НЕЩОТО

от

Атанас Гелев е завършил НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, работил е 25 години в Българска национална телевизия. От дълги години живее и работи в Чикаго – САЩ. Пише поезия и проза. Член е на УС на Лигата на българските писатели в САЩ и по света. Негови творби са публикувани в годишника на Лигата Алманах „Любослов“, в-к „България СЕГА“ и др.

НЕЩОТО

Атанас Гелев

Лежеше с очи, широко отворени, единствено тях той все още можеше да движи. Не, не очите, само клепачите. Не усещаше нито тялото, нито крайниците си. Дори тупкането на сърцето! Абсолютно нищо! Само клепачите все още събираха капките, стичащи се от челото. Единствено можеше да диша. Малко по малко започна да усеща как органите започват да възвръщат функциите си. Първо очите, след тях краката, ръцете и после цялото тяло. Но все още той продължаваше да лежи, потънал в локва от собствената си пот, изтощен и напълно объркан. Какво беше това? Кой беше Той или Тя? Какво искаше от него? Защо него? И докога ще го преследва?
Това не му беше първата среща с Нещото. Преди много години, може бяха около десет, беше “нападнат” за първи път. Една нощ се събуди от това, че нещо се беше разположило върху гръдния му кош и той едва, с много усилия, успяваше да си поема дъх.
Наоколо всичко беше в пълен мрак. Имаше чувството, че се намира в най-дълбоката пещера, място, никога не достигнато от светлинен лъч. И още, макар да живееше на доста оживена улица, не се чуваше какъвто и да е звук.
През съзнанието му започнаха да минават хиляди мисли. За първи път попита:
– Какво си Ти, кой си Ти и какво искаш от мен?
Отговор не получи, само усети, как тежеста се увеличи.
Да, сигурен е. Не спи. Не сънува. Но тук има нещо, което го измъчва, блокира дишането му, цялото му тяло. Дори се опитва да достигне и манипулира съзнанието му. Това не може да бъде нищо друго, освен черна, зла сила! Единственото, с което можеше да го прогони, е това, което То не обича, което да го уплаши, и тогава, прогони. Но какво е това Нещо? Ако Нещото имаше добри намерения към него, мислеше той, нямаше да го кара да страда. Значи е свързано с някаква нечиста сила.
Но от какво Злото се страхува най-много? Това е вярата! Силната вяра! В доброто! Тогава вдигна дясната си ръка и започна да се кръсти. Колко време продължи, не помнеше. Обаче усети как тежестта, разположила се върху гръдния му кош, започна да олеква и постепенно съвсем изчезна. Между пердетата се промъкна лъч светлина от уличните лампи, а звукът от тромавия трамвай раздруса жилищния блок. Той стана, отиде до кухнята. Изпи чаша вода. Смени подгизналата си фланелка. Озърна се. Дали То ще го атакува отново? Постоя така няколко минути, в очакване. Мислейки върху това, което току що се беше случило, с известен страх се запъти обратно към леглото. Утре ще го премисли отново.
На сутринта разказа на съпругата си за снощното преживяване. Нейната реакция беше нормална:
– Сънувал си кошмар. – рече му тя.
– Да бе, сън. – помисли си той. Никога до сега не беше преживявал сън по този начин. И дори да го помни с толкова много подробности! Но знае ли човек? Винаги нещо може да е за първи път.
Минаха години. Той напълно беше забравил за тази случка.
Едно лято замина за Франция, на гости на леля си. Но истинската причина беше, че бе решил да остане там. Веднага се запозна с други двама българи и един французин. Те имаха бояджийска бригада и той се присъедини към тях. Работеха предимно в близките около Париж селца. Много приятна работа. Добре платена и, няма да повярвате, обядът, не само е платен от работодателя, но включваше и бира или половин бутилка вино! Така се работи във Франция!
Един ден решиха през следващия уикенд да отидат на гости на семейството на французина, което беше на почивка в къщата му, на юг, чак до испанската граница.
Свършиха петъчната си работа и юруш към Перпинян. Ама тоя луд Жерар не падаше под двеста километра в час! Как ли ще се чувстваш да седиш отпред, с двете ръце, плътно стиснали предпазния колан и не рядко, с двата крака да натискаш “спирачката”! Но все пак призори, живи и здрави, пристигнаха в малкото китно селце. Прекрасно място! От всякъде заобиколено от хълмове, покрити с лозя. Къщите бяха строени от камък. Стари, поне на по сто години. И не бяха повече от двадесетина.
През деня се разходиха по близките винарни, опитвайки местната продукция и привечер се прибраха. Домакините бяха решили вечерята да бъде в местното ресторантче. То беше разположенo в подножието на един от хълмовете, а естествената пещера беше превърнатa в място, където собствениците държаха, при идеални условия, стотиците бутилки с гроздов еликсир. Фантастично място! Колко много вино се изпи, не питай! Водата, според тях, е само за миене. Френски обичаи!
Но последвалите събития не бяха повлияни от виното! Когато се прибраха в къщата, се оказа, че те нямат достатъчно легла. Тогава той сам предложи да спи на пода. Стаята беше доста голяма, с огромен френски прозорец, гледащ към съседния двор на местната черква. Постлаха му върху теракотните плочи и всички се пръснаха по стаите си.
Той се просна на постелята, изтегна се и започна да прехвърля в съзнанието си преживяното през последното денонощие. Колко много неща видя! Колко много емоции преживя! Беше прекрасно! Само можеше да благодари на съдбата за тази възможност.
Тогава усети нещо отдавна преживяно, нямащо нищо общо с изпитото вино, произведено от истинско грозде. Някаква сила беше започнала да обхваща гърдите му.
Не, не сънува, защото още не беше заспал. Знаеше, че не е заспал! Сигурен беше, че не спи! Около него всичко потъваше в мрак. Плътен, черен, непрозрачен мрак! Силуетът на черквата беше изчезнал! Тогава си спомни за случките от преди години. Вече имаше някакъв опит, как да се справи и понечи да се прекръсти. Да, но ръцете му бяха блокирани! Не можеше да движи нито една от тях. Не можеше да помръдне дори пръст.
Не се паникьоса. Търсеше друг начин да се пребори с Нещото! А какво беше То? Какво искаше от него? След като употреби всичките си усилия да освободи ръцете си, но не успя, продължи да мисли какво може да му помогне, как да се измъкне от този капан. Реши пак да опита с кръст. Щом не може с ръце, защо не опита с крак! Да, защо пък не опита! Понечи да повдигне десния си крак. Да! Движеше се! Не беше блокиран! Добър знак. И с голяма надежда за успех, започна да прави кръстен знак. С крака си! Не брои колко пъти го направи, но усети, как мракът около него постепенно взе да се разсейва, а тежестта да намалява. Успя да обърне глава и погледна натам, където беше прозореца. Там черквата постепенно възвръщаше нощния си силует.
Този път той с никого не сподели нощното си преживяване. Знаеше, че не е сън! Но и знаеше, че никой няма да му повярва! Знаеше, че това е нещо зло! Знаеше, че То иска да го обладае, подчини! Знаеше, че веднъж нещо може да се случи. Че може да е сън. Но втори път? Същото? Не!!! Просто не вярваше в случайността! Знаеше, че това беше нещо истинско! Но какво?
Прибра се в дома си и на никого не каза какво му се беше случило.
Минаха няколко години. Вече живееше в друга държава. Не му беше лесно да свикне с новия начин на живот. Там, той всеки ден се бореше се за оцеляване. Направи много компромиси и се лиши от много благини.
Да, наистина, всичко това се беше случило отдавна. Сега, точно както преди, лежеше, плувнал в пот. Но усещаше, че мускулите му възвръщат способността да се движат. Светлината от хола, бавно започна да се промъква се през пролуката на врата, а гласовете от телевизора, макар и тихи, достигаха до него.
Сега какво се беше случило? Денят му беше минал напрегнато и много уморен, беше си легнал рано. Заспа веднага. Но както спеше, огромна тежест се стовари върху него и го събуди. Не му позволяваше дори да диша. Едвам успяваше да се пребори за всяка глъдка въздух. Понечи да повдигне ръката си. Не можа. Беше блокирана. И двете! Краката? Също! Не ги усещаше! Сякаш ги нямаше! И не само това. Цялото му тяло го “нямаше”! Сякаш никога не го бе имал! Никога не беше съществувало!
Бяха му останали само очите и клепачите! Но едните се взираха някъде там, в безкарйността, а с другите успяваше само да мига! Нещото този път дори не го уплаши. Вече имаше опит. Започна да мисли. Какво да направи? Как да се пребори? Само с клепачи? Не става! Припомни си предишните интервенции и започна да ги анализира спокойно. То никога не успя да пробие защитата на разума му! Съзнанието му не се беше поддало на атаките! Така. Какво беше това, което го беше спасявало до сега? Какво той беше направил? С какво го беше плашил и прогонил преди?
Явно е, че Злото се страхува от нещо! Но какво беше то? Какво? Какво? Като светкавица, една мисъл се пръкна в съзнанието му. Ами да! Много просто! Антиподът на Злото! И това беше? Вярата! Неговата силна вяра в доброто! Добре де, но сега като не може да движи нито ръцете, нито краката, дори очите си. Какво остава? Само той! Разумът му! Съзнанието му! Тогава? Ами да! Разбира се! Остава само едно! Да се моли! Да повтаря някоя молитва! Наум.
И започна с “Отче наш”! Колко пъти я повтори, никога не би могъл да каже. Двадесет, тридесет, повече? Имаше ли значение! То, Злото, явно не беше очаквало такава реакция. Много разочаровано, обидено, чувстващо се излъгано, пренебрегнато, с огромно нежелание, борещо се дори със себе си, Нещото започна едвам – едвам, много бавно да се отделя от него, да напуска тялото му! То никога не можа да овладее, да обладае, да блокирада, да победи неговото съзнание! И никога не се беше се предавало толкова мъчно, трудно!
Злото нещо никога повече не му се яви! Поне не в този вид и този начин!
Той никога не сподели с когото и да било тези си преживявания. Знаеше, никой няма да му повярва и да ги вземе насериозно. Но също, никога не ги забрави. Дори в трудни моменти си спомняше какво тогава го беше спасило – неговата вяра!