Уважаеми дами и господа,
Чувствам се щастлива и поласкана, че осмина мои сънародници са намерили за необходимо, макар и в негативни краски, да обърнат внимание на скромния ми материал.
Подобно на всички вас, аз също уважавам екипа на вестник „България сега”. Затова, щом на страниците му сте определени като елит, нямам и капка съмнение, че сте именно това.
И там е разковничето, скъпи мои сънародници, за толкова различната ни позиция. По високите планински върхове слънцето грее ярко и щедро дарява лъчите си. Но в долините, клисурите и пропастите вее студ и мрак.
Аз съм на хиляди мили от Чикаго и се информирам за личностите и събитията при вас дистанционно. Откровено казано, смаяна съм! Във вашите становища прозира доволство и благодарност от качествената работа, професионализма и човещината на родните консули. От форумите, писмата изпратени до мен и читателските мнения на другите наши сънародници, намиращи се в същия щат и другите тринадесет подведомствени на същата легация щати, най-меко казано, не блика същият възторг.
Как да си обясня това противоречие? Мисля, че отговорът е много прост. Вие сте каймакът и дипломатическите ни представители не могат да си позволят конфронтация с вас. Доброто сътрудничество е и в техен, и във ваш интерес. Едва ли на този свят съществуват институции и лица, които биха си позволили пренебрежение към своите спонсори.
От другата страна на барикадата е така нареченият средностатистически българин, „сивата маса”, „човешкият материал”, „суроватката под каймака”. Само че, простете, за мен тия хиляди човеци означават повече от вас, колкото и да ви уважавам. Ценя повече тия, които с месеци чакат за документ или заверка на пълномощно, тия, които в труд и мизерия, анонимни и самотни, се борят за залък хляб за себе си и за семействата си в Родината. От вашата висока камбанария, те могат да изглеждат анонимни, вулгарни и незначителни, но разберете: Няма каймак без мляко, кула без основи, дърво без корени! Вие сте това, което сте, благодарение на тях. Аз, също…
Та те, редовите български емигранти, не изразяват високо мнение за качеството на работа на българските консули. Статията си предложих по повод читателски въпрос какво мисля за назначението на „Шкумбата”. Написах я от уважение към интересуващите се, а не за „тлъсти банкови сметки” нито за защита на нечии котерийни интереси, а още по-малко от злоба или любов към махленския скандал.
Проблемите са принципни. Лично аз, нямам нищо против Лила Георгиева или господата Дончев и „Шкумбата”. Смятам, обаче, че консулите следва да са дипломати от кариерата или юристи със специалност международно право по образование. Смятам, също така, че не трябва да се назначават трима консули, когато няма средства за бензин (последното пиша по ваше сведение). Вярвам, че към проблема с акредитирането на дипломатически представители трябва да се подходи задълбочено и принципно, за да могат нещата, поне малко, да се подобрят.
Аз живея в България, дами и господа. Тук, където, преди два дни, умря дете, поради дефектите в здравната ни реформа, а родителите търсеха кредит, за да го погребат. Тук, където превъртял от мизерията пенсиониран военен уби с пистолет сина и съпругата си, а, накрая, посегна и на себе си. Тук, където угаснали погледи търсят в угасналото небе искрица светлина. И тук бодряшкото позитивно мислене би било плиткоумие и цинизъм, а не доброта!
Истината понякога люти като горчицата на другаря Чичерин. И, ако съм успяла да сложа мъничко от нея под опашката на котката, нашата колективна съвест, не съжалявам за това. Радвам се, че сте усетили горчивия вкус. Вие, елитът, трябва да си дадете сметка какво е положението и, ако можете, ако искате, ако дръзвате, да го промените!
Ваша скромна почитателка: Паула Лайт
България – 15.09.2010 г.
