Америка – поглед от кабината на камиона

Мартин е един изкючително здрав българин от “борбения столичен квартал “Хаджи Димитър”, където  децата преди години и да не искаха ставаха юнаци, защото махленските оздравителни битки между улиците и махалите не оставяха и помен от всякакво “лигавене”… Такива вредни “купешки глупости” като плач, клеветене и друго лигавене бягаха далеч от тази сурова люпилня за яки мъже…
Беше се върнал в България за един кратък, но сладък къс от лятото, какъвто шофьорите на огромните сухопътни кораби, курсиращи с многото си чифтове гуми по безкрайните аутостради на Америка, си позволяваха.
Гледаше с любов морето, което познаваше и много обичаше още от дете, и си спомняше за далечните във времето детски лагери в Равда…
… Но сега бяхме край морския бряг на един бар, нежно наречен “Скандало” край един пълен с почти голи европейки плаж и леко опиянени с евтината българска бира мъже…  И аз слушах с огромен интерес разказа за американската одисея на милионера Мартин Стоянов.

Беше от онези морски… пардон – “камионски вълци”, пред които цяла Америка сваля шапка, защото без техния гигантски труд направо ще получи ужасно разстройство… Тези хора имат милиони пропътувани мили в джоба си. Те са рицарите на онзи тежък, но благодатен за хората и държавата труд, за който сега ще стане дума.

– Обиколил съм вече два или три пъти целият двор на Чичо Сам, всичките щати, с изключение на Аляска и Хаваите – казва Мартин. – Познавам може би пътища с дължина доста обиколки на Земята. Имам много щастливи пътешествия, но и премеждия, въпреки, че нашият транспорт по тези места е най-модерният, най-уреденият и безопасен по цял свят.

– Какво Ви впечатлява  в ежедневието на Вашата професия?
– Двата огромни резервоара на камиона, които гълтат по 120 галона гориво и които понякога пълня по два пъти на ден! И още – комфортните условия, които са ми осигурени – зад мен и волана имам истинска спалня като в хотел “Риц” – две легла, компютър и телевизор, микровълнова печка, кафе-машина. Всичко това и супер-организираното движение са направо “Мечтата на шофьора”…

– Каква беше Вашата професия в България?
– Инженер… (Мълчание)
 
Взимам в гърдите си малко повечко въздух и пак питам:

– И как започнахте в Чикаго?

-Не почнах от Чикаго. Приземих се летище “Кенеди” и най-напред отидох при един мой приятел, който беше работил навремето в Коми и се бе оженил за една красива Маша. В “Малката Русия” – руската зона на Брайтън Бийч в Ню Йорк край океана, започнах да помагам в автосервиза на моя приятел – монтирах стари гуми, изчуквах ламарини и пр. Като верен другар Станко ме записа в едни много свестни курсове и там изучих компютрите. После направих грешка. Която обаче, се оказа вярна. Дойдох в Чикаго, където в друга, пак руска фирма, още не знаех английски, ми предлагаха компютърджийско бъдеще.
Размонтирвахме стари компютри и правехме или ремонтирахме нови, поддържахме мрежи и пр. Седях с дни и седмици на стола в задушна стая и по едно време шапката ме стегна много…
… Вече “знаех” английски език – в рамките на една минимална порция за малко кученце… Но бях посъбрал една малка купчинка от зелената благословия – колкото за един камион. За един добър американски трок, който купих без да ми мигне окото. За щастие българският ген, с който българинът в главата си може да работи всичко и да прави чудеса от технически умения, се изявяваше отлично. И от мен се получи съвсем изненадващо, но изглежда закономерно, добър, дори много добър, шофьор.
Карах сам. Практическият опит гълтах от стотиците хиляди мили между Бостън и Лос Анджелис, между Сиатъл и Вашингтон…

– Не изпитвахте ли страх из тази непозната голяма страна, по тези безкрайни дневни и нощни пътища?
– Не. По американските пътища и аутостради няма бандити. По тях ние сме на по-безопасно място отколкото  в града. Не носим пистолети и автомати със себе си. Съобразяваме се и с различните закони на различните щати за носенето на оръжие.

– Има ли значителни разлики за притежанието на огнестрелни оръжия по разните щати?
– Има. И то наистина значителни, големи! В Аризона истински човек е Въоръженият Човек. Затова трябва да носиш обаче, своя пистолет на кръста – всеки да се съобразява, че ще му бъде криво, ако те нападне или се подиграва с теб. В Лас Вегас и цяла Невада може да притежаваш и автомат. В повечето щати обаче, ако не се съобразиш с десетките различни правила за притежание и носене на оръжие може да си изкараш десет години затвор.

– Имате ли някоя и друга катастрофичка зад гърба си?
– Малки, дребни произшествия – да, но катастрофи – не! Опазил Бог! Една зима видях по заснежените и заледени пътища на Монтана двадесет и повече камиона, един след друг в разстояние десетина мили,обърнати в канавката, пръснати по снега машинарии, дори скъпата стока, предназначена за ювелирен магазин или склад… Транспортните институции в Щатите се грижат за всяко главно шосе като за някоя кандидатка, явила се на конкурс за “Мис Флорида” или “Тексас”! И знаете ли защо съм се опазил от дявола? Защото изпълнявам всички предписания, които по-опитни от мен шофьори са написали като правила и за спазването им бдят – с добро и лошо – с тлъсти глоби или нещо повече. Чета Вашия вестник. В “България СЕГА” правите чудесна рубрика, която трябва да стане настолно четиво за млади и стари шофьори.

– Имате ли любими места покрай пътищата, където да си почивате заедно с камиона?
– Да! И да знаете колко са много! Едно малко движение с кормилото в дясно – и попадаш под покрив, с баня и вкусна трапеза, с фотьойл за почивка, а за камиона ти – също са осигурени грижи – твоите или на някой специалист, ако е необходимо… Но особено харесвам да се гмурна в денонощния живот на Лас Вегас. Тук винаги има всичко, по което си падат мъже, жени, деца, богати, но и не чак дотам парични хора – миячи на чинии и милионери, нобелови лауреати и бачкатори по руфа /покривите/… Любимото ми място е “Ню Йорк – Ню Йорк”, където има и хотел, и прекрасен ресторант, и сцена с танцов подиум за всички желаещи да танцуват тамошните бурни танци и забави. Знаете ли кой е построил този небостъргач и чудо с дванайсетте символа на Ню Йорк”, с казина и магазини, с много интересен народ, който се забавлява като луд…?

– Знам. Българският инженер Илия Бежански. Писали сме за него не веднъж и не малко в “България СЕГА” – Чикаго… Пожелавам Ви още щастливи дни и нощи в “Ню Йорк, Ню Йорк”!  Но как успявате да живеете такъв бохемски живот в Америка? Попаднали сте на богата и щедра транспортна фирма или жена Ви е милиардерска дъщеря?
– Нито едното, нито другото… Имам си вече няколко камиончета и фирмата си е моя. Малка е, но си е моя. И единственият, който си присвоява от капиталите ѝ съм само аз. А жена, за добро или лошо, нямам. Не че нежният пол ме пренебрегва. Напротив, отбранявам се понякога със сетни сили. Но сега, с моя стереотип на живот, едва ли някоя би ме издържала дълго… Аз съм сред късните ухажори. Все някога ще се оженя, но нека малко поизстина… После – и не мога да понасям характера и маниерите на американските жени. Ще ми се случи някоя още по-“свободолюбива” и от мене… Един ден ще си взема в къщата добро българско момиче от Родопите или Тракия…

– С какво Ви харесва Америка?
– Че има хляб и работа за всеки – и красив и грозен, и умен и като дете в своята психика, учил и недоучил, с човек чиито корени са в Стария континент и с тукашните индианци. Може и да има относителна бедност в индианските резервати, но там свестните деца и възрастни получават до 800 долара месечни, като пенсия. Вярно е, че мнозина живеят във фургони и тенекиени колиби, но това е повече от техния мързел, отколкото от някаква социална несправедливост. Да, в Америка има много фалити. И човек, който е живял  в къща за 250 милиона в Лос Анджелис си скатава най-необходимото и отива да живее в къща за 350 000 долара в Юта…

– Кога се прибирате в Америка?
– На 15-ти септември.

– На добър час!

Климент Величков,
Поморие

в. „България СЕГА“