Анелия Велева

 Анелия Велева е родена през 1956 г. в гр. Силистра. Завършва българска филология в Шумен и след това работи като учителка. От 1991 г. живее в Брест, Франция. Издател и редактор на сп. « Littérales ». Автор е на стихосбирките « Bribes » (1999), « Récifs » (2001), « Embruns » (2006). Брой 10-12 на сп. « Пламък » (2003), посветен на бретонската поезия (« Писатели от Бретан ») е изготвен с нейно съдействие и преводи. Превела е на български романа
« Против Каталина » от Амели Нотомб (2004), а на френски стихосбирката « Отдалечаване » на Калина Ковачева (2008). Издала е билингва стихосбирките « Люспици » (2004), « Малка любовна книга » (2004) и « Осъществяване » (2012).
След заминаването си във Франция публикува на български във вест. « Сега », « Труд », сп. « Пламък », сп . «  Брод » и алманаха « Света Гора ».
В момента превежда на френски поезията на Кева Апостолова.

Септември. Франция.
—————————————————————————-
Пътепис  от Анелия Велева

     1.
     Избираме този месец за нашите есенни ваканции, защото често това е все още топъл месец, приятно топъл, без изтощителните горещини на юли-август, и една разходка в тръпното циганско лято ни привлича с интимния си привкус. Тръгваме без много приготовления – куфар, кафе и вода и малкото удобно « Пежо », което мъжът ми шофира с нескрито удоволствие.
     До Монако и назад. Маршрутът е старателно избран и обсъден. Първа спирка – градините на Виландри. Следва домът на Жорж Санд в Ноан. Ще прекосим централния масив. Истинската ни цел е Прованс. Ще останем в Марсилия няколко дена. Ще отскочим до Монако, а връщането ще импровизираме. Според условията, настроението ни и случая.
     Френските автостради са най-комфортните и красиви в Европа.
      – Логично – обяснява мъжът ми. Построихме ги най-късно и по този начин се възползвахме от последните научни и технически открития. Немците бяха първите. Трябваха им добри пътища за военни цели. Тогава от бетона нямаше нищо по-добро. Затова немските пътища са низ от бетонни блокове. Последваха ги белгийците, после италианците. Ние се изхитрихме. Чак през 80-те години преустроихме нашите.
     И наистина, колата сякаш лети по безшумните пътни настилки. От двете страни на еднопосочните тройни платна се издигат странни конструкции във ветрилообразна форма или като ограда на стадион.  « Това са изолационни инсталации. Предпазват населените места от шума на автомобилите. » – пояснява Патрис (съпругът ми).
     Скоро напускаме автострадата. Поемаме по националната магистрална, която е далеч по-скромна, но минава в сърцето на Франция и пейзажите са това, за което сме тръгнали. Намаляваме скоростта. Движението тук е по-умерено и усещаме почти осезателно привилегията на кроткия слънчев ден. Колата плува в долината на Лоара. Само очи сме. Замъци, замъци, замъци като бели пeрли по брега на реката. Тази белота ме впечатлява, защото у нас , в Бретан, всичко е сиво. Основният строителен материал е гранитът, затова Бретан е сив. Замъците му – също. Невисоки, функционални, британските постройки като че ли се защитават от вечните бури и дъждове. Прозорците са малки, пестеливи, колкото да известят идването на деня.
     Всичко в долината на Лоара е щедрост – и природа, и климат, и човешки дух. Камъкът на тази земя е бял и крехък, подчинява се на човешката воля и желание. Бял пясъчник ( на френски tuffeau). Не напразно през Ренесанса френските крале и царедворци са се надпреварвали да строят в този край, където животът е лесен и природата – блага. Пред погледите ни са прословутите троглодити ( от гр. – пещера). Поради мекостта на камъка, хората са издълбавали пещери през Средновековието, които са им служели за жилища. Днес в тези пещери се съхраняват туренските вина ( от името на гр. Тур), едни от най-добрите и предпочитани от истинските познавачи в тази област.
     Не, няма да се спираме да опитваме от вината. Ще спрем само и единствено във Виландри.
     Мъжът ми примирено продължава да върти волана.

     2.
     Виландри е ученическата ми мечта. За Виландри зная всичко. Но не замъка, а градините му ме привличат. За тях съм чела и слушала легенди. И – о, небеса! – мъжът ми, роденият французин, обиколил всички кътчета на земното кълбо, не е идвал тук. Хвали ми се, че бил посетил известните замъци по долината на Лоара като Шандор, Амброаз и т.н. Че тях кой не ги е виждал. Дори аз. Преди доста години. Но тогава не стигнах до Виландри. Истината е, че не може  да се види всичко в тази земя на принцове и принцеси. Има известни места, а има и неизброимо неизвестни, пълни с чар и неповторимост, които съблазняват като Сирените на Одисей, гладният за красота и носталгия. 
      Пред портала на замъка сме. Краят на деня. Всички туристически гидове препоръчват точно този час за посещение. Фасадата, обърната на запад, отражението на светлината в огромните прозорци и вибрирането на цветовете в градините били така изчислени, че точно в този момент изпъквали в цялата си блестяща красота. Запазваме това изживяване за накрая. Влизаме в замъка. Построен в 1536г. той е последният от замъците на Ренесанса. Бил е владение на министъра на финансите на Франсоа Първи. През 18 век минава в ръцете на един маркиз, а през 1906г. го купува лекар от испански произход, който създава легендарните градини в стил от 16 век като продължение на архитектурата на замъка.
     Минаваме от стая в стая, от етаж на етаж. В белия, изгладен  от вековете камък има нещо гостоприемно и ласкаво. Еднометрови букети от бял и розов крем изпълват въздуха с възсладък бароков аромат. Гигантски гоблени в измити цветове, изобразяващи ловни сцени, покриват една част от стените, а на другата са изложени картини от школата на Гоя, италианска живопис от 17 век, немска школа, френска от 19 век, оригинален Мурило и, естествено, много испанци. Венециански кристал, порцелан от Лимож – всичко тук разказва историята на изкуството да се живее с вкус и пари. Харесва ми. Обичам да вдигам главата си, когато се възхищавам на чуждото щастие. Така, невидимо, раста и аз (надявам се).  Разменяме си очаровани погледи с мъжа ми. Какво удоволствие е добрият вкус! Бързаме към терасите, откъдето ще можем да съзерцаваме градините.
     Ето ги – пред очите ни. Най-френските градини, които може да си представи човек –
в безупречни геометрични форми, изчислени до милиметър пространства от зеленина и цветя, където туристически крак няма право да стъпи. Дантела от цветове и форми. Слънцето е точно в онази точка, в която оранжевото му злато полива всичко по пътя си.
Картината трепти, блести, вибрира около нас и в нас. Като в катедрала. Като пред олтар. Съвземаме се бавно, като след шок.
     Продължаваме към достъпните за нас места. Там ни чака друга изненада – лекота, хумор, игривост бликат от градините, където зеле, лук и цвекло съжителстват с рози, бегонии и хризантеми. Салати, тикви и пипер споделят едно и също градинско пространство с индийски карамфил, чемшир и маргарити. Помежду тази невероятна и весела флора подават тежки глави миниатюрни плодови дървета в съседство с разкошни розови храсти. И оттук не ни се тръгва. Иска ни се да се изгубим в това фриволно безгрижие на съществуването, което, съзнаваме, може да бъде само мигновено и затова – съвършено.

     3.
     Наближава 11 септември. По всички радиостанции говорят за френския антиамериканизъм. Най-после французите се принудиха открито да признаят това като угризение на съвестта след събитията на 11 септември 2001. Френската антиамериканска политика е факт и аз я усетих още при идването си тук през 1991г.
Когато синът ми беше ученик, му внушаваха, че американският империализъм бил най-нехуманната форма на съвременната демокрация. Винаги съм била против идеологическото образование – вулгарна манипулация на малките доверчиви мозъци. Зная го от опит в комунистическа България – и като ученик, и като учител. А сега и детето ми -мислех си. Училището трябва да учи да се разсъждава, а не да втълпява изфабрикувани идеи, още повече, когато това училище претендира, че е гражданско, а не религиозно или политическо. Както и да е. Знаех, че идеално надидеологическо общество не съществува, но че Франция е толкова социалистическа страна, дори и не подозирах.
     – Това бяха годините « Митеран ». – заключи мъжът ми. Ще им плащаме данък още дълги години.
     По радиото цитират Луи Арагон. Америка била фалшива демокрация. Сартр, Симон дьо Бовоар и Жорж Дюамел  са направо крайни в антиамериканизма си – « социална болест, диабет, рак ».  « Днес никой не ръкопляска на такива определения – коментират по радиото – и европейците са длъжни да признаят, че Америка остава загадка за тях. »
Така е. Още Фройд дефинира американизма като религиозен мистицизъм. Цветан Тодоров говори за една инфантилна Америка в книгата си  « Безотечествен човек » ( « L’homme dépaysé ») ,  а аз си мисля за Карл Попър, чиято философия толкова обичам.
« Посетил съм много страни, но никъде не усетих такъв култ към свободата, както в Америка. Никъде не срещнах такъв идеализъм придружен с толерантност, отзивчивост
и любознателност. » ( K. Popper, « Toute vie est résolution de problème », tome 2) Според Попър, формата на управление в днешна Америка гарантира максимална свобода и единствено тя, сред останалите съвременни форми на демокрация, защитава обществото от всички видове деспотизъм, включително и от този на масите. И   действително, американската конституция осигурява равноправие и автономия на 50-те съставящи я държави, властта е разпределена между институциите и президентът е само неин екзекутор. На практика …
     Човек сам трябва да си състави мнение по въпроса. В случая човекът съм аз, а Щатите не са предвидени в програмата на бъдещите ни пътувания, така че …
     От радиото се разнася сладострастен американски джаз от 30-те години. Глен Милър. Разкош.

     4.
     Не съм голяма почитателка на Жорж Санд, но за мен тя има символичен смисъл и да се поклоня на мястото, където е живяла и творила, ме изпълва с вълнение и респект. « Малката Фадет » беше първата книга, която прочетох на френски език преди много години. Не творчеството, а личността на писателката ме впечатлява. В кореспонденцията й с Флобер я открих вещ психолог и страстен хуманист. Флобер се обръща с « учителю »  в писмата си към нея. « Скучая без новини от Вас, шер Метр. »
я упреква нежно той.
     Малка на ръст (1,53м), енергична и подвижна като живак, тук, в Ноан, писателката си е почивала от суетата на Париж, оставяйки се на удоволствието да вари любимите си конфитюри и да посреща известните си приятели. В Ноан е написала и по-голямата част от романите си. «  В това толкова спокойно, меко и сплотено с близките ми съществуване тук, има моменти, в които изпадам в сплин от рози и мед. » – пише тя на Флобер през май 1867г.
     Тя е навсякъде, тази романтична нега, грабва те още от вратата.
     Неголям, домът няма вид на замък. Може да се окачестви като аристократична къща с неособена архитектура, обградена с традиционна градина. Трапезарията е обширна, в бяло, без излишни мебели – маса с осем стола в червена коприна, многоцветен полилей Мюрано и няколко картини. Чувствам се особено, нещо още живее тук, сякаш присъствието на Шопен, Лист, Флобер, Балзак, Дьолакроа и Тургенев никога не е напускало стаята. Оживени разговори, тостове, проект за Ноан- център на европейския романтизъм, ентусиазъм, смях. Гидът ни уверява, че тук е кипял бурен културен и идеен живот и Жорж Санд е блестяла с качествата си на домакиня и литературна жрица. Не се съмняваме нито за миг.
     Салонът, будоарът на писателката, стаята, спалнята на Шопен, която след раздялата със Санд се е превърнала в склад за документи и книжа, от която още лъха разочарование, синята спалня на Орор (истинското име на писателката), където е издъхнала ( на 72 години) съзерцавайки градината си…
     Идва ред на марионетния театър. С изненада научаваме, че всичко в тази стая е дело на сръчните ръце на Морис – синът на Жорж Санд.
     Морис е бил ученик на Дьолакроа, но вместо да продължи кариерата си на художник, остава в кръга на семейството си, отдавайки се на артистичните си и научни страсти. Колекционер на пеперуди, той е открил няколко нови вида, които днес носят неговото име в ентомологията. Стените, завесите, декорацията, включително и марионетните кукли, са направени от неговите ръце. Майка му е шиела само костюмите на куклите. Интересен детайл по този повод: гидът ни увери, че това са истински коси, а не копринени конци и за целта домакинята измислила оригинален начин за доставката им. При прием, на края на вечерята, Санд минавала зад гърбовете на седналите гости и с малка ножичка отрязвала кичур от косите им, който после синът й закрепвал за главите на куклите. Избухват куп закачки между туристите, а аз си давам сметка, че се намирам в присъствието на кичур от косите на Големия Флобер и че това е рядък момент в живота ми.
–    Ще посетим някой ден и Кроасе (селото в което е живял Флобер), нали Патрис?
     Мъжът ми е изненадан, че точно сега ми идва тази идея, но няма нищо против, защото и той като мене е « влюбен » във Флобер и такъв род « поклонения » са тъкмо по вкуса му.
     Пред чаша чай, на десет метра срещу дома на Санд, все още в унеса на розово-медния сплин, мъжът ми и аз се пренасяме в този толкова любим наш 19 век.

     5.
     Отново автострадата. Пресичаме Централния масив. Невероятното е, че се намираме на 1500 м над морското равнище, а нищо не ни говори за тази замайваща височина. Пътят е все така комфортен, пътуването – леко и приятно. Планината ни обгръща като в прегръдка и се ненасищаме на гледката на щедрите ù пазви. Това е стара планина, много стара. Образуването ù датира от създаването на планетата ни. Затова недрата на Централния масив са пълни с минерални води, които направо се бутилират и продават в супермаркетите. Пътуваме между огромни полегати хълмове, които със заоблеността си напомнят формите на жена. В самата планина има нещо неагресивно и меко. Овце и крави пасат по поляните. Животът тук изглежда прост и добър.
    В родината сме на две от най-известните френски сиренета – рокфор ( или, както го наричат тук, синьо сирене, заради плесента, с която се сервира и която му придава възгорчив вкус) и кантал ( бледо-жълто на цвят сирене; напомня отдалече нашия кашкавал). Спираме за малка закуска. Сядаме направо на тревата и планината се открива пред погледа ни като спектакъл. Необятност. Съзнание за овладяна сила, за съзидание, мир и ласка успокоява нервната ни кръв на граждани на света, жадни за впечатления, усещания, скорости. Белият свят, това е то белият свят, заради който майката на Вера Мутафчиева е била готова на всичко: « ще се главя чистачка на кораб, ще мия чинии, ще рина боклук, но света ще видя! »
     Той е пред очите ни, този бял свят, успял да се приюти в погледа ни на запленени негови деца. Момент на « слияние » би казала Вера. Несъмнено.
     В Клермон-Феран нямаме време да се спираме. Само минаваме през него. Славата му на черен град е основателна. Основният строителен материал тук е базалтът – камък от вулканичен произход и затова – тъмно-сив, почти черен. Невесел град, намусен. Отгоре на всичко и заваля. Като да оправдае мисловността, която те обхваща зад мокрите антрацитни прозорци. Такива градове раждат философи.
     Паскал е роден тук в 1623г. Математик, философ и писател, Блез Паскал измисля машината за смятане, когато е бил само на 18 години . (Умира в Париж през 1662г.)  « Ние знаем, че безкраят съществува, но не знаем от какво е съставен, по същия начин, както сме сигурни, че числата нямат край. Също така е възможно да познаваме бога, без да знаем кой и какъв е той. » Съждения от този род предизвикват разногласни мнения и той е оспорван като философ. Окачествяван е като християнски мислител, като само писател. Но независимо че не третира абстракции от висша инстанция, силата на идеите му не губи нито на йота от това. Името му днес е придобило нарицателно значение ( съществува прилагателното pascalien във френски език, което се отнася до безконфликтността на съществуването, до извличане на радост и известно въздигане), а « безкрайността според Паскал » е със статут на философска категория.
     След « Мисля, значи съществувам » на Декарт и « Аз зная » на Спиноза, Паскал е този, който тласка философската мисъл към ново предизвикателство: « Кой съм аз ».

     6.
     Марсилия не е град на философи и писатели. Това е градът на Кристин – приятелка от времето, когато живеех в България. Запознахме се случайно, посредством кореспонденцията на децата ни и приятелството ни датира отпреди идването ми във Франция. Кристин има най-хубавите очи, които може да си пожелае една жена – сиво-зелени, меланхолични и издължени като на одалиска. Заради тези очи отиваме в Марсилия, град, който познаваме и двамата с мъжа ми, и заради който единствено не бихме се върнали. Като всяка провинциална конформистка, аз не обичам големите градове. Мъжът ми – също. Марсилия е мръсно, едномилионно пристанище, в което живее половината арабска Африка. Откъде започва Алжир – питат ви с нескрит хумор французите. От Марсилия, разбира се – е отговорът. Гълчава, шумотевица, нескончаема тълпа плюс задушния средиземноморски климат дори и през септември, те изтощават за по-малко от час.
     Търсим адреса на приятелката ми. Не сме се виждали отдавна. Гласът й по телефона е изпълнен с нетърпение.:
–    Хайде идвайте! От сутринта ви чакам.
     Нетърпелива съм и аз. Седем години ни разделят. Синовете ни са вече млади мъже, и двамата прегърнали каузата на науката: нейният – на химията, моят – на физиката. Не, не се е променила моята Кристин – същите океански дълбини в очите ù, същата усмивка, същата фигура на младо момиче, същият бакър в косите, малко по-къси сега. Отиват ù. Сълзи, прегръдки, както си му е редът. Мъжът ù – Марсел- ми прави комлимент. Приемам го, мълчаливо отминавайки детайлите на изминалите години. Само се усмихвам примирено.
     Заваляват спомените. 1990 година. София – палатките на студентите в центъра на града, манифестациите, свалянето на рубинената петолъчка от « двореца » на партията; Силистра – празните магазини, глутницата бездомни кучета из улиците, запустелия и занемарен дунавски парк; автобусът за Русе, в който стояхме прави  повече от два часа и, останали без сили, не успяхме да разгледаме града; паниката на Кристин във влака за Трявна, който спря в един тунел за около 40 минути, така и не разбрахме защо, тъй като не последва никакво обяснение, нито извинение от страна на железниците … И не само това, разбира се – розите на майка ми, прохладните тераси на красивия ù дом, плувнал в цветя, сърдечността на баща ми, за който нямаше прегради за и в човешките отношения. Говорим дълго за него и, макар че не е вече между живите, споменът за татко е непокътнат в душите на приятелите ми. Трогната съм до сълзи. Говорим и за Марчела – моя приятелка и съседка, която очарова френските ми гости с непринудеността и любезността си, споменаваме и моите учители по френски – семейство Бояджиеви – които изумиха французите с културата и владеенето на езика им, не забравихме и Надя от Трявна – нашият гид из Балкана…
–    Готови сме още утре да тръгнем за България – казва Кристин и ми показва джезвето и чинията, които си беше купила от магазина на СБХ в Силистра.
     Утрото ни заварва над албума със снимки, на поредното четвърто или пето турско кафе.

     Какво може да се види в Марсилия?
     Изкачваме се на хълма, на който е построена Нотр Дам дьо ла Гард – базилика от 19 век в романо-византийски стил. Масивна позлатена статуя на Дева Мария с младенеца или La Bonne Mère (Добрата Майка), както я наричат тук, е кацнала на върха на 60-метрова камбана. Стълби, обширни тераси, откъдето туристи и ние съзерцаваме внушителната панорамна гледка на вековния град. Не мога да не си спомня в този момент за Меджеди Табия и Силистра. Е, мащабите са други и все пак … Носталгия? Не мисля. Пейзажите от детството и младостта ми са част от мен. До тях приютявам и този, на който се възхищавам в момента.
     Спускаме се по авеню Ла Каньобиер. Най-дългото авеню в света, шегуват се марсилците. Най-дългото сигурно не е, но ни трябват поне два часа, за да го извървим от край до край. Това е търговска улица с паноптикум от магазини, но аз не притежавам характерната черта на всяка западна буржоазка, уважаваща себе си – консумативната тръпка – така че не правим инспекция на бутиците. Луксозна улица преди войната, днес Ла Каньобиер е загубила блясъка и престижа си. Все още се разпознават импозантни барокови постройки, които обаче, под дебелия слой почерняла прах, могат да останат незабелязани.
     Накрая се спираме на чаша студена бира в старото пристанище. От бистрото, в което сме седнали, се вижда болницата, в която Рембо е прекарал последните си часове. Не, не говорим за поезия. Вдишваме неповторимия дъх на това място. Ухае на добро старо ретро, има нещо мило в малките, сбутани едно в друго закотвени корабчета. Лек бриз разхлажда челата ни. Разнежваме се като стари аверчета, невиждали се от казармените години и се оставяме на сладостта на емоцията да ни попие като гъст захарен сироп.
     Това е животът – ще кажат, може би, у нас, в България.  И това е животът, иска ми се да добавя.

     7.
     Не можем да останем по-дълго в Марсилия. Мъжът ми държи на всяка цена да ми покаже сърцето на Прованс – Гърлата на Вердон – планински пейзажи известни като най-красиви по рода си в Европа.
     Сбогуваме се  с Кристин и Марсел и си обещаваме повече никога да не допуснем разстояние като това от седем години да ни раздели. Сега е техният ред и те се съгласяват с удоволствие да ни гостуват в Бретан – родината на хортензиите, азалеите и рододендроните.
–    A l’année prochaine ! (До догодина!) – въздушни целувки хвърчат от прозореца на колата ни.
     На път за Гърлата се отбиваме в Обань, на 20км от Марсилия, искаме да видим родната къща на Марсел Паньол (1895-1974). Писател, драматург, сценарист, мастита фигура във френската култура, той е избран за член на Академията през 1946г. Тук искам да отворя скоба по отношение на тази единствена по рода си институция – Френската Академия. Създадена е в 1635 г. от Ришельо с цел за съхраняване и усъвършенстване на френския език. Съставена е от 40 члена, които французите иронично наричат  « безсмъртните » , защото веднъж избрани, те остават нейни членове  до края на живота си. Академията осъвременява речници и граматики, учредява също и награда за литературно произведение всяка година. Да бъдеш забелязан или отличен от Академията е чест от най-висша степен, а да си неин член е амбиция, която може да бъде класирана в областта на научната фантастика и Марсел Паньол е бил един от редките богоизбрани.
     Озоваваме се пред къщата му, която обаче за жалост се оказва, че не е музей. Пред погледа ни се издига висока триетажна сграда, свързана с името на писателя. Толкова. Пълна анонимност.
     Преглъщаме разочарованието си и потегляме към сърцето на Прованс. Пътят се вие нагоре по Южните Алпи. Така нареченият Висок Прованс. Лозя се ширят от край до край. При Марсел и Кристин опитахме от тукашното « розé » . Изстудено това вино върви отлично с провансалската кухня: буйябес, брандад (ястия от риба), тапонад (пастет от маслини), различни видове пици.
     Нижат се малки селища с типичната провансалска картина: в центъра – кръгъл фонтан, до него – кестен, чиито сенки са предназначени да защитят пиещия вода от жежкото южно слънце. Къщите са тесни и високи, слепени една с друга, образуващи тесни улички пак с тази цел – пешеходецът да е на сянка. Цветовете са приятни, галят погледа: ябълково-зелено, лимоново-жълто, розово-бежово, бледо-лилаво. Това са цветовете на провансалската флора – лаванда, маслинови дървета, касис, мак, лавър, бугенвиле.
     Пълзим по стръмните склонове на Алпите. Не слушаме радио. Планината изпълва цялото ни внимание. Внушителна, мъжка планина. Върховете ù достигат 4000 м, но ние ще се спрем много преди това. Завои, серпантини – нямат свършване. Прилошава ми. Напомня ми изкачването до Шипка – истинско мъчение за несъвършения ми вестибулярен апарат. Задължени сме да спрем. Глътка стабилна земя и световъртежът ми се успокоява.
     Патрис продължава да шофира бавно и предпазливо, сякаш колата е пълна с пресни кристални яйца. Погледът ми постепенно се избистря. Скали изсечени косо, като наведнъж, но с гладки и лъскави повърхности в пастелни цветове дават илюзията за деликатност, крехкост, живост някаква, като длан на дете. Гордост и недостъпност, далечност веят от порите им. Едно желание те обхваща за полет, за висини, за нагоре.
     Слизаме на тъй наречените «  балкони », встрани от пътя, оградени с перила, откъдето, като в амфитеатър, можем да се насладим на единствената по рода си природна картина в Европа. В дъното на 250-метров каньон блести зелената коприна на река Вердон. Оттам се отварят като стени на кораб едни  « гърла », на върха на които се намираме ние.
     – Алпите са образувани от земните размествания в продължение на повече от 200 милиона години – чувам гласа на мъжа ми. – В резултат от тези размествания реката е
« паднала » в процеп, който постепенно е добил формата на каньона пред нас.
     Река, скали, небе, гори – всичко се преплита и законите на перспективата губят смисъла си.  « Тук е по-далеч от далеч, тук е отвъд .» – казва Жан Жионо за това място. Усещаме го силно, разтърсващо. Екстаз ли е думата, не зная, няма думи които да преведат, обяснят, изразят мига на съприкосновение, на достъп, който изживяваме като надчовешки опит, като отскок.
     Алеко е успял да го улови най-точно: « Всички наблюдатели бяха вцепени като в жива картина… Като че не пред творението боже, а пред самия бог те бяха изправени! »

     Напускаме Прованс с пълни очи и сърца. Остава ни крайната цел – Монако.
     Прочутия Лазурен бряг не ни изненадва. Горещината, задръстванията по пътищата, френетичната интернационална тълпа от туристи дори през септември, хотелите с пет звезди, палмите, голфовите игрища – класическа картина на големите пари. Сен-Тропе, Кан и Ница не влизат в маршрута ни. Интересува ни Грас – столицата на парфюмите.
     Сапфира на Средиземно море ни придружава неотклонно до Кан. След около 30 км влизаме в Грас. В този град се намира едно от двете единствени училища по парфюмерийна промишленост във Франция (другото е във Версай, недалеч от Париж). Тук са и седалищата на три парфюмерийни марки – Молинар, Фрагонар и Галимар. Всяка от тях има своя фабрика, магазини и цветни градини, които се посещават свободно от туристите. Медните казани във фабриките са идентични на тези в алкохолната промишленост. Резултатът обаче е друг и точно там е насочен интересът ни. Патрис проверява наличността на платежоспособните ни помагала и « атакуваме ».
     Особеното е, че тези три марки не се намират на свободна продажба в парфюмерийните магазини в страната. По това, което виждаме ни става ясно защо. Наплив от немци, италианци и японци излизат с препълнени чанти от бутиците. Явно е, че не им трябва друг пазар освен локалния на господа Парфюмьорите от Грас. В магазина на Молинар, във витрини, са наредени стъклени флакони на парфюми отпреди войната, разказващи историята на тази търговска къща. С изненада откривам оригинална есенция « Българска роза » в цилиндрично дървено калъфче, пирографирано и зографисано в червено и зелено. С тези « мускалчета » през комунистическо време подкупвахме румънските продавачки срещу хубаво бразилско кафе, защото у нас имаше само некачествено виетнамско.
     Фактът, че въпреки наличието на собствени розови градини, Молинар не е подценил качествата и на българската роза, ласкае националното ми самолюбие.
     Купувам без грам колебание.

     Фрагонар е художник, когото познавам от картините му, изобразяващи галантни любовни сцени от 18 век. С изненада научавам, че има цяла династия художници с това име, за които дори не съм подозирала – баща, син, внук и снаха. Днес основното занятие на семейството са парфюмите. Импозантни рекламни хоругви в златно-жълто крещят престижа на старата буржоазна фамилия и качеството на продукцията ù.
     Не купуваме дори един сапун.

     Галимар е името на най-известното френско издателство, знайно е. Че има и такава марка парфюми (без всяка връзка с издателя Галимар), беше откритие за мен.
     Попаднахме в море от ухаещи парфюмерийни продукти – ванна сол, торбички за ароматизиране на бельо, парфюмирани свещи, ароматна вода за гладене и т.н. Фабриката не е голяма, обстановката – семпла. При все това тази търговска къща съществува от 1747 г. Предлагат ми да минa през ателието, наречено « таринология » ( на арго tarin означава нос), където всеки сам може да състави парфюм по своя идея с помощта на 18 вида базисни есенции. Отказвам учтиво. Имам доверие във вкуса и професионализма на марката. Не се излъгвам. Парфюмът който избираме, « Вечер в Грас », е един малък шедьовър.
    
     9.
     Градовете-държави винаги са предизвиквали любопитството ми. Интересно ми е да усетя атмосферата на такава мини-геополитическа структура, да проникна в самочувствието на жителите й, да сравня с една « нормална » държава. Миналата година през септември посетихме с Патрис Андора. За французите този вид екскурзии са толкова банални, както за силистренци отиването в Кълараш. Интересува ги само комерсиалната страна на въпроса – да си купят уиски, цигари, бензин, които в Андора са с 20% по-евтини, отколкото във Франция. Кралство Андора има, все пак, вид на малка държава – нещо като окръг от 468 кв.км, с 4 града, 64 000 жители, станции за ски, столица, която се казва Старата Андора – 17 000 жители. Хората говорят испански и френски, но физическият им тип е повече испански – мургави, възниски, добре сложени. Изненада ме архитектурата на столицата – в полите на Пиренеите неочаквано
се издигат ултрасъвременни конструкции от метал и стъкло, футуристични църкви и центрове за отдих и развлечение. Колкото до останалото – е, и ние си купихме уиски.
     Но ако Андора е остатък от европейското средновековие, то Монако е връзката с античността – типичният полис на древна Гърция – с укрепения дворец, с излаза на море, с кръглия площад в центъра на града.
     Кралство Монако е с древен произход. Още преди римляните, селището е било основано от финикийците, но истинската му роля в историята вписва династията Грималди през 13 век. Оперетната слава на Монако донася Грейс Кели (актрисата-фетиш на Хичкок), която се омъжва за принц Рение през 1956 г. През 1982 г. автомобилна катастрофа отнема живота на кралицата и кралят отглежда « сам » трите си деца – Каролин, Албер и Стефани.  Френската преса живо се интересува от бурния живот на кралските деца. Само една кралска фамилия в Европа може да съперничи с мариводажите на Грималдите – елизабетинската. Но след смъртта на Даяна, първенство държат Грималдите, без съмнение. Това – между другото.
     В действителност Монако е неголям, много красив град. (197 хектара, 29876 жители) разположен на два хълма: старият град и двореца – Монако и новият град, построен на срещуположния хълм – Монте Карло, където се намират казиното и операта – великолепни постройки от 19 век. Монако е известен със своите морски бани, където цялата европейска аристокрация се стича да демонстрира умението си да живее от края на 19 век та до днес. Тук не става дума за безмитни стоки.  Напротив, нивото е високо дори за французите. Луксозни магазини, сгради в кремаво-бежово, розово, една блестяща чистота и ред навсякъде, говорят за цивилизованост и култура на бита.
     Мъжът ми се усмихва многозначително:
–    Вярно е, тук мръсни са само парите.
     И така да е. Обикновеният турист не го вижда, нито разбира. Монегаските (жителите на Монако) говорят френски. И италиански, и английски. Всички. Елегантност и  известен финес се четат по лицата им. Всичко тук показва ниво над средното.
     Сядаме на чашка кафе в центъра, който се намира между двата хълма, в ниското. Пристанището с яхтите на милиардерите е на един хвърлей място от масата ни, а малко по-далеч също в  центъра, се намират два басейна, макар че морето е под ръка на всеки, който би искал да се изкъпе. Лениви сирени изтягат стругованите си тела в шезлонги около водата, други плуват, млади аполони демонстрират бицепси и « шоколадови таблетки » (така на френски жаргон се наричат стомашните мускули на мъжете). Без да правят каквото и да е усилие да сложат поне една тениска на гърба си, плажистите напускат басейните по бански костюми и се смесват с тълпата в центъра. До шикозно облечена дама крачи полугол млад полубог, но това не притеснява никого и не отнема от класата на атмосферата.
     Пресичаме ботаническата градина с екзотични цветя ( която ми напомня тази в Балчик), за да се спрем на площада пред двореца –истински действащ дворец, с истински принцове и принцеси. Границата между реалността и вълшебството е изтъняла до максимум. Питам се къде е анахронизмът – дворецът на Виландри, този в Монако или ние. Сме ли бъдещето, което съзерцава миналото или сме сегашното пред живото си минало? Е ли проблемът време състоятелен? Хронологията начин за ориентиране ли е или напротив – за пълното изгубване на опорните точки?
     Пежото като истински deus ex machina спасява положението в полза на автора.
     Преспиваме в хотел според кесията си ( в никакъв случай с 5 звезди) и се приготвяме да поемем към града, в който живеем – Брест- по най-краткия път.
     Септември е месец, в който машината на цивилизацията на Запад задвижва хода си и в края на месеца тя боботи с пълна сила. Не можем дълго да правим изключение от правилото. Чакат ни задълженията и отговорностите на статичния живот в нашия бретонски град. Там ни очаква и Океана – изумрудения ледено-хладен гигант, на чиито води Патрис беше доверил 40 години от живота си и без който е немислимо да живее.
     Никой не може да остане безразличен пред негово величество Океана, олицетворение на най-дългия път – вечния. Мисълта за срещата  ни оживява и вече мислено се разхождаме по скалистите му, ветровити брегове, които, сигурни сме, ни очакват.

     10.
     Като изключим номадите, които са пътували по принуда, питам се откога човекът е тръгнал по пътищата за удоволствие, да опознае околния свят или на среща с авантюрата. Отговорът намирам у Пол Моран – френски дипломат, писател (съвременник на Пруст) и ненаситен, неуморим пътешественик.
     Първите хотели, пътища и писти откриваме още у древните евреи. По-късно римляните построяват цяла мрежа от забележителни по устойчивостта и ефикасността си пътища, осеяни с императорски хотели и ханове за чиновниците на империята. След падането на Римската империя, едва през 9 век, Шарлмань (първият френски император) поправя римските пътища и те отново влизат в действие. Религиозните шествия н