„Мартеницата се изправи. Двете се загледаха отново в морето от хора. Онзи, обикновеният човек, който бе поел нишката на Мартеницата, разплиташе кълбото и тя докосваше милиони други хора. Птиците запяха за идващата пролет, а матрицата затъгува в собствения си плен, изпълнен с луксозна разруха. Великата Майка Природа разцъфна в умовете на хората и те се завърнаха. Мартеницата отново ги дари със здраве и любов вовеки.“ – из „Мартеницата“, Рада Коджабашева
„А можем да мислим за това, което искаме – да сме свободни, да говорим красиво, да творим, да обичаме, да се възхищаваме един на друг, да уважаваме един другиго, да се разбираме, да се приемаме, да си вярваме, да сме заедно с природата, с Бога, с онзи баланс между дух и материя, който е достатъчен, за да може синаповото семе вяра да премести планина, както казва Библията.
Да отидем на лов за мисли, за красиви мисли, защото иначе…“ – из „Времето ми отива“, Рада Коджабашева
Рада Коджабашева:
родопчанка, майка, икономист, занимава се с имплементация на финансов софтуер, автор на книги и редица публикации
Разговорът
Мартеницата и Матрицата разговаряха вече век усамотени на брега на бъдещето, където се миеха вълните на миналото. Прескачаха от тема на тема и наблюдаваха хората в морето на живота.
– Аз мога да помогна на хората да са щастливи, като ги придвижа до центъра на мрежата. Там е истината – каза Матрицата.
– За истината няма слука. Или я носиш или не. – отвърна Мартеницата, хвърли нишката си към един обикновен човек и той я пое.
– Той ще се изплаши от твоето въже, а в моята система, ще се чувства еднакъв и сигурен – възропта Матрицата.
– Животът иска дързост, а дързостта – доверие. Със страх и съмнения не се върви – усмихна ѝ се Мартеницата.
– Аз ще му дам голямата Любов, и той ще остане в плен на моята паяжина. – отвърна Матрицата.
– Понякога големият урок е маскиран като голямата любов. След него обаче идва Истинската Любов – доволна отвърна Мартеницата.
– Няма истинска любов. – Матрицата се ядоса. – Хората се обиждат, обвиняват, отхвърлят и предават. Те са жалки. А при мен получават все по нещо.
– При теб хората остаряват и умират преждевременно от злоба, а от любов никой не е умрял – спокойно рече Мартеницата.
– Виж този мъж. Умрял ли ти изглежда. Дарила съм го със способност да плете паяжини. Да привлича хора. – Матрицата изпитваше задоволство.
– Някои мъже са като слънцето. Имат нужда десетина планети да се въртят около тях, за да се осмислят. Но трудно се справят с Вселените. – Мартеницата разплете косите си и се усмихна на слънцето.
– А ти защо си мислиш, че твоите мислещи самотници са вселени?
– Да мислиш не значи просто, че си, а че твориш. Всяка мисъл се върти, прави, суче и накрая, хоп, изскача в конкретна форма – спокойно разясни Мартеницата – нужно е внимание. – каза и се загледа към простора.
– Глупости – възрази Матрицата. – Свързала съм всички с телефони, компютри. Каква форма?! Това е сплав.
– Колкото по-безналична, толкова по-безлична е твоята сплав – натъжи се Мартеницата.
– Но те знаят всичко, всичко е във виртуалното пространство – настояваше Матрицата.
– Информацията не е знание – засмя се Мартеницата.
– Възразявам. – Матрицата се изправи – ето виж, в пандемията постоянно ги информирам да си стоят вкъщи, за да не умрат.
– Смъртта не е интересен въпрос. Ти сама знаеш това. Въпросът е защо умира любовта? – замисли се Мартеницата – Тя е интелигентна и не търпи глупост, а ти отслабваш интелекта на човека.
– Казваш, че убивам хората? – Матрицата се навъси.
– Ти го казваш. На тях са им нужни само знания за кръговрата и чисти чувства. Така ще имат всичко – Природа, любов и свобода. Ти ги ограничаваш – обясни Мартеницата.
– Това е нелепо. Аз съм ги потопила в море от информация. Те могат да знаят всичко.
– Доколкото познанието за нищо и всичко е еднакво, и е нула, то разликата между нищо и това, което познават хората, и разликата между всичко и това, което познават, е една и съща. – Мартеницата вече губеше интерес.
– Ти обезсмисляш неща. Сякаш искаш хората да си умрат без да са видели какво е слава, пари, власт, чест… – нервничеше Матрицата.
– Всички ще умрат, но дали всички ще разберат, за какво са живели? Та те са и даденост и възможност, а в твоя свят са просто чужд ресурс.
– Трябва да бъдеш по-мъдра. Икономиите от мащаба са огромни. – сериозно заяви Матрицата.
– По-добре лудостта на любовта, отколкото слепотата на мъдростта – репликира я Мартеницата.
– Но те се презират. Разделили са се на религии, класи, фили, фоби. За каква любов говориш? – изхили се Матрицата.
– Разделили сте ги. Творецът работи с мисълта. Манипулаторите го копират – отвърна Мартеницата.
– Ти презираш моите създатели?! – Матрицата заемаше защитна позиция.
– Презрението не изисква споменаване на обект или обстоятелства, но честта изисква пълно отхвърляне на сценария на презрения – кимна Мартеницата.
– Но той контролира всичко на тази земя – доволно и небрежно подхвърли Матрицата.
– Контролиращият накрая става жертва на собствения си контрола – рече Мартеницата и погледна събеседницата си в очите.
– Нямаш сила да ме спреш. Аз ще развия изкуствения интелект и твоите хора просто ще се подчинят.
– Изкуственият интелект е толкова по-силен от естествения, колкото повече вторият се отказва от себе си, но хората не се отказват, мила моя – отвърна ѝ Мартеницата.
– Ще ги откажа. Недоверието, което вкарах в сърцата им, ще ги разедини завинаги.
– Да. Това е най-важното място. Човек има нужда да вярва на друг човек. Животът е вярване. Затова и любовта е доверие. Хората умират от болка, когато са предадени и търсят друг на когото да вярват. Ти ги предаде и те дойдоха при мен.
Мартеницата се изправи. Двете се загледаха отново в морето от хора. Онзи, обикновеният човек, който бе поел нишката на Мартеницата, разплиташе кълбото и тя докосваше милиони други хора. Птиците запяха за идващата пролет, а матрицата затъгува в собствения си плен изпълнен с луксозна разруха. Великата Майка Природа разцъфна в умовете на хората и те се завърнаха. Мартеницата отново ги дари със здраве и любов вовеки. – Рада Коджабашева
***
Липсата на вяра (и доверие) е най-дълбокият човешки комплекс. Той ни озверява. Води ни до липса на съзнание за добрите възможности. Скарва ни с хората. Омаловажава ни. Скрива ни един от друг и ни притиска в собствени клетки, от които гледаме мрачно, подозрително, неодобрително, злобно, неуважително, безлюбовно, глупаво, тъжно, тъпо.
Приемаме даденостите като някакъв хаос от невъзможност и губим смисъла на общуването, което пък е тънката червена нишка, която свързва интелектите и мислите на всички нас. Тънка, защото, ако са неискрени, се къса. Червена, защото поставя граници, които лесно се преминават и тогава, с ефекта на 25-я кадър в кинолентите, се променят измеренията на добро и лошо, приемливо и неприемливо, красиво и грозно.
Възприятието за света най-силно се влияе от политиката и любовта. И двете имат заряд и сила да ни осмислят и да ни обезсмислят. Ключът е нашето отношение и реакция към тях.
Има ли обществото общо съзнание или индивидуалистичното скърпва някак си цялата система от действащи човешки субекти? Нашето взаимодействие или налагането е начинът законите на системата ни да са верни? Можем ли да се откажем от опита си, или поне осланяйки се на него да сменим посоката, от фрагментираност на множество ега в общност на честни и отговорни азове? Имаме ли дързост за промяна? В “теб” ли е силата, или в “нас”? Тези въпроси задава книгата “Рискът Демокрация”, Рада Коджабашева.
***
ВРЕМЕТО МИ ОТИВА
Философите подлагат на съмнение причинно-следствената връзка. Не е задължително, казват те, да има причина за следствието. Библията ни учи, че косъм от главата ни не пада без Бог да е решил това. Математиците изчисляват, че една абсолютно незначителна мярка промяна в размера на най-малката частица, би изменила цялостно цялата форма на съществуването. Физиците ни обясняват, че формата е енергия представена по друг начин. Ние не знаем. Не знаем, защо животът е такъв, но търсим правилните въпроси и претендираме за отговори. Времето ни изтича в решения. Решенията ни трансформират в същността и в съществуването, и в измеренията на нашите усещания (ако са останали). Продължаваме да мислим. И разбираме… нищо не сме разбрали.
Пет години в живота на човек вероятно са малко време. Но те са само пет, ако си на пет. А и когато си на пет, генно-духовната ти структура не е на пет. Може и да е на пет века. Но ние продължаваме да мислим. За причини, следствия, рамката, в която ни е определено да живеем, думите, с които изразяваме отношението си към света, формите и чувствата, с които го споделяме. Усещането, че може да се доверим на живота, се замотава в конците от сметки, данъци, борби, желания, категории, възприятия. Замотават се дотолкова, че спираме да усещаме. И това е краят. Тогава умираме.
Разглобяваме душите си, като пушка, като пистолет, за да разберем, кои са въпросите, има ли отговори, къде е спасението? Сглобяваме ги. С отработено движение. Пукаме балоните в нас и после искаме пак да ги надуем, защото да летим е присъщо на хората. Ампутираме чувствата си, защото са силни: по-лесно е да сме обществено приемливи. После ги търсим с факла в тъмнината, защото те ни правят живи. Затваряме мозъка си в логика, защото по-голяма клетка не ни е известна.
Отравяме телата си и търсим лечение. Глупави сме. И разказваме за всичко това. И този разказ претендира да е изкуство. И той е. Защото е изкуствен. Опитът ни е изкуствен. Щастието ни – истинско. Затова накрая или … не съвсем накрая, просто се доверяваме на живота. Причините стават безпредметни. Безстрастни сме към резултата. Събуждаме усещането си за съвършенство, някак нелогично определено от наличието ни в уникалната подредба и взаимосвързаността на хаоса, разрошваме гъстата коса на нашето малко дете и започваме да се учим от него: на безусловна любов, на доверие, на безстрашие, на честност. И времето започва да ни отива. Ама много готино да ни отива. Тогава и опитът става щастие.
Благодаря на всички, които ми помогнаха да имам тази книга. Благодаря и на тези, които ще се радват да я прочетат. Предговор към книгата „ВРЕМЕТО МИ ОТИВА“, Рада Коджабашева
***
Сметка
Дали пък да се разрушиш,
зад нечий ъгъл или стих,
не е най-смисленото разораване
преди посяване?
И след тъжния порой
да откриеш в себе си
покой, който сила да дари,
а не надежда вяла, илюзии, мечти?
Едва ли с недоверие отглеждаш
цвете Верие, за да чуеш сутринта
и огледалото да казва – благодаря.
Дали заря е пътят и дали е нарушение
моето съждение,
че съмнението е безвремие?
Животът – мигновено съвкупление
на физика и психика в единение, дали
не е божествено забавление, при което
за артистите
понякога е унижение,
за оркестъра
е упражнение,
за солиста –
напрежение,
а за публиката –
изкушение да извика бис…
на това стълпотворение
от нишки и простори
нарисувани на … декори?
А когато времето се повтори
и слънцето заеме своя страж,
дали ще хукнем пак
след своя бяс за войната и мира в нас?
Или…
Или ще отложим тези важни пози
и с човешкия си глас ще проговорим
с любов за нас?
***
Луна
Спим.
От височината на луната
светът е мним.
Вълците посягат в тъмнината,
мечтателят усмихва светлината,
обиденият подарява си сълзата,
влюбеният чака,
оставеният мрази тишината,
клеветникът пие с лъжата,
бедният поглежда с уплаха,
богатият – смята.
Някой ти държи ръката,
другият – тъжи в душата.
Сменяме местата.
Любовта все още чака.
Вълкът потъва в гората.
Жената прощава за луната.
Денят пристъпва,
очи далечни се прегръщат.
Вятърът целува пеперуда –
буря в океан лудува.
Човекът осторожен
слага черни очила.
Слънцето му пречи.
Луната е виновна за това.
Самотни.
Тишина.
Усещане, че всичко е в позлата,
но ние не разбираме това.
Времето живее,
ние мрем,
а на ръба на красотата
някой чака
за нататък.
***
Epikriza
В хиляди илюзии протича наш‘то време,
за истината луди сме,
в лъжа ще я заподозреме,
и когато я осъдим,
тя, Истината,
на кладата си ще се смее,
за времето прокудено, неосъществено…
а ние “зрелите” …
ще продължаваме…
…неуки да си мрем.
***
Да оцелееш е половината.
Да обичаш е причината.
Без крила написани,
правилата нямат силата.
Прозреш ли свобода си,
матрицата е надмината.
Любов, здраве, чудеса
на мисълта е доктрината.
В бяло и червено Ти плети света
и Родината.
Защото Мартеницата
е красивата!
„В бяло и червено Ти плети света и Родината. Защото Мартеницата е красивата!“ – Рада Коджабашева
Снимка: личен архив
>
1. Присъединете се към нашите основни фейсбук групи:
Bulgarians in Chicago United | Обединени Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicagoUnited
Bulgarians in Chicago | Българи в Чикаго –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInChicago
Bulgarians in USA United | Обединени Българи в САЩ –
https://www.facebook.com/groups/BulgariansInUSAUnited
2. Харесайте нашата главна ФБ страница:
https://www.facebook.com/bulgariasega
Благодарим Ви!
Екип на в. “България СЕГА”
