Това е онзи съзнателен процес на работа над личноста ни, възникнал във взаимодействие със средата ни. Самовъзпитанието е процес, който се формира още в най-ранно детство. Разликата между нашият детски свят и този на нашите деца е огромна – сякаш пропаст ни дели. Отдавна го няма изолираният, спокоен живот, в който времето едва се точи. Погълнати от ритъма на живота си и собствените си проблеми и неудачи, ние забравяме да мислим за децата си, да им помагаме и да ги насърчаваме. Изпаднали в трудни ситуации децата ни се справят според собствените си възможности, като понякога се провалят. Налага им се бързо да порастнат. Ако променим модела на връзката родител-дете от „наставник-подчинен” в приятелски взаимоотношения, ние ще запазим доверието и диалога с детето си.
Мария Монтесори е първата жена професор и доктор на медицинските науки, която през 1907г. развива принципа за Свобода – който се реализира чрез самовъзпитание и самообучение на детето. Според нея, възпитателят и учителят, а и родителят трябва да се откажат от своята подтискаща власт, от въздействие с принудителен характер. В никакъв случай детето не бива да бъде поставено в позиция на защита и отбрана. През онези далечни години, професор Монтесори достига до заключенията си, които са изключително важни в наши дни, а имаменно до подходящата среда на детето.
– Всичко в материалната среда на детето трябва да е съобразено с физическият му ръст и силите му. Тежките чинове се заменят с малки и улекотени масички, столчета или вскички предмети на децата ни трябва да имат едно общо свойство – да дават възможност на тях, да контролират грешките си. Пример: боядисаната в светли тонове стена се цапа лесно, но децата се научават да изчистят рисунките от стените и да ги пазят чисти. Така те се сами се подтикват към самоосъвършенстване на движенията си.
От векове българинът възпитава рестриктивно, т.е чрез ограничения, децата си. „Не пипай там”, „Не прави това”, „Не казвай онова”, а колко повече бихме помогнали на детето си, ако му обясним какво може да направи и какво може да казва. Постоянните ни забрани са единствнно източник на стрес в детето. Друга грешка, която допускаме, в забързаното си ежедневие по отношение на самовъзпитанието на децата ни е, че извършваме действия вместо тях. Правилният начин е да помогнем на детето си да извърши това което не може, а не това което може – да го мием, обличаме, или храним. Има една българска поговорка – „бързата работа, срам за майстора”, която има аналог при възпитанието на детето ни. Ние бързаме за работа и предпочитаме сами да измием детето, бързаме да легнем вечер, защото сме уморени, и пак ние го изкъпваме. По този начин правим лоша услуга на децата си. Детето не се научава да организира времето си само, а чака на организираното време на родителя. Често чуваме следните думи – „то моето дете е глезено, все на мене чака”. Правилният начин е да вменим у детето самодисциплина. Да придобие умения да владее себе си и да се разпорежда със себе си, детето трябва да има възможност на собствен избор. Когато греши в избора си, по отношение на нас или в училище, най-лошата грешка която правим е, да го наказваме, бием или да използваме заповеден тон.
Съветът ми е: научете се да разговаряте с детето като с възрстен човек. Научете го да се занимава с лек домакински труд, като така се формират качества на отговорност. Бъдете приятели със своето дете.
Таня Георгиева
в. „България СЕГА“
