Иван Бързаков
Всяко истинско прозрение, вярвам, е празник не само за ума, но и за душата! В литературата това е очебийно. Но вижте и в музиката. Не случайно оперите на Рихард Вагнер са ненадминати. Защото Вагнер постига абсолютен синхрон на движението на музикалната фраза и “ musical texture” със сюжета (“Тристан и Изолде” или “ Летящият холандец”, или “Танхойзер”, или която и да е друга)— ала също така и с движението на самия стих (Вагнер е великолепен поет,оригинален), и с декора — със всичко! Бих могъл с часове да ви разказвам за Вагнерианските постановки по света.
И защо композиторът е изисквал “Парсифал” непременно да се представя единствено в Байройт, където е конструирал самата сцена— и като форма, и като цвят. Но още по-важно: сцената е с особена дълбочина. Всичко е изчислено “ до косъм” от композитора — за да “падат” и се сливат по специален начин звуците от 6-те хора. Изследвал съм го нарочно в различни постановки на световните оперни зали (с най-добра акустика, само в Сидней не съм бил). Никъде не може да се постигне ефекта на Байройт, където местният маркграф е построил цялата опера по спецификациите на самия композитор, режисьор и поет— уникално явление в света!
Вагнер ме научи да “оркестрирам” абсолютно всички компоненти в поетическата си трилогия. Не само текст, философски замисъл, както и конвергентност и универсалност на темите, не само илюстрация и визуален и смислов контрапункт, но даже и “пространство към пространството”, което в една лирическо-поетическа трилогия, не епос, е изключително трудно и не се среща по света.
За всичко това и за още много съм благодарен не само на великите живописци, но и на Рихард Вагнер.
(Из “Методология на изящните изкуства”)
За в-к „България СЕГА“
Снежана Галчева –
председател на Салон за българска култура и духовност – Чикаго
