ИВО СИРОМАХОВ – Разкази

ИВО СИРОМАХОВ е роден през 1971г. В София. Завършил е Национална Гимназия за древни езици и култура и НАТФИЗ, специалност Театрална режисура. Още като студент работи в Българско Национално Радио и в продължение на 5 години заедно с Ути Бъчваров води предаването „И рибар съм, и ловец съм”.Режисирал е редица театрални постановки, а през 1995г. получава Голямата награда за Дебют в областта на изкуствата. И до днес се помнят неговите къси фейлетони, сгъстени до степента на виц, написани с горчива ирония и преглъщан сарказъм, рисуващи малкият, объркан човек през времето на прехода, на новоизлюпеният политик и начинаещият бизнесмен в смутното време на началото на демократичните промени в България, които той публикува във в-к „24 часа”,като завеждащ отдел „Култура”. Негови разкази са публикувани в  „PLAYBOY”, „Hustler”,”MAXIM” и „MAX”. Автор е на седем сборника с разкази, последният от които „Няма значение” е издаден тази година и на четири пиеси. „Операцията”,най-новата му пиеса, също  е написана през 2011.От май 2000г. е завеждащ сценарният отдел на „Шоуто на Слави”, където работи и до днес.
Иво Сиромахов се налага като един от водещите майстори на „късият разказ” в пълният смисъл на думата в най-новата ни българска литература. За разлика от неговите  връстници и по-млади автори, пишейки уж  с български букви и думи, но подражавайки западни образци, считайки това за „модерно”, четейки писанията им, човек се чуди, това от землянин ли е написано, от извън земно ли, или е компютърен превод  на Гугъл. Неговите разкази са написани на истински български език със светоусещането на българина и българска  душевност. Малцина са ония, които усещат и с душата си разбират, че истински местното е регионално, но регионално ли е, то е национално. А щом е национално – интернационално е. Речено е, кажи го по нашенски, та цял свят да те разбере. Иво Сиромахов пише по „нашенски”, затова разказите и героите  са му ярки, живи и дишащи. В тях има преглъщана ирония, но и ярка самоирония, бликащ хумор, но и незлобив сарказъм с приятелско намигване. Затова неговите разкази са дълбоко човешки и градивни, макар писани с малко, като че ли банално изречени думи, изрази и мисли. Дали заради участието му в „Шоуто на Слави”,мнозина  не вземат „насериозно” неговото творчество, считайки го за „шегаджия”, ”майтапчия” и „подигравчия”,който пуска „гаврички”, но това далече не е така. Достатъчно е да прочетем само разказа му „Очила”,за да разберем и усетим дълбоко проникновеният, нечужд на болката и страданието творец и че „хумора, сатирата и забавата” е само една от многостранните  дарби на таланта му. Кадърният автор най-добре бива разбран от кадърният читател.
Наскоро Иво Сиромахов бе номиниран и бе избран за редовен Член на СЪЮЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ И ПО СВЕТА. Нека му пожелаем НА ДОБЪР ЧАС!  И множество преводи на литературното му творчество, защото образите на героите му и смешни и грешни не са само български, те са общочовешки и присъщи навсякъде по широкия свят!
Георги Витанов БОГАТ 
– СЪЮЗ НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ  И ПО СВЕТА
Специално за в.„България сега”
www.bulgariasega.com

Как влязох във фейсбук

Преди няколко месеца, докато пиех бира с един мой бивш съученик, той взе да ме убеждава колко хубаво нещо бил фейсбука. Обясни ми, че това било “социална мрежа”, че фейсбукът бил медията на модерните, динамични хора и че всеки който не е регистриран там, е суперзадръстен и изостанал.
Аз отдавна имам подозрения, че съм суперзадръстен и изостанал, но не ми се иска да го призная публично, затова още на следващия ден се регистрирах в така наречената “социална мрежа” с надеждата да понаваксам поне малко задръстената си изостаналост.
Но още в началото започнах да изпитвам известни съмнения към медията на модерните, динамични хора. Първо ме призоваха да си потърся приятели. Къде да ги търся? Аз ако за 37 години не съм ги намерил, баш тука ли ще ги срещна? Отказах да ги търся, но пък някакви напълно непознати хора започнаха да ми предлагат приятелство. Реших, че като добре възпитан човек, би трябвало да приемам всички. Само че някои оферти минаха границите на толерантността ми. Веднъж някакъв човек ми предложи да стана приятел с Татяна Дончева, моля ти се. Настръхнах. Как  да стана приятел с Татяна Дончева? Ако човек не внимава, покрай нея неусетно може да се сприятели и с Ванко 1. Разбира се, натиснах бутона “игнорирай”, но лошото чувство остана.
По-неприятното е, че някои от новите ми приятели започнаха да ме засипват със сърчица, усмихнати човечета, нарисувани халби бира, а след 15-ти декември и с виртуални елхички и ме увещаваха да си ги колекционирам.
Попитах един колега за какво служат тия виртуални елхички, а той ми каза: “Не знам, но аз вече съм събрал 734. Чудя се къде да ги завра?”
Не му отговорих. По Коледа не е хубаво да се приказват такива неща.
Постепенно започнаха да ме атакуват и привърженици на различни каузи: “Да защитим децата от домашното насилие!”, “Да спасим ливадния дърдавец!”, “Искаме справедливост за Вълкан Хептенцоцов!”, “Да спрем доганизацията!”….
Тези кухи призиви ме вбесяваха. Как смятате да спрете доганизацията бе, фейсбукарчета бледи? Като си разменяте тука елхички и сърчица ли?
С наближаването на изборите гражданското съзнание на юзърите достигна своя апогей. Някакъв тип всеки ден ме атакуваше с настойчивото предложение да стана почитател на Яне Янев. Любезно му написах да спре да ми досажда, защото по-скоро бих станал почитател на хурката на баба му, нежели на Яне Янев. Обаче офертите на партийния активист не спряха. Наложи се да го изхвърля от списъка с приятелите си, въпреки че не съм привърженик на силовите мерки.
Колкото повече познанства трупах в мрежата, толкова повече трупах печал, защото страницата ми се задръстваше от безсмислени признания кой какво прави в момента. Иван Гълъбинов учи за изпит, Мария Калпакова ще ходи на педикюр, Николина Стоянова ака… А някои селски пръчки с поетични наклонности се скъсваха да пишат в статуса си претенциозни глупости от сорта: “Виждаш ли сянката ми, плаваща по вълните на времето?… Докосни звездите, но не забравяй, че си човек…” Пълна помия!
Освен това фейсбукът постоянно ме подканяше да “сръчкам” приятелите си. Това изобщо не се връзваше с представите ми за приятелството. Нали са ми приятели, защо да ги ръчкам?
Постепенно научих, че социалната мрежа си има и свой собствен език, в който гласните не са на почит. Често ми се случваше, когато вляза във фейсбук, да ме приветстват с милото “здр”. “Двждн” – отвръщах аз.
Някои хора пък настояваха да отговарям на всевъзможни малоумни тестове. “Кое животно си?”, “Кой зеленчук си?”, “Коя чалга певица си?”, “Миришат ли ти краката?” и т.н.
Една жена ми изпрати поне 15 пъти теста “Какъв секс предпочиташ?”. Накрая се вбесих и й отговорих: “всякакъв, стига да не е с теб”. Давам си сметка, че отговорът ми не беше твърде джентълменски, но нахалството на тая пача наистина ме извади от обувките.
Забележително е, че освен от хора получавах предложения за приятелство и от стопански субекти – фирми, хотели, магазини. Това вече беше лудост. Как да стана приятел с някакъв склад за чорапи?
С всеки изминал ден участието ми в социалната мрежа ме правеше все по-объркан и отчаян. В профила ми пишеше, че вече имам над две хиляди приятели, но реално бях сам като куче. Усещах, че съм се превърнал в пълен фейсбук-нещастник. Проклинах деня, в който си направих регистрация там. Но бях поел по този път и трябваше да изпия горчивата чаша на виртуалното общуване докрай…
Днес отворих профила си и бях потресен.
Някаква девойка ми беше изпратила покана да отговоря на теста
“Навяваш ли на момчетата перверзни мисли, когато си с пола?”
Гледах монитора вцепенен. Разбрах, че съм стигнал дъното. В този момент направих три важни заключения: първо – че никога не съм носил и няма да нося пола, второ – че не искам да навявам на момчетата перверзни мисли и трето – да ви пикая на социалната мрежа.
Натиснах бутона “Изход” и излязох да пия бира.
(откъс от книгата „Няма смисъл”, 2009г.)

Средният българин

Имам един познат, който постоянно разправя, че бил средния българин и по необясними причини се гордее с това.
Средният българин е човек на средна възраст със средни доходи. Завършил е средно образование. Живее в средно голям двустаен апартамент на средно разстояние от центъра и кара 20-годишна кола, среден клас.
Жена му е средно уморена, средно целулитна, средно изнервена. Правят секс средно 3 пъти в месеца и като цяло сексът им е средна работа.
Средният българин ходи на работа от 9 до 5 и полага средни усилия. За тия  пари, дето ми дават, и толкова работа им е много, мисли си той. Убеден е, че никой не е забогатял от труд. Според него всички богати са мошеници.
След края на работния ден Средният българин сяда в гаража под блока, поръчва  си евтина водка и измърморва: „Айде, като сме най-зле, все така да сме!” И понякога се чуди, щом всяка вечер са „все така”, дали пък наистина не са „най-зле”.
Когато попиташ Средния българин „как си”, той винаги отговаря „горе-долу”. Защото ако каже, че е добре, може да му завидят, а ако каже, че е зле, може да го съжалят. А Средният българин не иска нито да му завиждат, нито да го съжаляват. Той не иска да буди никакви емоции. Средният българин се страхува от емоциите.
Когато го питат „откъде си”, средният българин бързо казва „от София”. А после смутено измрънква: „а по принцип съм от…” и си казва родното място. Средният българин се срамува от родното си място и се надява, че е оттам само по принцип.
Веднъж Средният българин отива на мач на любимия си отбор, който все е в средата на класирането. Мачът е средно скучен, завършва 0:0, двата отбора правят средно по 23 фала. Средният българин се чувства средно ядосан.
След мача някакви хора от противниковата агитка хващат Средния българин и го спукват от бой без всякаква причина.
Средният българин е откаран в болницата със средна телесна повреда. Когато се свестява, се оказва, че е със счупен крак и две пукнати ребра. Извадих късмет, вика си Средният българин, че не са ми взели портфейла… и чука на дърво по болничното шкафче.
Средният българин мрази политиците и си мечтае да им покаже среден пръст. Въпреки това на избори винаги се осведомява коя партия ще спечели и задължително гласува за нея. Във вечерта след изборите Средният българин се напива и казва на близките си: аз казах ли ви, че ще спечелим! В изборната нощ Средният българин за няколко часа живее с илюзията, че е от управляващите.
Но още на следващия ден установява, че изпитва средно презрение към тях и започва да ги псува със средно безразличие.
Средният българин не мрази футболистите от нашето първенство, въпреки че получават 40 пъти по-голяма заплата от него, а се влачат по терена сякаш са пуснати насила там. Той мрази само Бербатов. Щото Бербатов е в Англия, а Средният българин няма възможност да отиде в Англия, дори на екскурзия.
Понякога Средният българин гледа новини, в които му съобщават какво мисли по разни въпроси средностатистическият българин. Средният българин завижда на средностатистическия българин и иска да стане като него. Защото средностатистическия българин постоянно го питат какво мисли по разни въпроси, а Средния българин никой не го пита за нищо.
Средният българин обича клишетата и често употребява изрази като „Да сме живи и здрави, другото ше си го купим”, „Много хубаво не е на хубаво”, „Каквато ни е държавата, такъв ни е футболът” и т.н. Клишетата му спестяват необходимостта да мисли.
Средният българин е националист. Той ходи с фланелка „България на три морета” и като вкара две питиета започва да разправя как ние сме народ с 1300-годишна история, разбираш ли, били сме държава, от която всички са треперели, разбираш ли, и какво ще ни се отварят американците при положение, че държавата им е на няма и 200 години.
Средният българин много мрази някой да му се отваря.
Любимата тема на Средния българин е славната българска история, но  ако го питаш през кой век Борис Първи е покръстил българите, няма да може да ти отговори и ще го удари на общи приказки.
От друга страна Средният българин е чуждопоклонник и постоянно разправя колко напред са „западняците”, макар че най-западната точка, на която е стъпвал през живота си, е Люлин.
Средният българин мирише на нещо средно между пот, чесън и маршрутка. Така е, защото се къпе средно 1-2 пъти седмично. Хигиената му е доста под средното ниво, защото смята, че водата е скъпа и все гледа да я пести. Не е той баламата, който ще им пълни гушите на тия мошеници, дето продават водата.
Средният българин обича да гледа филми, но никога не ходи на кино. Не е той баламата, който ще им пълни гушите на тия с кината, при положение, че в торентите всичко е абсолютно безплатно.
Средният българин не обича чужденците, защото ги подозира, че искат да го прецакат.
Средният българин не обича и сънародниците си, защото е убеден, че те още повече искат да го прецакат.
Средният българин не разбира от нищо, но има мнение по всички въпроси.
Средният българин е подозрителен, мързелив и завистлив.
Добре че другите българи не са като него.
(откъс от книгата „Няма значение”, 2011 г.)

Очила

Съучениците му викаха Слепия.
Не беше сляп, но очите му бяха болни и се налагаше да носи очила с големи диоптри.
Зад огромните лупи лицето му изглеждаше неестествено и това беше повод да отнася всекидневни подигравки. Криеха му тетрадките, ритаха му чантата, обиждаха го. Понякога го замеряха и с камъни. Когато си на десет години, нямаш милост към по-слабите.
Често ядеше бой без причина и очилата му бяха счупени. Виждаше свят разсечен от пукнатините на лещите.
Живееше с дядо си. Никога не беше виждал родителите си. Нещо беше станало с тях, но какво точно – Слепия не знаеше. А и не беше сигурен дали иска да знае. Човек не може постоянно да носи огромен товар мъка. Все някой ден мъката ще го смачка.
След училище съучениците му тръгваха да играят футбол, а той отиваше до изоставената гара и сядаше до релсите.
Тук от години не минаваха влакове, но Слепия вярваше, че точно от тази гара някой ден ще се махне завинаги от злобните си съученици.
Днес беше специален ден. Дядото подари на Слепия нови очила. Зад тънките сребърни рамки и красивите стъкла лицето му грееше.
Момчето прегърна дядо си и тръгна към училище. Щом се скри зад ъгъла, прибра новите очила в чантата и сложи счупените. Не искаше да го бият заради подаръка.
През всяко междучасие бъркаше в чантата и проверяваше дали очилата са там.
Там бяха.
Часовете свършиха и Слепия тръгна към гарата. Седна на буренясалия перон и се ослуша. Наоколо нямаше никой.
Отвори чантата и извади новите очила. Сложи ги и погледна през тях.
Всичко изглеждаше съвсем различно. Светът отново беше цял.
Слепия си пое дълбоко въздух. Отдавна не беше виждал нещо толкова красиво. Стори му се, че и цветовете са други. И тревата беше по-зелена, и небето беше по-синьо.
Но имаше и още нещо. Нещо, което само очилата виждаха.
По релсите се зададе бял влак. Спря на гарата и отвори врати. Кондукторът се поклони на Слепия и го покани да се качи.
– На мен ли говорите? – попита момчето, но на перона така или иначе нямаше други хора.
Той свали очилата и всичко изчезна.
Нямаше влак, нямаше кондуктор, само трева около релсите.
Слепия пак сложи очилата и се загледа напред.
През поляната право към него крачеше млада жена с дълги коси.
Тя стигна до него, усмихна се му се и го погали по бузата.
– Мамо? Ти ли си, мамо? – каза момчето.
Нещо изсвистя във въздуха. Слепия усети остра болка в лицето и падна по гръб. Някъде наблизо се чу детски смях.
Слепия опипа тревата до себе си и ръката му хвана камък. Беше още топъл от ръчичката, която го беше стискала допреди малко.
До камъка лежаха и новите очила. Ударът беше поразил целта.
Момчето сложи очилата си и погледна през счупените стъкла. Светът беше по-грозен и по-напукан и от преди.
Слепия зарови лице в тревите и остана неподвижен.
Нямаше сили дори да се разплаче.