ПРОСТЕТЕ, СКЪПИ НАШИ

Малко преди да се пресели в по-добри божи селения, световно известният майстор на анимацията Доньо Донев донесе под мишница в редакцията ни пет географски карти. Разстла ги върху бюрото ми и рече: „Те това е, Петре! На пет места по Земята е отсядала българската държава и на нито едно от тях не е удържала до край!”
Тогава за пръв път и конкретно се сблъсках с думата „отсядам”. Но за нея малко по-късно…
Надвесихме се в онзи ден, за който става дума над петте карти, явно чертани от историк, и дълго разглеждахме местата, където българинът отсядал през вековете. Оказва се, правили сме държава и край Китай, и по земите на днешен Афганистан, и в сегашен Татарстан и край бреговете на Волга.
В момента още отсядаме на Балканите, между Дунав и Родопите, но докога – един Господ знае.
Какво да се прави – съдба!
Съдбата на българина вечно да броди по майката земя и да търси по-добрия живот…
За същия този по-добър живот преди двадесетина години нарамиха раници и тръгнаха по планетата стотици хиляди българи и българки. Потокът им не пресеква и днес. И отсядат тези умни, знаещи, можещи и трудолюбиви  хора кой в старата Европа, кой зад океана – в Новия свят, кой даже на край света – в Австралия. И запретват ръкави. И работят, много работят. И стават уважавани граждани, там, в чужбина. Но както са ми го казвали мнозина от тях, там нито за миг не ги напуска онази неповторима нашенска носталгия по родния край, мисълта и тревогата за близките им, останали да блъскат в България сизифовия камък на своята карма.
Статистиката е неумолима: през 2010 г. нетният приход за България по линия на Европейския съюз е бил 787 милиона евро, а реалните живи пари изпратени от сънародниците-емигранти – 730 милиона евро.
Каква ирония! Фактически паритет! Огромният, мощният и богат Европейски съюз, силната организацията, която управлява и ползва държавата ни… и синовете, братята и сестрите ни, отделящи от не милионерските си заплати по няколко стотин долара в месец, за да могат милите на сърцата им хора, там, в България, да оцелеят във времена на криза!
Мисля си за тези добри човешки същества. За кодираното в пощенските им записи. В тях звучи и успокоителното: „Добре сме, не ни мислете.”, и оптимистичното:  ”Непременно ще се върнем! Тук сме отседнали временно!”
И ето я пак същата тази дума „отсядам”…
Мястото, в което се отсяда, не е място за живота на човека, мястото за отсядане е място за временно пребиваване. Отсядало се е в крайпътен хан, в съюзническа крепост, в роднински чифлик. Отсяда се у приятел, в хотел, в курорт, в полезен за здравето ни или плодотворен за творческите  ни занимания град.
Човек отсяда, когато е на път. Но колко и дълъг да е този му път, и колко многобройни да са отсяданията му по него, има едно място, което никой и с нищо не може да откъсне от сърцето му, никой не може да му отнеме – родния дам. И в най-дългото пътуване този дом: с хората в него и около него, с радостите и мъките им, с мечтите и плановете им, живеят в мислите и надеждите на пътуващия.
Сигурен съм, че е така. И затова се опитвам да вкарам тази своя сигурност в есе. В омарата на художественото слово. За да приглуша в себе си гласа на безжалостната истина, която ми нашепва, че времената, в които живеем съвсем не са есеистични и художествени.
Времената, в които живеем са жестоки и безчовечни. Тези времена прокудиха децата ни по чужбина. Те превърнаха нас, старите, в заложници на собствената ни безпомощност и на безсилието ни да се справим със злото. Отчаяха ни. Направиха ни безразлични към утрешния ден.
Те вкараха България от петата карта на покойния ми приятел Доньо в ръцете на алчни и нечестни хора. В лапите на шепа антибългари, които в името на собственото си Аз са готови да отнемат родината ни не само от нас тук, но и от децата ни – там – по четирите краища на света.
„Ти какви ги говориш, Петре! – мръщи вежди от общата ни снимка Доньо. – Българинът за децата си мило и драго, живота си дава!”
Загърбвам снимката, за да не види той сълзите в очите ми. Загърбвам я, защото не мога, не знам как да му кажа, че когато преди десетина дни така нареченото ни Народно събрание отне на близките ни в чужбина свещеното им право на глас, аз, „отседналият” между Дунав и Родопите, нищо не сторих…
Не излязох на площада…
Не изкрещях от прозореца на глухия си дом…
Не изгледах по телевизията даже репортажа за приемането на новия закон за изборите…
…Сигурно съм пресмятал милионите, които българите -емигранти ще ни пратят през новата 2011 година.
Петър Китински
за в. “България Сега”
www.BulgariaSega.com