Дойде краят на още една година, още една страница, която се затвори и всички поставяме ново начало… Започваме на чисто да пишем следващата глава, поредното приключение – даваме си нови обещания, поставяме нови цели пред себе си, тръгваме по нови пътища, искаме повече… Предстоят ни 365 шанса за промяна, 365 посоки, в които да поемем, още толкова възможности да прочетем нова книга, да посетим непознато място, да направим нещо лудо, нещо щуро и немислимо, да обичаме – чисто, силно и безусловно, да срещнем някого, да помогнем някому, да го накараме да се усмихне, да подадем ръка, да се отзовем в нужда, да бъдем нечия опора – да си припомним как да бъдем хора! Иронично е как днес човечеството постигна много, повече от колкото му трябва, но се отказа от немалко… Забрави какво е да бъдеш Човек! Направихме света място наситено с омраза, болка, лицемерие и тъга. Макар да премахнахме робството, днес робуваме повече от всякога – на пари, власт, технологии, медикаменти, желания и удоволствия… Оставихме зад гърба си стари болести, но открихме и причинихме нови. Бавно, но сигурно, се превърнахме в животните, от които някога прадедите ни са се пазили, в чудовищата, от чието съществуване в мрака като деца сме се страхували… Нараняваме без колебание, убиваме без да мислим, осъждаме без да съзнаваме, делим – по категории, статут, потекло, положение, външност, финансова стабилност. Станахме плоски и повърхностни, жестоки и безсърдечни.
Изминалата година няма нужда от равносметка, защото е повече от очевидно до къде стигнахме и най-важното (и лошо!) – с цената на какво. През 2017-та претърпяхме още атентати и загуби, причинихме страдания и сълзи, съсипахме семейства и унищожихме личности. Изговорихме милиони, милиарди думи – и всички те бяха безсмислени, написахме още толкова – отново ненужни, но не предприехме нищо… Нищо, което да има стойност. Затова, тази година аз лично искам именно това – да върша неща от значение, които да вдъхновяват околните, да пиша неща, които да въздействат и подтикват към промяна!
И започвам първия си материал за годината точно с две истории, които имат силата да инспирират и пробуждат човечността, две истории за истинската добрина – такава, каквато трябва да бъде.
ИМА ЛИ БЛАГОДАРНОСТ ЗА ДОБРИНАТА?
Стоян Колев и Ева Иванова
В първата главни герои са Ева Иванова и Стоян Колев, които са двойка в продължение на осем години. Двамата се запознават по изключително интересен начин сред ориента на Истанбул – доказателство, че когато съдбата е предначертала пътя ти, няма как да поемеш в друга посока. Ева и родителите й са в града на екскурзия, дни изпълнени с очарование, както те самите описват престоя си. Една вечер посещават луксозен ресторант, където от съседната маса приковал поглед в младата дама стои симпатичен мъж. Оказало се, че двамата не само делели един ресторант, но и били отседнали в един и същ хотел. За голяма изненада на Ева, на следващата сутрин мистериозният господин я заговорил на… български. Достатъчно далеч от родната граница, в космополитния град побрал двойно повече жители от цялата ни страна, Ева и Стоян се намират един друг. Той също бил на почивка с приятели, след края на която щял да се върне в Стара Загора, докато на Ева скоро й предстояло да пропътува километрите обратно до някогашната столица Велико Търново. През оставащото им време в чуждата страна, двамата били почти неразделни, а преди да я напуснат разменили координатите си.
Връзката им била изключително силна, неизменно притегляща ги в търсене на другия, така че Стоян започнал всяка седмица да пътува до Търново, докато накрая не решил да се премести при болярката и двамата да заживеят заедно. Още първата година записал да учи своето висше образование, а на втората двамата студенти заминали за САЩ на бригада. Връщайки се обратно в България решили, че не искат повече да обикалят квартири, а да „свият гнездо” сред уюта и спокойствието на собствен дом. За целта изтеглили банков кредит на стойност 50 000 лв., който в последствие обаче, се оказал сериозно изпитание пред младата двойка. Вноските му били прекалено високи и едва успявали да ги погасяват.
На следващата година родителите на Ева решили да зарадват дъщеря си и Стоян, като им подарили екскурзия до мястото където любовта им пламнала за първи път, припомняйки си трепетите и миговете в моментите, когато всичко изглеждало възможно. Без да се замислят младите приготвили багажа си и заминали повторно за Истанбул, далеч неподозиращи какъв обрат ще донесе в живота им тази почивка.
На третия ден от престоя им двамата решили да заменят разходките по улиците на града с отдих под ярките слънчеви лъчи край водата на басейна на хотела. Това решение се оказало съдбоносно.
Стоян забелязва малко момиченце, тичащо след друго дете до ръба, миг по-късно то пада във водата на дълбочина от два метра. За разлика от повечето хора, които биха стояли вцепенени или подвластни на „научния си интерес“, българинът без да се колебае дори и за секунда скoчил след детето и го извадил. Желязната му решителност и намеса предотвратяват евентуалния фатален развой на събитията. А скоро притеснените до смърт родители се озовават до тях, благодарейки за добрината на Стоян. Майката на момичето била българка от Велинград, оженила се за турчин и след инцидента двете семейства изградили трайно приятелство, здраво калено от смелостта на Стоян, подарила живота на тяхната дъщеря.
Разстоянието не променило тази връзка и през отминалото лято българите поканили своите близки на гости във Велико Търново, където прекарали 10 дни заедно.
През престоя им, в случаен разговор, Стоян се изпуснал, че вноската по жилищния им кредит била непосилна и не знаел дали с Ева ще успеят да се справят. Велинградчанката споделила с мъжа си чутото, а той я накарал да разбере каквото може по въпроса и на колко възлиза общата сума по кредита. Ева дори и не подозирала за намеренията на техните приятели и споделила своята мъка с жената, като обяснила всичко. Преди да тръгнат отново за Турция, гостите им казали, че от тук нататък не искат домакините им да се притесняват за заема и че повече не трябва да го мислят. Двамата чужденци поели оставащата сума към банката, обяснявайки на слисаните българи, че животът на детето им е много по-скъп от всички пари на този свят, а този жест е тяхната благодарност за изключителната добрина, която са направили за тях.
КОГАТО ДОБРОТО ПОРАЖДА ЗЛОБА
Атанас Генчев
Втората история може да се определи като още по-силна и пробуждаща противоречиви и смесени чувства, разкривайки как хората се отплащат на доброто. Както писах в началото, днес сме се превърнали в страшилищата, от които в миналото сме изпитвали уплаха, без дори да го съзнаваме. Загубили сме представа за редно и нередно, като единственото нещо изцяло вълнуващо ни сме ние самите. В наши дни се научихме да смазваме героите без да ги ценим и да омаловажаваме доблестните хора заради собствения си интерес и различията между тях и нас… защото когато не носиш храбра душа е по-лесно да принизиш някой притежаващ я, отколкото да му отдадеш заслуженото или да се опиташ да достигнеш неговото ниво.
Спомняте ли си Атанас Генчев? Сигурен съм, че повечето от вас ще поклатят отрицателно глава, на останалите може името да им звучи смътно познато, но без реална представа от къде, а не трябва да бъде така. Атанас беше именно един такъв герой на нашето време – човек заслужаващ главната буква на определението, модел за подражание и образец за добросърдечност. Казвам „беше“, защото този невероятен мъж напусна нашата земя през 2016-та година, отиде си несправедливо от този живот, далеч от почитта, за която бе напълно достоен. Неговата постъпка и история не заслужават прахът на забравата да ги затрупа, напротив, деянията му трябва да се напомнят.
През 2006 година Атанас спасява 11 души от смърт, като безстрашно навлиза във водата след обърнал се автобус в река Янтра.
По онова време 50-годишният Генчев, който е шофьор в цех „Стомана“ към завод „Модул“, вижда случващото се. Единствено той и още един мъж – Ивелин Иванов имат смелостта да се притекат на помощ и без да се замислят отиват на мястото на инцидента. Всички останали стояли безучастно, играейки перфектно ролята, без каквато и да било функция, на странични зяпачи. Произшествието отнело живота на 18 души, но Генчев успява да спаси от трагична участ немалко. Най-яркият, но и носещ безгранична мъка и ужас спомен на Атанас е как дърпа някого, а той се оказва без ръце или крака, както и когато мобилните телефони на жертвите започнали да звънят, но нямало кой да отговори на повикванията…
За безстрашната му постъпка тогава получава наградата на „24 часа“ – „Достоен българин на годината“, връчена му лично от тогавашния премиер Сергей Станишев.
Но до тук спираме с отдаването на уважение към героя. Следват безброй хуления породени от двете качества, които сигурен съм, някой ден ще зарият планетата ни – завист и злоба. За огромна жалост големият подвиг на Атанас бива безсрамно оплют от сънародниците ни и омаловажен в техните усти.
Едва две седмици след инцидента Генчев казва в интервю пред вестника дал му наградата: “Толкова лоши думи чух напоследък, че се питам защо доброто поражда такива лоши чувства като злоба, завист и злословие”.
Тогава той открито говори за това как хората все повече се отчуждихме един от друг и приехме за нормално забиването на нож в гърба пред протегната за помощ ръка. И сякаш в подкрепа на думите му следват поредица от нещастни събития в живота на доблестния българин.
Защото спасил хората и бил честен за случилото се остава без работа. Уволнили го понеже не скрил, че шефа на пожарната, която била извикана на мястото на катастрофата бил пиян. Докато Генчев вадел хората, пожарникарят направо падал върху тях. Честният човек бил изхвърлен от работа, а пияният шеф – издигнат в служба. Каква ирония, нали? Но прямотата на Атанас е крайно неудобна за другите, защото той разкрива лъжите на медиите, които твърдят че на мястото е имало и екип на Гражданска защита и водолази, които да помагат на хората в произшествието. Тази честност му коствала цяла година вкъщи, без работа и доходи.
После започва да вози работниците на завода за керамични изделия „Идеал Стандарт“, но само след две години бива пенсиониран по болест. Между другото пенсионер по болест се оказва и другият храбрец, който рамо до рамо с Атанас помага на пътниците в автобуса – Ивайло Иванов.
През цялото време след трагедията Атанас има кошмари и се буди вечер, а грозно отношение от останалите получава на всеки ъгъл. Някои казвали, че скочил да помага, само за да пребърка джобовете на хората, друг отишъл при майката на Генчев и най-безцеремонно заявил, че синът й пазарува в магазина с чужди пари. Грозни клюки се носили навсякъде, което огорчило не само доблестния човек, но и семейството му.
В крайна сметка заради напрежението, стреса и най-вече изключителната неблагодарност и обиди по негов адрес, мъжът заболява от рак. Първо го оперират от тумор на черния дроб, след което от тумор в мозъка. Лекарите казват, че лечението е преминало успешно и е стабилизиран, но накрая се оказва, че има разсейки по цялото си тяло.
Един ден се почувствал много зле и близките му повикали линейка. По думите на сина му медиците били инжекция на баща му, но отказали да го приемат в болницата, защото били убедени, че е грип. Същия ден Атанас Генчев издъхва…
От всички спасени при бедствието от Атанас, на погребението му присъства единствено Красимира, която дори за миг не е забравила добрината му и след ужаса в река Янтра често се обаждала на своя спасител. Другите извадени от Генчев не отишли да отдадат уважение на паметта му и да го съпроводят към последната му земна спирка. Така си отиде един истински рицар на нашето време, отиде си, защото не стоя безучастно край реката като другите, а се хвърли, за да спасява и да дарява животи. Отиде си, защото хората не преглътнаха неговата честност, защото завиждаха на неговата храброст, решителност и награда. Отиде си, защото вместо да получи всеобщото признание и да бъде носен на ръце, той бе принуден да коленичи и търпи злобата на останалите. Отиде си, понеже даде здравето си покрай изживяното. Оказва се, че това е цената да бъдещ герой в България – проклятие, подклаждано от хората, преследващо те навсякъде…
Но трябва ли това да ни откаже от правенето на добри дела? Да ни спре да постъпваме правилно? Да заличи човещината у нас? Нима човек до човек не опира? Добрината остава и след нас, подсещайки останалите за смисъла на живота. Живял ли си пълноценно, ако не си помогнал дори веднъж някому? Какво наследство и пример си оставил, ако през всичките си дни си се стремял единствено към собственото си добруване?
Затова приканвам всички да постигнем по-добрата версия на нас самите и да бъдем доброто, което искаме да получим. На мнение съм, че ако аз го направя, вие също, заедно ще „заразим“ още някого, който да предаде нататък, а той друг… И кой знае, може би някой ден ще видим света отново сплотен и единен! Може и да се провалим, но поне ще сме се опитали, а не сме се превърнали и ние в „зяпачи“. Заедно винаги ще сме по-силни! Да започнем от днес!
Стелиян Стоименов
в. „България СЕГА“
