История славянобългарска (Част 2)

Беседата с моя щастлив сънародник, посетил Света Гора и имал удоволствието и честта да види “История славянобългарска”, написана от ръката на Отец Паисий, продължава…

Питам го как може да се реши дилемата, която засегнахме в предишния брой на чикагското ни издание “България СЕГА”. Ставаше дума за това, че високо-патриотичното и благородно желание на нашите сънародници, които се надяват да поставят паметна плоча в килията на Хилендарския манастир, където е написана свещената за нас Книга, среща препятствие – килията била изгоряла по време на пожар, или така поне смятат монасите, които в настояще време обитават манастира.

Според проф. д-р Никола Чаракчиев това обстоятелство трябва да се преодолее, защото осъществяването на идеята ще има важно значение и полза за утвърждаване авторитета на българската държава в културен и политически аспект, както и нравствената цялост на българския национален дух и самочувствие.

– Под днешните мулти-културни ветрове и разместване на светските пластовете – казва той, – когато по-малките страни и народи едва стоим прави на краката си под напора на могъщи медийни внушения, съмнителни обществени наслоения, финансова и политическа неравностойност и житейски мироглед в големите страни, ще бъде много практично и здравословно да им припомняме достатъчно често, както и на целия български род, че ние сме древен народ със славна история и висока култура! И огромно е значението от появата на тази малка на страници, но значима по делото си Книга, пробудила с появата си народния ни дух след петвековната тъма и робство, озаглавена от своя автор като “ИСТОРИЯ СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА ЗА НАРОДА И ЗА БЪЛГАРСКИТЕ ЦАРЕ И СВЕТЦИ И ЗА ВСИЧКИ ДЕЯНИЯ И МИНАЛО БЪЛГАРСКИ. СЪБРА И НАРЕДИ ПАИСИЙ ЙЕРОМОНАХ, КОЙТО ЖИВЕЕШЕ В СВЕТА ГОРА АТОНСКА И БЕШЕ ДОШЪЛ ТАМ ОТ САМОКОВСКАТА ЕПАРХИЯ В 1745 ГОДИНА. А СЪБРА ТАЗИ ИСТОРИЯ В 1762 ГОДИНА ЗА ПОЛЗА НА БЪЛГАРСКИЯ РОД.”

– И какво би могло да се направи в случая?

– Според някой историци „История славянобългарска“ е оказала огромно въздействие и е спасила нас и други народи, включително и Русия от някои външни влияния, дори и от ислямизация… И нашата съвременна благодарност ще намери своята достойна изява като Паметният символ се постави и в Библиотеката на Хилендарския манастир, където е написана “История славянобългарска”, и във фантастичната по своето богатство с исторически документи и книги библиотека на българския Зографски манастир в Атон, където днес се съхранява Паисиевата Светиня.

– Как виждате практическата реализация на това дело?

– Главен организатор на тази инициатива може да стане Асоциацията на българските училища в чужбина /АБУЧ/. Като съинициатори могат да станат Министерството на образованието и науката, Министерството на външните работи, Българското посолство в Атина и консулството ни в Солун, Българското училище в Солун, Българската Патриаршия и други морално ангажирани с духовното развитие на нашата нация институции.

Както е известно, роденият през 1722 година в Банско Паисий, /или в Самоковска епархия, както самият той пише/, се установява в ту сръбския, ту български, Хилендарски манастир на Света гора през 1745 година. Тук духът на Европейското Просвещение по това време добива висока популярност сред елинските, сръбски, “влашките” и други монаси, а само българите, и в частност Паисий, нямат историческа обосновка за национално самоопределение – през дългите години на турското владичество са изчезнали и са забравени всичките белези и събития от славната българска история, каквато малко други народи имат до това време.

„Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за моя български род, че няма наедно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род, светци и царе. Така и много пъти сърбите и гърците ни укоряваха, че нямаме своя история”, пише родолюбивият ни и славен сънародник. И започва да обикаля села, градове и държави, за да търси и открива късче по късче загубената и забравена наша история.
През 1761 г. Бог му /ни/ помага и той е изпратен в Сремски Карловци, тогавашен център на православието, макар и в Хабсбургската империя. Тук той попада на истинско богатство – написаната от дубровнишкия абат Мавро Орбини “Историята на южнославянските народи”. После събира и житията на много български светци, царски грамоти, ползва и написаното от патриарх Евтимий…
Отец Паисий завършва своята “История славянобългарска” през 1762 г. в Зографския манастир със своето послесловие:
„Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки, но за простите българи просто и написах. Не се стараех според граматиката да нареждам речите и да намествам думите, но да събера заедно тая историйца.” И “историйцата” е написана на говоримия тогава български език, не на архаичния правопис, в угода на българския народ. Така  „История Славянобългарска” поставя началото на новобългарската книжнина. Тя дава старта на съвременната ни писменост и култура след огромната черна дупка – 350-те години от петвековното турско робство, през които няма нищичко написано на български език!!!
Но ние не знаем съдбата през последните години на този велик за нас човек, закрилник на нашия род и българска държавност. И не само това… Ние сме в дълг пред него. Човекът, който извади от небитието нашата загубена история и ни върна правото да се наричаме “народ”. Смята се, че той се е завърнал от Зографския и станал “проигуемен” на Хилендарския манастир. А “голямото му завръщане” е в Родината – в днешния Асеновград, преди неговото преселение през 1773 година във Вечния живот, даден му от Бог и неговото добро дело за своя  народ. Неговите горещи, макар и малко в повече понякога, емоционални съждения и експонация на историческите събития, даряват с нещо ново и непознато изстрадалите потомци на поколения поробени  българи и те вдигат на плещите си Българското Възраждане!
Отец Паисий им казва и зове към отново свободен и славен живот:
„От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели. Така от целия славянски род били най-силни и най-почитани и първите славянски светци просияли от българския род и език…”

“За вас е потребно и полезно да знаете известното за делата на вашите бащи, както знаят всички други племена и народи своя род и език, имат история и всеки грамотен от тях знае, разказва и се гордее със своя род и език.”.
…След всичките тези аргументи за това дали трябва, или не е толкова важно, да се превърне в живо дело поривът на нашите сънародници – поставянето паметни за нас и бъдните поколения символи на любов и признателност към Отец Паисий  и неговото свято дело, с проф. д-р Никола Чаракчиев сме убедени, че отговорът е само един… И Вие го знаете!

Интервю на Климент Величков,
“България СЕГА”,
Чикаго