С Р Е Щ А

Тъкмо сипвам кафето, чиито силен аромат изпълва просторният сънрум, дето имам намерение да го пия в тази слънчева, септемврийска утрин и косачката на моя съсед, стария Джон  Фич бръмна.Тайно и наум,чисто по български съм си го кръстил Джон Пич. Гриин граса на Джон е едно огромно простраство, равна като тепсия ливада, почти колкото  и моят парцел тук, та  и по-голям –  два акра и нещо си, но той винаги започва косенето от оградата помежду ни, която е само един добре подрязан  жив плет от дрян, висок четири фута. Той е възседнал самоходната си косачка със своите стотина и кусур кила, трътлест, късокрак, набит, с  глава сраснала за широките му рамене, почти без врат, който държи  хлабаво волана с огромните си  месести лапи и гледа далеко напред през скъпите  лещи на платинените си очила струващи само двадесет хиляди долара. Swis Made – специална изработка. И сто хиляди да струват,едва ли ще върнат зрението от младостта му, но комшията Джон държи на тези работи. Само часовникът, който той носи на дясната, а не на лявата си ръка, също супер специален сюис мейд, плюс шест диоптровите му очила струват колкото половин къща на среден американец. Но това е нормално, защото неговата къща на сегашната си цена е не по-малко от 15 милиона долара, както повечето къщи тук, в този скъп събърб на Чикаго. Излизам на дека от екзотична дървесина /което си  е един дървен чардак, накован с дъски от екзотичното  дърво айрън ууд, значещо „желязно дърво”, наравно с тревата пред  зимната градина на къщата/ и причаквам усърдният косач на връщане от дългия откос с баналното:  „Хай,Джон! Как си днес?!!!” Той спира косещото возило, гаси машината и вика:
– Хей,Джордж! Как си, стари приятелю?! Отдавна не сме се виждали! Така си е, младите работещи нямат време за губене със старци –  пенсионери като мен.
Така си е, разбира се! Има си хас. Джон е на цели 81 години, а аз съм само на 69! Къде-къде по-млад!!!… Казвам това и се смея, а той вика:
– Джордж, трябваше навремето да стана земеделец, а не индустриалец. Земята, тревата, дърветата  и цветята знаеш ли, как пълнят старите ми,изтощени, батерии с нова енергия?! Откъснахме се от земята и се зареяхме на майната си. Какво търсим ние в космоса, Джордж?!!!
Катерицата Сара е спряла при нас, седнала е, навирила рунтава опашка, чопли един жълъд от новата реколта в парка на Джон с двете си лапки, като човек и слуша разговора ни.
-Ето и Сара е съгласна с мен – казва той, а рунтавелката врътва енергично глава в знак на пълно съгласие и още по-енергично зачопля жълъда си.
Никога не съм знаел какво всъщност ние хората търсим в Космоса и си помислих на чист български  – какво всъщност търсим там– акъла си търсим… Едва ли много хора знаят нещо за бизнеса на Джон, абсолютно строго конфиденциален, но мълвата говори, че допреди да го продаде   и да се пенсионира, неговите холдинги са  произвеждали  за космическата индустрия и Пентагона също с „космически” парични обороти. Иначе, ако на този човек му махнеш скъпите очила и скъпия часовник, махнеш и свръх скъпите импланти от устата му и оставиш рухналите му собствени зъби, та и без зъби и го срещнеш  в някой затънтен край на България, просто ще си помислиш, че това е един от стотиците български пенсионери от някое бивше ТКЗС, тръгнал да оре сиромашката си нивица накрай село.
– Всичко е тук на земята Джордж, но ние сме слепи за това! – казва той. За разлика от мощното му, въпреки годините тяло, неговият глас е тих, крехък и насочен навътре, към него самият. Той гледа зареяно напред не сваляйки ръце от кормилото на самоходната си косачка и казва:
– Ти си щастлив човек, Джордж! Докато аз се реех в космоса и намирах начин как от там да бъдат унищожавани на земята сгради, съоръжения и хора, ти стоеше здраво на земята и търсеше начини, как хората да живеят по-добре на тази земя. Аз успях –ти също. И какво се получава! Ти си добрия човек, а аз лошия…
Естествено, старческите, дълбокопромислени, глождащи го отвътре самообвинения на Джон, като един от производителите на най-съвременните и страшни, макар и  „хуманни” оръжия, са пълни глупости. Казвам му думите на дядо ми, че като срещнеш ти твой зъл душманин с тояга, а ти си с голи ръце, как ще се защитиш! Ако ти си с тояга, а той с пушка – имаш ли шанс?! Как тогава ще защитиш семейството, имота и живота си, ако си гол и беззащитен?!Ако имаше заека пушка, вълкът отдавна да е станал вегетарианец.
Той безгласно се смее на тази мъдрост и казва, че моята „Нова Енергия” ще спаси природата и света, без да му мисли, че щом е „ЕНЕРГИЯ”, като огъня е – върши и добро и зло.
– Но ето, лошият човек е поставен вече на мястото му. Край на всичко. Дано  времето, което ми остава даде мир в душата ми за всичко, което съм извършил…Сега всичкото време е мое.
– Аз също вече имам много свободно време, Джон. От един месец имам толкова свободно време, че се чудя какво да правя с него. И аз вече съм пенсионер. – Рекох, като да се похваля, но думите  излязоха някак накриво от устата ми. Как иначе може човек да каже подобно нещо, след като цели 40 години е работил по 16 часа на ден! По 20 часа! Всеки ден, почти без почивен ден! Дори през кратките си уж ваканции!…
– О,Джордж! И ти ли?! Добре дошъл в ОТБОРА! Трябва да го отпразнуваме. Ще донеса страхотно калифорнийско вино – по-хубаво е от френското. И от твоето българско. Ако искаш още тази вечер.
По-хубаво от българското – трънки, мисля си, но казвам :
– Разбира се, Джон! Заповядай по всяко удобно за тебе време  довечера…   
Джон ми тегли една блестяща  усмивка с десетки хиляди доларовите си зъбни импланти, неприлични  на твърде обикновеното му  лице, изглеждащи откровено изкуствени за възрастта му и бръмна, възседнал тежко мощното си косило, от което заедно с дима от  горивото, се носеше и аромата на прясно окосена трева – ароматизатора от дните на моето детство.
Тъкмо старият Джон отпраши по коситбата на три инчовата си трева в огромният си гриин грас и след първата глътка от неизстиналото  още сутрешно кафе, телефона ми звънна. От седем дни- за първи път. Женски глас ми съобщава, че по апликейшъна, който съм подал преди три дни в офиса за намиране на домашни помощнички  са намерили жена, която биха могли да изпратят още днес на разговор  с мен. Тя не говорела добре англииски, но трябвало  сам  да преценя и ако „да” или „не” я одобрявам, да се обадя в офиса пак. Казвам едно ОК! а гласа ми съобщава, че жената щяла да дойде най-рано в 4ч.днес след обяд, с което също съм ОК! За разлика от къщите ми във Флорида и Ел Ей, не знам защо взех прибързаното  и необмислено решение да освободя персонала в тази къща тук в Чикаго. Бях по нашенски привързан към тия хора – шофьора  Крис, добронамерен, верен и предан второ поколение албанец в САЩ, старата Илона, готвачката от унгарски произход, която готвеше почти нашенски на вкус  ястия и яростната Еленико, чистачката, самопровъзгласила се за бос над Крис и Илона, свадлива, заядлива, бързорека и интригантка сред колегите си, които и качества туширах, иронизирах, но и прощавах, заради това,че цялата къща светеше от чистота и подредба. Фурия беше Еленико и в уста, и в ръце, и в крака – често и на мен правеше забележки, че не пазя чисто, като че съм гост за един ден в тая къща, а тя оставала без душа да чисти и подрежда денонощно. Опасна беше гъркинята Еленико, бълваща по всички змии и гущери със силен гръцки акцент, на който често открито се присмивах, но тя не се сърдеше. Беше ми криво за тия хора, защото без тях къщата ми оглуша, опразни се и като че ли се промени. Сещам се защо направих всичко това. Това е внезапният, почти безразсъден порив да скъсам с всичко до сега – окончателно и безвъзратно. Да избягам, да се скрия, да изчезна. От къде?!От самият себе си ли?!От същността си, която десетки години е определяла пътя ти, толкова успешен, изненадващ и за самият себе си. Помня укорите на мама в младостта ми, че с тоя зелен акъл тогава, от мене нищо не ще излезе. Често повтаряните думи на баща ми, пълни с добронамерена бащина ирония, че до двадесет години, ако не станеш красив – никога не ще станеш. До тридесет, ако не станеш умен – никога не ще станеш. До четиридесет ако не станеш богат – никога не ще станеш… Татко не доживя да види, че изпълних ироничните му задявки на сто процента, с изключение може би само на първата, но зорлем „ красив” не се става. И умен – също. То и богат също, но все пак има съществена доза „зор”,ако под това разбираме усърдието да се работи здраво. И с акъл, който мама намираше навремето за твърде „зелен”. Но ако нещо го има, то и зелено да е, узрява – лошо е, когато го няма. Колкото до външността ми, сещам се, че на първата ми среща с президента Буш старши, на партито с индустриалци в Белия Дом, като нахлуха журналистите, той ме дръпна ненадейно докато разговарях с колеги и извика:
– Снимайте! Вижте колко си приличаме с Джордж, какви атлети сме! Ей,утре да не ни объркате в пресата – кой,кой е?!!! Макар, че много бих искал аз да съм Джордж.- Всички прихнаха да се смеят, защото нали всъщност и той е Джордж!…
– Джордж, почти всеки ден сутрешният ми джогинг е минимум три мили. Така поддържам физиката си. Ти с какъв спорт поддържаш своята в това великолепно състояние!?
– С боб, мистър президент! С боб и много работа – казвам откровено, смеейки се, а той казва учудено  шеговито:
– С бо-о-о-б?!!! Но това е прекрасно, Джордж! Трябва да ми напишеш рецептата си.
Казвам го като шега, но това никак не е шега, защото никога не съм спортувал. Дори не разбирам що е това „спорт”.Е,като деца сме се борили, играли сме, ритали сме топка, били сме се, разменяйки си понякога  дори юмруци, но това е просто игра или „бой” между дечурлига. Тичали сме и сме се надтичвали, играли сме на „дълга магарица”,”прескочи кобила”,но да се нарече това „спорт” е несериозно. То е по-скоро изява на силата, бързината и духа на човека в детската  възраст, когато се формира характер. Думата „спорт” в днешно време е нищо повече от търговска категория. Казано е: ”Човеко, ти си силен! Но колкото и тежко да вдигаш – по-тежко от слона не можеш .Колкото и бързо да бягаш – сърната не ще надбягаш. Колкото и далеко да скачаш – не можеш лъва да надскочиш. Защото ти си Човек. А на човека е дарена най-голямата сила  на земята – ума!” Във всеки случай, не съм го казал аз, но нашего брата американеца яде много,трупа безумно калории и като няма какво да прави с тях,тича като заек в стърнище, бие боксовата круша  обезумял, вдига  тежки железни гири или пък отива във фитнеса и върти  уредите до припадък. Ако на тия уреди човек прикачи по едно динамо в днешна Америка, нуклеарният добив на електричество би бил значително съкратен – ето една идея за „зелена енергия” ! Енергия от боб!
И понеже често се шегувам с боба,да си призная, когато видях за пръв път огромното „бобено зърно” в Милениум Парк в Чикаго, почувствах се ограбен. Мамка му, рекох си, тоя ми е откраднал идеята за значимостта на боба! Но такива неща често ми се случват.                                                                                                
Американецът не само яде много, ами  и изхвърля храна много. Няма да забравя думите на моят  бизнеспартньор от Франция навремето, старият мосю Дьо Боаси, след една работна вечеря в негова чест в къщата ми в Ню Йорк, като погледна,че повечето от храната бе останала, каза:”Интересен народ сте вие американците, Жорж! Ако всеки американец  изхранваше поне по  едно прасе с храната, която изхвърля, отдавна световният глад  не би  съществувал. Старият Дьо Боаси, преживял война и мизерия добре знаеше това. Казваше,че французите след войната оцелели благодарение на американските помощи с храна, дрехи, платове и прочие. Даже самите германци, причинители на разрухата – също. Спомням си за една снимка от моето детство на която съм пет-шест годишен, която мама, като гледаше, често казваше, че  карираната ми риза, фланелката на ромбове, досущ като сегашната мода тук, в Чикаго, късите панталонки с презрамките и чорапките са от американските помощи след войната. Бог да благослови Америка, казваше мама! Защото след като комунистите взели нивите и ливадите, взели овците и кравите в ТКЗС,ние от хора имотни и богати сме превърнати в живи просяци. Оцелели сме със сестра ми благодарение на помощите американско сухо мляко. То се квасело досущ като млякото от нашата крава Мина.
Като  младок, а това е времето на суетата, действително мислех че съм грозен, мършав дънгалак с  щръкнали уши, дълги  ръце и още по-дълги крака, които ме носеха, сякъш съм перушинка. Очите ми, хлътнали в очните кухини виждаха в огледалото един месест нос с мазни пори, мазно, пъпчиво лице с голяма уста и над всичко това, едно неприлично високо чело увенчано с широко лизната нагоре коса, винаги мазна, колкото и да я миех. Мразех баба си,когато казваше, че съм „много красиво момче”! И най-вече с това,”лизнатото от телето”. Дете, така лизнато от Божия Телец е надарено от Бога, късметлия в живота е и момите ще припадат около него на тумби – казваше тя, а аз се чудех как да скрия това „лизнато” с мазния си перчем. Беше модата на „калипсото” и на „бритона”…Бе времето на туиста и магнетофона. Бе времето на Битълс.
Не знам дали момичетата са припадали по мен, поне аз не съм виждал около себе си „припаднала мома”,но още като студент в първи курс  на Факултета по физика в софийския университет усетих напълно осезателно погледите на колежките ми, които се плъзваха по мене от глава до пети и отминаваха смирени и тихи, как в разговори с тях от очите, деколтетата и безумно късите им поли/беше времето на минижупа/изхвърчаха вълни  от нега и светлина. Те бяха млади, красиви, свенливи и жадни. Не след дълго разбрах жаждата им, но не разбирах защо аз, дръгливият дънгалак с лизнат, мазен перчем, трябваше да утолявам.
Идвайки в САЩ и не след дълго, записвайки Чикаго Юнивърсити, ефекта с  момичетата бе същият ,само дето американските „моми” не бяха тъй лесни. Беше времето на онзи остатъчен морал, когато младата американка трябваше да се омъжва девствена. Но хормона бе безмилостен – те правеха други неща на момчетата, както и момчетата на тях. Кой може да спре силата на младостта?!
Съседа Джон бръмчи с косачката  в огромната си  ливада, катерицата Сара премества  току облечените си в козина катеричета  едно по едно,  захапала ги откъм гърба и бърза-бърза от хралупата в платана на Джон, в хралупата на вековния червен дъб в моята градина  – сигурен знак, че времето ще се развали. Откъм езерото Мичиган подухва тих ветрец, влажен и с дъх на море. Дивите, почти питомни зайци, Раби Уан и Раби Ту, подскачат по окосената още вчера  моя ливада, предът с  уши на езерния порив на вятъра, а Старият човек, по думите на Джон „млад пенсионер” / в случая аз/,седя  в шезлонга на дека пред къщата и ето какви мисли витаят в побелялата ми глава…
И изведнъж се сещам за нея. За случката ми с нея преди повече от четиридесет години. Бях я забравил. Всъщност, живеех така, сякъш това никога не се е случвало. Не помня името ѝ, но помня лицето ѝ… Знам, че бе медицинска сестра.
Медицинската сестра беше хубава. Имаше чип нос, очите и бяха зелени, а устата й хубава като самата нея.

                                                                                                  
Следва