-щедрата си усмивка ни посвети в тайната на „Бем ли га“.

Историята, както твърдеше тя, била стара, още от времето след Освобождението от турско робство. Разхождали се руски учени картографи в месностите около града, чертаели карти и се интересували от топонимия. Срещнали един старец овчар и го запитали дали знае как се нарича отсрещния хълм. Дядото не се замислил ни за миг, а им отговорил :“Бем ли га“. Учените поклатили мъдро глави и записали на картата „Бем ли га“. Доволни от бързата информация те посочили следващия хълм,който се издигал до първия и поискали да научат и неговото име. Дядото без никакви трудности повторил: “Бем ли га“. Учените се спогледали, но нали са учени,веднага излезли от положението и поставили номера на картата до имената – т.е. „Бем ли га 1“ и „Бем ли га 2“. Казват, че вече не е останала и следа от тази шега, освен в разказите на местните хора. Човекът отговарял простосърдечно с народния си говор, като използвал глагола за възпроизводство на човешкия род. С две думи е искал да каже, че не знае. Така в офиса ни тръгна крилата фраза „Бем ли га“, която спасяваше не една натегната ситуация и често водеше до разтоварване от напрежението.

Понякога, когато нещо не вървеше и не се виждаше лесно крайният прогнозен резултат, не си правехме труда дори да изричаме фразата, а само питахме партньорите си:“Едно или две“. Това беше знак, че мислим в една посока и че работим в екип.

Ето по този начин намираме сега приложение на станалата вече кодова за нас реплика и в Щатите, на огромно разстояние от дома, по линията на 15 щатска магистрала. Скоростта вече се увеличава и може да се отчетат цели 20 мили в час. Остават около 230 мили до Лос Анджелис. Но преди това предстоят имената на множество малки градчета, които никъде нямат индекси като едно и две. Какво да се прави – култура! Вместо това, местните хора са подчертали предпочитанията си към своите светци и названията започват със „Санта“ или „Сан“.

Без никаква задна мисъл мъжът ми чете названията и се мъчи да преброи колко светци са овековечени по пътя към града на Ангелите и в неговите околности. Накрая се отказва и натиска газта: “Колко са ? Б…“

Преди да продължи израза си, аз го прекъсвам: “Не използвай цинизми в тази свещена земя на светци и ангели! Казвай само едно, а в краен случай може и две!“ Така пътят продължава… и карнавалът.