Искам да разкажа за приятелството, предателството и колегиалността.
Работих близо седем години в една организация. Отидох там по най-традиционния път. Явих се на интервю, харесаха ме и започнах работа. За тези, които се поддават на внушенията, че след като навършиш 45 години, никой работодател няма да те назначи, ще уточня – бях на 54 години, когато започнах да работя в тази институция.
Ден след ден се запознавах с хората, работата, условията, последователността на работния процес и времето, необходимо за изпълнение на възложените задачи.
В началото се интересувах от официалните документи, които са необходими за работата, за която съм назначена. След това от неписаните правила (такива има във всяка фирма). Нарисувах в съзнанието си една картина и разбрах, че има само светла и тъмна част в моето платно. Знам, че няма само черно и бяло – има и нюанси. Започнах да анализирам и отново – много неизвестни. Задавах едни и същи въпроси на различни служители и получавах различни отговори. Да, това е нормално, защото всеки изразяваше своето мнение от позицията, която заемаше.
Картината се запълваше с различни цветове – все още с меки тонове. Анализът продължи с друга техника. Един и същи въпрос, зададен по различен начин (този метод се използва много често от психолозите). С този подход най-лесно се разбира дали казват истината, искат да прикрият своите слабости или да изместят отговорностите към други служители. Ако тренирате тази система няколко пъти, ще видите какви интересни неща се получават.
В един момент картината започна да прилича на карта с много пътища – широки, тесни, пресичащи се, и светлини – слаби, силни, червени, зелени и жълти. Вече си наясно къде се намираш, накъде да тръгнеш и къде искаш да стигнеш. Аз също избрах своя маршрут. Като човек, който иска да промени някои неща, защото е убеден, че има по-лесна и безопасна посока, се опитах да слея пътища, да премахна ненужните дестинации и обиколки, за да не се въртим в кръг. Исках да имаме различни пътища, основни и резервни.
Настъпи следващият етап на взаимоотношенията ми с колегите. Тези, които са за промяната, веднага се включиха и започнахме да работим заедно. Други, които са безразлични към промяната, останаха безучастни. Третата група, която е най-вредната в екипната работа, започнаха война с мен. Защо ли? Защото се смятат за най-умните и никой освен тях не може да променя правилата и пътищата. Станахме агресивни шофьори и забравихме правилата. Е, тогава стават катастрофите. Някои са наранени леко, други – тежко, трети са невредими. Нападение след нападение и в един момент картата с пътища и светлини се превърна в бойно поле.
Точно на тази скица се виждат войската и бойците, на които можеш да разчиташ, пълководците, генералите, предателите и враговете. Настъпва поредното сражение. Успяваш! Най-после успяваш! Не е важно много ли е, малко ли е, важното е, че си успял. Решаваш, че трябва да се оттеглиш и да оставиш младите да продължат. В следващия момент ставаш ветеран. За някои ти си човекът, който ги вдъхновява да продължат битката. Това са малките Големи хора. За други е дошло времето на разплата. Досега са се съобразявали с теб, но сега според тях ти вече си никой. Тези предатели излизат като плъхове и се опитват да те разкъсат на парчета. Може би щяха да успеят, ако не си бях създала армия от малки Големи бойци.
На големите Малки души искам да кажа, че ще си останат такива, ще остареят бързо от злоба и ще бъдат изхвърлени и изоставени от бойците. Защо ли? Защото са мърша, която мирише отдалече и отива на бунището.
Не се ядосвайте на тези хора, те са си избрали този път. Благодарете им, че са били лошият пример. Някои от тях ще сменят посоката, но ще им вярват ли?
Помислете добре, искате ли такива „другари на бойното поле“.
Ваня Станева
за в. „България СЕГА“
