ЕЛХАТА

Тази сутрин момчето се събуди рано. Настъпил беше дългоочакваният празник Коледа и днес трябваше да се украси елхата.
Тя още не беше купена – но следобед, когато в града шейните щяха да прокарват със своите плазове удобни пъртини в снега – дядо му, стария Асен, щеше да отиде до най-добрия си приятел – Димитър, за да поиска от него пари на заем и след това да я вземе от пазара.
Момчето се казваше Андрей и живееше с дядо си в малък град, разположен по северните склонове на величествени планини, където през шестте зимни месеца на годината, непрекъснато валеше сняг. Когато погледна през прозореца, момчето се учуди на големите преспи навън. Помисли си. “ Нима само за една нощ може да е наваляло толкова много сняг?! “ И наистина – през улицата не можеха да се видят къщите на съседите им, нито дуварите в техните градини, нито дори покривите.Само димът от комините им и светлините на прозорците напомняха,че тук живеят хора.
Когато големият махагонов часовник в дъното на коридора оповести с гонга си осем часа, Андрей се облече и изтича на двора.Навън придоби чувството, че се намира на дъното на океан, който беше изпълнен не със солена вода, а с милиарди снежинки, които се рееха свободно из въздуха, без да изпитат желание да докоснат земята. Започна да крещи с пълен глас.”Вали сняг! Колко е красива зимата!” И тогава помисли, че е оглушал,защото не можа да чуе гласа си. Не можеше, да чува стъпките си в снега, нито конските впрягове, преминаващи като феерични снежни вихрушки, безмълвно по тяхната улица.Долавяше само приглушеният звън от техните камбанки накрая. Толкова големи бяха станали през, изминалата нощ снежните преспи навън.
“ Настъпила е бяла тишина! “ – каза си на ум отново Андрей.
Той направи на двора един снежен човек, а след това се прибра отново вкъщи, за да се преоблече и за да се стопли. Когато махагоновият часовник в дъното на коридора, отмери с махалото си девет часа ,той отиде в трапезарията. Там помогна на дядо си да разпалят камината. След като закусиха, се свиха пред нея.
Там старият Асен, с един горещ въглен запали лулата си и след това разказа на Андрей историята на града.
Преди години родното му място, се беше прочуло не само с дългата си и снежна зима. То е било известно по света и с шоколадовата си фабрика, най-голямата на Балканския полуостров по онова време; с градския си площад, със сергиите за детски играчки и тази за часовници, с цирка и със стрелбището си, с виенското си колело, с приюта си за бездомни деца и с ледената си пързалка за през зимата. Градът се бил прочул тогава и със своите жители – бохеми. Както през лятото местните хора се събирали около виенското колело, за да се веселят, така през зимата те са отивали на ледената пързалка. По-малките са се пързаляли на нея, кои с ученическите си чанти, кои с кънките си, като са я обикаляли винаги обратно на часовниковата стрелка. През това време по-големите, както и техните родители, стояли встрани, за да ги наблюдават. Повечето ядели захарен памук и люпили тиквени семки. Други пък са се замеряли един с друг – с блокчета шоколад и с бонбони, взети от шоколадовата фабрика, които предварително са били обвити в конфети. Трети просто клюкарствали помежду си или колективно обсъждали последните настъпили в града събития, които са били отразени на страниците на местния общински вестник – “ През миналата седмица.“
Асен разказа на внука си и историята за тримата неразделни приятели- самият той, Димитър и Аксения. Още като малки те били неразделни. През зимата винаги заедно се забавлявали на ледената пързалка. По-късно, когато пораснали, дълго време Аксения не можела да направи своя избор- за кого от двамата приятели да се омъжи. Много трудно, накрая решила да се събере с по-умерения като характер – Асен.
Веднага след тяхната сватба, Димитър заминал, да странства в чужбина. Върнал се в града, когато вече бил и богат. Нямало я вече ледената пързалка, не съществувало виенското колело, нито приютът за безпризорни деца, който се е намирал в края на тяхната улица.
А жителите на града без тях вече не били същите.
Когато големият махагонов часовник в дъното на коридора отмери тринадесет часа – стария Асен тръгна да посети своя приятел Димитър, за да вземе от него пари на заем и така да може да купи елхата. Шейните с конските си екипажи бяха прекарали удобни пъртини в града и той скоро стигна до дома на своя най-близък приятел. Двамата изиграха няколко партии на шах, а след това Асен доволен, че е намерил пари за елха, се отправи към пазара. По това време там се бяха събрали много хора. Мнозина се бяха скупчили около кукления театър, за да наблюдават представлението. Асен се присъедини към тях и когато то свърши, той отиде да гледа гълтачите на саби и на огън. След това се отправи към стрелбището. Точно в този момент един войник в отпуска за кой ли път опита да спечели една писалка със златен писец. Зяпачите спореха, дали е успял, или не. При последния си изстрел, военният уцели конеца и доволен прибра писалката. От стрелбището Асен отиде при сергията с часовниците.
Там имаше богат избор от всички краища на света. Някои от тях бяха толкова големи, че представляваха малки готически кули. Те можеха да изумят всеки един човек със сложността на механиката си, както и със изяществото на своята дърворезба. Други бяха истинско произведение, на часовникарските, ювелирните и златарските науки. Някои от тях бяха големи, колкото човешки нокът, а други пък- богато украсени с диаманти. Асен купи, за своя дом един стенен часовник , а след това се отби при сергията, на която се предлагаха механични играчки от всякакъв вид. Имаше такива, каквито човек не можеше да си представи. Асен взе за подарък на Андрей една механична играчка с множество зъбчати колела по нея,със самонавиващ се механизъм. Накрая отиде на пазара за елхи. От там купи за вкъщи едно много добре разклонено дърво и тръгна, за да се прибере в дома си.
Но се подхлъзна, без да иска на един заледен участък от пътя, падна, удари си главата в голям камък и замря. Човекът беше изпаднал, в безсъзнание. Около него се събраха много хора. Някои от тях, по-бедните, сочеха за виновни общинските власти, тъй като те не бяха изчистили от леда градския площад. Други пък, които бяха по-богати, а и по-възрастни, обвиняваха за случилото се самия Асен: “Сам си е виновен, че се подхлъзна! Нали го видях, как тръгна да се пързаля, по един заледен улей, на пътното платно.Като малко дете! “
Викаше превъзбуден, на висок глас, един собственик на месарски магазин, като размахваше войнствено във въздуха сатъра си, сякаш искаше да съсече някого с него.
От тълпата с хора, които бяха станали свидетели на случилото се, се намери един фелдшер – медик, който помогна на стария Асен, да се съвземе и да дойде в съзнание, като му направи изкуствено дишане. След това хората около него постепенно започнаха да се разотиват. При Асен за известно време остана само фелдшера, за да му помогне да се възстанови напълно.
Когато дядо му излезе от дома им и тръгна към пазара, младият Андрей си облече новите дрехи и слезе на първия етаж, в салона, където щеше да бъде поставена коледната елха. Разтвори големия скрин, който се намира под високия еркерен прозорец, извади от него всички играчки, с които трябваше да бъде украсена празничната елха и започна да ги подрежда. Имаше голямо разнообразие, тъй като те бяха събирани, през течение на годините, от няколко поколения от хора, в тяхното семейство. Там се съхраняваха: големи, обвити в станиол орехи, боядисани със сребърен лак шишарки, надиплени причудливо книжни фенери и разноцветни гирлянди. “Поздравяваха” го, над сто на брой оловни войника. Нямаха брой опаковките с коледни свещи и пакетите с бенгалски огън. Андрей си избра една механична играчка, подарена му за рожденият ден през изминалата година, с множество зъбчати колела и сложни механизми по нея. Нави й пружината с един ключ и по този начин я приведе в действие. Играчката се завъртя бързо около себе си, разтвори металните си криле и започна да се рее из въздуха. Накрая се издигна толкова високо в салона, че се удари в най-горната част на еркерния прозорец и се счупи. Андрей я прибра за ремонт и тогава отиде в другият край на салона, където съсредоточи вниманието си върху портретите на роднини,закачени по стените. Започна да ги разглежда. Спря се пред снимката на баба си Аксения, съпругата на дядо му Асен, която си е отишла от този свят, още като е била твърде млада. Поради това младият Андрей, нямаше никакъв спомен за нея. Само беше чувал , че баба му е притежавала и способностите, да владее силата на окултните науки. Портретът на Аксения, беше в цял ръст и Андрей бе удивен от красотата й, а и от нейната младост тогава. На картината тя беше протегнала напред ръцете си, така сякаш искаше да каже на света: “Хей, живот! Здравей!“ Но най-запленен беше Андрей от очите й. Тя имаше големи, тъмни очи, вероятно синьо-зелени, които го гледаха като живи.
След като се съвзе и възстанови силите си, старият Асен, макар и късно се прибра с елхата в дома им. Той намери своя внук заспал в салона на пода пред портрета на своята баба Аксения. Той държеше, без да съзнава, в ръката си, една румена,свежа ябълка.
По-късно,със съвместни усилия, двамата украсиха коледното дърво, и както обикновено, заедно прекараха празника – Бъдни вечер. Но те не бяха сами. Невидимото присъствие на Аксиния, съпътстваше разговорите им.
На следващият ден,на Коледа, те отидоха на гости на Димитър.

Георги Ников
за в. “България СЕГА”

КОМЕНТАРИ

Please enter your comment!
Please enter your name here