ПРОДУКТИВНА ЛЮБОВ

Христос Хаджипапас е роден в Кипър през 1947 г. Издал е стихосбирките “Ендоскоп” (1969) и “Увод към трагедията” (1979), романите “Цветът на синия хиацинт” (1989), “По пътечката на черната луна” (1993) и “В окото на змията” (2000) и сборниците с разкази: “Голямата лъжа” (1981), “Напълно нормален” (1984), “Любов в пещта” (2001), “Like a Discus Thrower” (2009) и “Несигурна стъпка” (2009). Романите “По пътечката на черната луна” и “ В окото на змията” и сборниците разкази “Напълно нормален” и “Любов в пещта” са получили държавната литературна награда на Кипър. Книгите му са издадени от престижни гръцки издателства. Негови произведения са преведени на немски, руски, английски, български, испански, турски, румънски, албански и есперанто. Последният му роман “В окото на змията” е публикуван през 2003 г. от издателство “Балкани” в поредицата “Балканска библиотека” заедно с други значителни балкански автори. Много негови разкази са публикувани в български списания и вестници. Заедно със съпругата си Василка Петрова-Хаджипапа превеждат от български поезия, проза и театър. През 1988 г. списание “Неа Епохи” публикува по техни преводи “Малка антология на българската поезия”. Театралната организация на Кипър постави през 1981 пиесата на Йордан Радичков “Опит за летене”, а през 1999 г. Сатиричният театър в Кипър – “Последната нощ на Сократ” от Стефан Цанев.

***

Ще разкажа за водещата по телевизията, но преди това ще ви се представя. Аз съм един вид медиум, майстор в проникването в личностите на другите, в разчитането на тайните им. Понякога на мотивите им. Всичко това безкористно, без отплата. Единствената ми печалба е да постигам целта си, да потвърждавам диагнозата си, да се доказвам като добър психоаналитик, макар че нямам официална тапия за нищо подобно. Наградата ми е само пред мен самия, не го правя за трети лица, защото не обичам да одумвам. Нито да получавам браво от някого. Чисто и просто съм маниак на истината, въпреки че не ме интересуват никакви баналности. Те са за водачите на тълпите, демагозите, крадливите банкери, професионалните политици, високопоставените попове, учените и техниците, които ремонтират хладилни камери. Моята работа е не замразяването, а размразяването. С последното миризмите се освобождават. Вманиачен съм да постигна целта си, дори и ако е заложена кариерата ми, авторитетът ми в обществото, дори и ако трябва някои да ме обвинят в заговор – докато търсят някаква тяхна привидна хармония. И няма да прибягна до неприемливи трикове под масата, както правят те с парите и със съдбите ни. Интересува ме въобще необичайното. Това, което не могат да видят обикновените хора, дори когато им избожда очите и което безпогрешно ни пронизва открай докрай, подобно на онези пластмасови микрочастици от глобалното замърсяване на океаните. В същото време, от другата страна на монетата, например, е привлекателната метаморфоза на една незначителна телевизионна водеща, която каналът ѝ почти не показваше. И която влиза в живота ни като благотворен лъч светлина и красота.
Внезапно Андриани се появява. Беше в сутрешно предаване с един известен, добър журналист, няколко години по-млад от нея – да представят актуалните теми от деня. По време на дебюта им, но и през следващите дни, ми беше трудно да ги наблюдавам: неравни, некоординирани, той със самочувствие, от което обаче сътрудничката му беше лишена. Понякога се смеех на мисълта, че са впрегнали кон с вол. Тя не вървеше в крачка с него. Сякаш се криеше някъде, за да му отстъпи, ще речеш, от безполезното си време. Все едно искаше да се скрие за малко, да остане незабелязана за някоя и друга секунда далеч от обектива. Той пък се опитваше да я насърчи, да ѝ даде криле. Да я повдигне малко, вероятно забелязвайки скритите ѝ възможности. В някакъв момент беше променил даже името ѝ и я наричаше Андрия. Веднъж дори се обърна към нея със „скъпа Андрия“. Само „мила“ липсваше. Постепенно тя набра скорост. Започна да си иска своето време, да се гримира по-малко и така сваляше маската си на преднамерена простота, ставаше по-миловидна, с осветено лице, привлекателна. От ден на ден правеше големи скокове. Устните ѝ леко се увеличиха и се преобразиха хармонично в цвета на костюма ѝ. Много по-подготвена в работата си, понякога тя го прекъсваше. Дори от време на време му се налагаше, защото принадлежеше към постоянния персонал, докато той беше обикновен външен сътрудник. Конят и волът бяха заменени с два състезателни коня, метеорити, които осветяваха пътя към целта си. Ноздрите ѝ незабележимо се бяха разширили. Беше явно, че вътре в тях се беше скрил Химерос* – един образ на страстта, който само детектив като мен можеше да разчете. Останалите си нямаха идея за това преобразяване и за уникалната ми находка.
Предаването набра инерция. Благодарение на него каналът завоюва най-високата гледаемост в сутрешния пояс. Надмина и най-популярното предаване на държавната телевизия с една много хубава журналистка, която, наред с великолепните си гърди и сладките си приказки, представяше разнообразни теми за човешкото поведение: детска престъпност, детска порнография, тормоз в училище, сексуален тормоз, импотентност, колко пъти правим секс седмично, любовни измами, медицински теми, чудесата като част от живота ни, плачеща икона на Богородица и др.
Още нещо, което никой зрител не беше забелязал, беше мимолетното докосване на ръцете им под масата; когато обективът направи грешка, подобно на демона на печатницата, и показа нея, с леко зачервено лице, а пръстите им да се преплитат или привличат, ниско по средата на масата, по-решително, отколкото в картината „Сътворението“ на Микеланджело, където Създателят сякаш със статично електричество в краищата на пръстите предава енергия на Адам. При все че някои извратени критици си фантазират нещо по-лукаво в чувството на привличане между двамата мъжки. Това тук е демонът на обектива, както вече отбелязах. Но, подобно на всички обикновени смъртни, не бях обърнал полагащото се внимание. А беше толкова логично. Толкова естествено. Той да ѝ предава прозорливостта си, силата на жестовете, на словесната си мъжественост, благосклонно приемана от нейна страна. А тя на него сладостта на серотонина, която се разливаше не само по лицето и движенията му, но и по целия кадър. И, разбира се, сред зрителите. Очите ѝ блестяха, лицето ѝ ставаше красиво, желано. Беше махнала от деколтето си безвкусното кръстче и беше окачила един настоятелен лъв, очевидно нейната зодия. Или неговата. Откопча още едно копче на блузата си, без вече да крие крайчето на горящата си гръд. И това вече телесно усещане се разливаше към зрителите, които, без да го усетят, изглежда, че се пропиваха от един вид необяснима наслада. Преживяваха някаква взета на заем, отразена еротична еуфория, без да разбират действителната ѝ основа. Усещаха се просто щастливи, без причина. Ще речеш, че някой им накапваше в чая някакъв еликсир на блаженството и отпускането. Като капка пот от набъбналия ѝ пубис в мига, в който тя летеше на седмото небе. На никого не му идваше на ум, че „набъбнал“ е толкова близо до диалектната дума за „напращял“, тоест възбуден, че старогръцкият глагол „набъбвам“ завладява изцяло и неочаквано екрана им с неизречени фантазии.
Когато вече бях достигнал до степен да наема агент да ги следи, за да даде накрая някакъв завършек на любопитството ми към „продуктивната любов“на тази продукция, се случи неочакваното. В края на програмата, когато двамата журналисти се оттегляха от сцената, обективът ги последва и показа младия мъж да я милва по задника.
Мен ако питате, този малоумник, операторът, правилно беше уволнен. Дори не му казаха причината – че отне цвета от предаването, обратно на бузите ѝ, които постепенно се зачервяваха по време на излъчването и запрати популярността му до най-ниската точка, а кораба на еротичната утопия – в плитчините.
Ако зависеше от мен обаче щях да се справя с въпроса много дискретно. И предаването щеше да продължи да процъфтява и до днес. Защото хората обичат и с готовност приемат любовта, дори и без да разберат, когато тя им се поднася пестеливо на тайни дози, чрез визуални и хормонални фибри и с неподозирани капкомери; дори и от тела, които живеят в условията на суша, които не са привлечени от еротиката вече. Даже и от онези, които са я отхвърлили отмъстително като резултат на разочарование. И сред тях доскоро и от тялото на моя милост. Което в протеста си изгуби години на младост и живот… Жалко.
Затова ви казвам, че този господин трябваше да бъде осъден окончателно на лишаване от любов. Както скитските енареи, които били наказани от Афродита за богохулство, с атрофия на детеродните си органи.
Да беше изминала обаче най-много седмица и прозвучава дяволски саркастичният звън на телефона. Разбрах. Отмъстително се чува гласът на детектива, когото този път бях направил глупавата грешка да наема:
– Скъпи маестро, провалихте се с гръм и трясък да проникнете в личността и на тримата герои. Операторът, драги мой, е усетил, че губи почва под краката си, еротичната си почва! С други думи, предусетил атрофията на страстта си да се стяга като примка около него. Затова и постъпил с такава скверност към богинята. Не е имал вече нищо за губене.

Христос Хаджипапас
Превод: Петър Къдрев
От подготвяната за печат от издателство „Балкани“ книга с разкази на Христос Хаджипапас
По материала работи
Снежана Галчева
за в. “България СЕГА”

КОМЕНТАРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here