Актьорът и режисьор Радослав Йорданов: „Българи, запазете нашенската бактерия в кръвта!“

Срещнах се с Радо Йорданов в едно кафене в центъра на София и докато разглеждаше една червена свещ в красив свещник пред себе си, на масата, ми разказа за спектакъла си RED, базиран на текстове на Ерик Богосян, автора на „Секс, наркотици и рокендрол“. Радо е на 27 години, родом от град Стара Загора. Идва в град София на 18 години и бива приет в НАТФИЗ от първия път. След това заминава за Киев, където завършва кинорежисура в КНУТКИТ „И.К.Карпенко – Карий“. Гледала съм го много пъти и винаги съм се удивлявала на шарената му душевност и шеметния размах, с който влиза от кожата на един в кожата на друг персонаж в своя първи моноспектакъл. Ето някои негови размишления за театъра, музиката, киното и още, и още:

Как се зароди твоята мечта да станеш актьор? Кое те тласна по този път?

Р. Йорданов: От дете професията ме избра, а не аз – нея. Откакто се помня е така. Когато идваха разни близки и приятели на родителите ми на гости вкъщи, аз играех разни пантомим етюди. Доста дълго време търсих подходящи школи по актьорско майсторство, но намерих едва в девети клас. Едва в Академията обаче осъзнах, че режисурата ще ми е истинската сила, защото тя ми помага да разгърна в по-голяма степен потенциала на героя, да покажа неговия цялостен капацитет.

Кога за първи път излезе да играеш пред публика и какво беше усещането?

Р. Йорданов: Първият път, който си спомням, беше в четвърти клас. Беше много готино. Притеснявах се, но бях уверен. Играх една приказка за буквата Ж, която сам написах. Историята се състоеше в това, че буквата О се търкаляла, търкаляла и изведнъж била ударена от светкавица. И за да си отмъсти се превърнала в буква Ж. Съседката, баба Радка ми даде бастун, защото играех старец. Спомням си, че учителката беше доста очарована от играта ми.

Къде предпочиташ да се изявяваш – пред камера или на сцената?

Р. Йорданов: Двете неща – камерата и сцената са съвършено различни. Изразните им средства са много различни. Сцената е жива, докато камерата е мъртво изкуство – снима се веднъж и това остава. Без снимане мога, без сцена не мога! Например много ми е трудно да седя в тъмната зала и да гледам представлението. Нещо ме дърпа отвътре да отида там и да играя. Когато видя, че нещо не е направено като хората, ме хваща яд. Към театъра не мога да съм равнодушен! Е, Слава богу, има и доста добри представления, в които забравям за това свое усещане…

Какво целиш да дадеш на публиката със своята игра?

Р. Йорданов: Това, което съм стаил в душата и сърцето си. Ако не влагаш сърце и душа в професията, с която се занимаваш, по-добре изобщо не се захващай с нея. Когато се качиш на сцената и играеш без да вложиш сърце и душа, изкуството става зловредно, както за играещия, така и за публиката. Това спира да бъде изкуство! В днешно време душите на хората се амортизират, защото всичко се прави за пари и този факт ме натъжава.

Как успяваш да се отърсиш от изиграните роли, когато се прибираш след представление?

Р. Йорданов: Да ти кажа честно, обичам да пия една биричка и да си направя равносметка, бележки от сорта кое ми се е получило добре и трябва да го запомня за следващия път, над кое имам да поработя още, къде съм направил гаф и така нататък. Това ми е най-приятното…
                                                                           
Какво място заема музиката в живота ти? Помага ли ти да се настроиш, за да изиграеш някоя роля?

Р. Й орданов: Музиката заема първо място за мен след Бог. Без да си свиря и да си пея не мога. Чарли Чаплин и Тодор Колев много добре ги разбирам с цигулката, така съм и аз с пианото. Ако нямам музикален инструмент, ако не изсвиря поне един акорд, все едно ми я няма душата!

Споменаваш Бог. Какво е вярата за теб?

Р. Йорданов: Изповядвам православната вяра. Тя е всичко за мен! Както казва Еклисиаст: „Суета на суетите, всичко е суета.“ Утешението го дава само Бог. Изкуството е временно утешение. За да не изпадаш в дупки, трябва да се уповаваш на Бог. Ще използвам думите на Давид: „Господ е канара моя, прибежище мое.“ Господ е моята канара.

Спонтанно ли се роди идеята за моноспектакъла ти RED? Кой персонаж ти беше най-труден за изграждане?

Р.Йорданов: Роди се абсолютно спонтанно, въпреки че винаги съм мечтал да играя по тези текстове на Ерик Богосян. И смея да кажа, че ги играя добре. И Баташов ги интерпретираше по свой начин, но смятам, че мога да го конкурирам, защото влагам всичко от себе си в тях. Нека не прозвучи нескромно!
А за персонажите – пет дена преди премиерата всички персонажи бяха готови, без един (наркочът). И не знам как дойде изведнъж, но той стана най-ефектен. Бях много щастлив, че се получи.

Тъй като спектакълът е провокативен, поради което не е и за лица под 18, искам да те попитам какво се случва, когато публиката се окаже неподготвена да чуе това, което имаш да й казваш?

Р. Йорданов: Всеки човек реагира по негов си начин. Едни се смеят, други плачат. Хората са абстракция! Това, че някой не реагира, не значи, че не чувства. Може да е по-затворен, по-вглъбен. Идеята на айсберга не е да разруши Титаник, а да го предупреди – „хей, брат, виж ме от по-рано и се пази“.

В RED един от героите ти казва „Не искам да бъда в нефункционални отношения със своята публика“. Кога един актьор е в нефункционални отношения с публиката си?

Р. Йорданов: Първото и най-важното е когато не знае какво играе на сцената. Тогава няма послание, а нямаш ли послание, няма смисъл! Просто е. Не е нужно да се търси под вола теле.

Играеш го по заведения със сцени. Какво е предизвикателството на този тип игра пред класическия театър в залата?

Р. Йорданов: Много боли, че не си на театрална сцена и това прави представлението по-силно. Всичко е в пъти по-силно. Не можеш да си позволиш щампи, калъпи и улегналост. На театралната сцена има успокоение, което прави играта по-еднообразна.

Какви трудности срещаш пред себе си в актьорската/режисьорската професия?

Р. Йорданов: Болезнено е, но точно това ме амбицира. Не съм човек, който се отказва. Не се предавам. В такива моменти се сещам за Левски и знам, че моите трудности бледнеят пред неговите. Приемам го като подвиг, подвизаване. Благодаря на Бог, че ми е дал това подвизаване, защото аз изстрадвам всичко докато го играя. То минава през мен, а не покрай мен.

Какви планове имаш оттук-нататък?

Р. Йорданов: В момента работя над друг проект. Моноспектакъл, руска класика, по мой превод. Работата е тежка, защото персонажът е пространен… Дано стане хубав спектакъл, защото посланието заключено в него е много силно.

С какви думи ще се обърнеш към сънародниците ни в Америка и Канада?

Р. Йорданов: Знам какво е да се живее в чужбина и знам какво им е, но се прибрах от родолюбие. Патриот съм и преглъщам трудностите поне засега. Възхищавам им се на смелостта и им пожелавам да запазят тази бактерия, която е в кръвта ни, на нас, българите. Нека дават добър пример, въпреки лошите етикети, които ни лепват понякога. Но в края на краищата това са просто лепенки…

Деспина Клер
в.”България СЕГА”